сексапил за неустоим.
Бриджит обичаше този град. Беше луда по горещите, мръсни тротоари и по начина, по който човек можеше да се изгуби сред блъскащите се тълпи. В Ню Йорк тя не беше Бриджит Станислопулос, едно от най-богатите момичета на света. В Ню Йорк беше просто поредното хубаво лице, отчаяно опитващо се да пробие.
Слава Богу, Лени и Лъки я бяха разбрали, когато им бе съобщила, че иска да напусне колежа и да се пробва да стане модел в Ню Йорк. Не бяха възразили — всъщност тъкмо те бяха убедили баба й по майчина линия Шарлот, че би трябвало да опита, но при условие че ако за шест месеца не стане нищо, ще се върне в колежа и ще продължи образованието си.
В никакъв случай. Защото щеше да успее. Бриджит вярваше убедено, че ще й се случи нещо хубаво.
Досега късметът не беше на нейна страна. Хубаво, беше богата, но какво означаваше това? Не беше спечелила сама тези пари — състоянието й си стоеше и я чакаше, наследено от дядо й, милиардера Димитри, и от майка й Олимпия. И двамата бяха мъртви и погребани. Парите им бяха донесли много щастие, няма що.
Истинският й баща, Клаудио Кадучи, също беше мъртъв. Не беше кой знае колко тъжно, защото тя изобщо не го познаваше — майка й се развела с него веднага след като я родила заради постоянните му изневери. Оженили се, когато Олимпия била на деветнадесет години, а Клаудио — на четиридесет и пет. Според всички сведения Клаудио бил хубав италиански бизнесмен с невероятен чар и скъп гардероб. Част от компенсацията за развода включвала две ферарита и три милиона долара. За лош късмет Клаудио не успял да се порадва нито на колите, нито на парите, защото няколко месеца по-късно излязъл от една лимузина в Париж и бил убит от бомба, поставена от терористи.
Олимпия веднага се оженила повторно — този път за полски граф — и този брак изтраял точно шестнадесет седмици. Бриджит изобщо не си спомняше графа, единственият си доведен баща, когото познаваше, беше Лени и тя го обожаваше. Понякога майка й й липсваше, усещаше дълбоко чувство на празнота, която нищо не можеше да запълни. Когато Олимпия умря, тя беше дванадесетгодишна и никой не бе успял да заеме мястото й — с изключение на баба й Шарлот, светска дама от Ню Йорк, която водеше изключително активен живот, и на Лъки и Лени, но те и двамата бяха толкова заети с работата и с децата си, че макар да й отделяха време винаги когато можеха, то далеч не беше достатъчно.
Бриджит знаеше, че трябва да намери нещо, с което да запълни празнотата. Със сигурност нямаше да бъде мъж. На мъжете не можеше да има доверие. Мъжете искаха само едно: секс. Беше правила секс и не искаше да го прави пак. Не и преди да стане най-известният супермодел в света.
Миналата година се беше сгодила за десет минути за внука на един от търговските съперници на дядо си. Заедно си прекарваха чудесно, докато не разбра, че той е пристрастен към кокаина. Бриджит не си падаше по наркотиците. Набързо развали годежа и замина за Гърция, където постоя известно време при роднините на майка си.
Отби се в един от магазините „Блумингдейл“, разгледа щандовете за козметика и си купи бронзово червило и блясък за устни. Обичаше грима, стига той да изглеждаше естествено. Голямо удоволствие беше да експериментира, да се опитва да прокара свой стил на гримиране. О, да, тя щеше да натрупа собствено богатство — беше просто въпрос на време.
Беше в Ню Йорк от седем седмици и господин Петдесет-и-пет годишният-развратник беше третият агент, с когото се срещаше. Уреждането на тези срещи не беше лесно и тъй като тя нямаше намерение да използва връзките си, просто трябваше да продължи да се блъска. Неприятна мисъл, защото Бриджит нямаше търпение, очакваше всичко да й се случи още вчера.
Взе такси и се прибра в апартамента в Сохо, който държеше с още едно момиче. И Шарлот, и Лъки бяха настояли да има съквартирантка, макар Бриджит да беше съвсем сигурна, че чудесно ще се оправя и сама.
Лъки лично бе намерила Анна, съквартирантката й. Бриджит подозираше, че Анна е платен шпионин, внедрен, за да я държи под око, но това не я притесняваше — в края на краищата, тя нямаше тайни.
Анна беше двадесет и седем-двадесет и осем годишна, слабичка, с дълга тъмна коса и замечтани очи. Пишеше стихове, през повечето време си стоеше в къщи и винаги беше на разположение, когато Бриджит поискаше нещо от нея. Когато Бриджит влезе, тя тъкмо пържеше яйца.
— Как мина днес? — попита тя и сипа твърде много черен пипер.
— Добре — отговори Бриджит, като си мислеше, че изобщо не беше добре. Никога не минаваше добре. О, Боже! Може би беше обречена да се провали.
Анна отметна кичур коса от очите си.
— Искат ли те?
— Ха! — недоволстваше Бриджит. — Искат да смъкна пет килограма!
— Но ти не си дебела.
Бриджит направи физиономия.
— Да не би да не го знам! — отвърна тя и придърпа изключително късата си пола. — Казаха, че съм имала детски тлъстинки.
— Детски тлъстинки?
— Да. Сигурно съм бавноразвиваща се!
Анна продължи да бърка яйцата.
— И сега какво?
Бриджит сви рамене.
— Ще продължавам да опитвам.
По-късно си поръча пица по телефона, седна до противопожарния изход и я изяде — вътре беше толкова неуютно горещо! Можеше да живее в луксозен мансарден апартамент с климатик на Парк авеню. Но това не беше за нея — предпочиташе да се бори.
Докато дъвчеше парче пица, се замисли за живота си и за резките обрати в него. Понякога й беше трудно да повярва. Друг път избухваше в плач без никакви причини. Понякога споменът за Тим Уийлт продължаваше да я преследва и тя не можеше да си го избие от главата. Тим Уийлт. Нашумялата млада кинозвезда. Той бе отнел девствеността й, когато тя беше петнадесетгодишна. А после го убиха. Колко добре си го спомняше! Колко нощи бе тръпнала при тези спомени! Горкият Тим се бе изпречил на пътя на Сантино Бонати — отколешния враг на семейство Сантейнджело — тъкмо насред опита му да отвлече Бриджит и по-малкия й полубрат Боби.
Хората на Сантино брутално бяха убили Тим и го бяха зарязали мъртъв в апартамента му, а нея и Боби бяха откарали в къщата на Сантино и ги бяха малтретирали сексуално. Все още си спомняше с всичките отвратителни подробности как се гърчеше гола и ужасена в средата на леглото на Сантино, а болният, перверзен, смахнат тип, само по бельо, събличаше брат й и се готвеше да го изнасили.
Тъкмо тогава забеляза пистолета, небрежно оставен на нощното шкафче, и когато ужасените писъци на Боби изпълниха стаята, тя знаеше, че трябва да направи нещо. Тихо ридаейки, пропълзя в леглото и протегна ръка към пистолета. Сантино беше твърде зает с Боби, за да забележи. С треперещи ръце тя вдигна оръжието, насочи го право към чудовището и натисна спусъка. Веднъж. Втори път. Трети път. Сбогом, Сантино.
Разтърси енергично глава — отчаяно се опитваше да прогони спомените.
„Отърси се от спомените, Бриджит. Забрави миналото. Съсредоточи се върху настоящето…“
— Смахната кучка! — ядосваше се Алекс.
— Тя дава парите за филма ти — меко му напомни Фреди.
— Какъв е шибаният й проблем? — кипеше Алекс.
— А, не знаех, че тя имала проблем.
— Исусе! Чу я какво каза!
Фреди въздъхна търпеливо.
— Какво каза?
