Да. Щеше да й каже истината. Че тя е превърнала всичко в нещо особено. Че е животът му, истинската му любов, че са духовно свързани. Щеше да се остави на милостта й и да се надява тя да му прости.
Като че ли не искаше нищо от нея. Единственото, което искаше, беше да е тук заради нея, до нея, готов да я подкрепя и закриля при всички случаи.
Движението се беше забавило до пълзене. Привлече вниманието на едно ченге, застанало в средата на пътя.
— Какво става? — попита.
— Голяма катастрофа отпред — отговори ченгето. — Не ви съветвам да продължавате по този път, освен ако не живеете тук.
— Обаче живея — излъга той.
— Добре, но внимавайте.
— Ще внимавам — и включи радиото. Били Холидей пееше блус. „Добро утро, главоболие“. Много подходящо.
Нямаше търпение да стигне до целта си. До любовта си. До бъдещето си.
Алисън чу кучката да я вика. Да, Лара Айвъри помнеше името й. И така и трябваше. Беше й вярна приятелка, но това не беше достатъчно. Не. Лара Айвъри бе намерила за добре да я предаде.
Разбира се, че Лара помнеше името й. Скоро всички щяха да знаят името й.
Започна за мисли за това, какви снимки има. Коя щяха да сложат на корицата на „Тайм“? Имаше една моментална снимка, на която чичо Сирил я беше снимал с майка й, когато беше деветнайсетгодишна. Мразеше тази снимка, но ако отрежеха майка й, не беше чак толкова лоша. А и тя беше по-млада тогава, по-хубава.
Никога не си била хубава — подразни я един глас в главата й. — Винаги си била грозното момиченце. Винаги дебеланката. Никой не те харесваше. Никой не искаше да е с тебе. Тъпачката… Слонът… Буцата — омразните й прякори се върнаха, за да я преследват.
Хората щяха да си мислят, че е хубава, когато се появеше на корицата на „Тайм“. Хората щяха да я гледат с обожание, когато снимката й се появеше и на корицата на „Нюзуик“. Щеше да се включи и телевизията. В „Хард копи“ щяха да разказват историята й. В „Инсайд едишън“ щяха да говорят за нея. В „Праймтайм“. В „Дейтлайн“. Дори в „Шейсет минути“.
Щеше да бъде по-известна от всеки друг на света. Медиите щяха да се занимават със случая й месеци наред.
Алисън Сиуел щеше да бъде точно там — заедно с Чарлс Менсън, Марк Чапман и останалите.
Алисън Сиуел. Първата жена, получила така заслужена почит.
— Алисън. Защо не дойдеш тук, за да поговорим?
Отново чу гласа на кучката.
— Не се безпокой, Лара — извика тя. — Идвам веднага. Идвам да прережа хубавото ти малко гърло.
ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ОСМА
Таксиджията като че ли не можеше да млъкне.
— Проклето американско време — продължаваше да мърмори той. — Проклета Калифорния. Проклети стихии. Проклети пожари.
Съмър се гушеше на задната седалка. Не искаше да разговаря, искаше само да намери начин да забрави.
— Какво ви е? — попита шофьорът и завъртя глава. — В моята страна момичетата не ходят сами нощем. Не е редно.
— Откъде сте? — принуди се тя да зададе въпрос. Може би ако го накараше да говори за страната си, щеше да се поуспокои, докато го слуша.
— От Бейрут — гордо произнесе той. — Хубаво място беше преди бомбардировките. Онези копелета ни взеха всичко — мъжката гордост, домовете ни — всичко ни взеха. Проклети терористи!
— Откога сте в Америка?
— Твърде дълго.
— Не бъркаме ли пътя? — взря се тя през прозореца. — Не трябваше ли да завием през каньона „Колдуотър“?
— Карам към Сепулведа. Времето е лошо за каньона. Има голямо наводнение — изведнъж се закашля, преди да продължи да се оплаква: — Всичко в Лос Анджелис е твърде много. Наводнения, пожари, стихии, катастрофи. Един ден ми опряха пистолет в главата. Тези копелета!
— Ужасно — но всъщност това изобщо не интересуваше Съмър.
Пред тях светеше червен светофар. Таксито й спря точно навреме — колата пред тях се заби в кадилака, спрял на светофара.
— Виждате ли, виждате ли? — въодушевено възкликна шофьорът. — Американски маниаци!
Шофьорът на кадилака излезе от колата си и се разкрещя на другия шофьор, после дотича до прозореца на таксиджията.
— Видяхте ли? — извика той. — Вие сте ми свидетел.
— Нищо не съм видял — шофьорът й се взираше право напред. — Нищо — след което заобиколи с таксито си двете коли и продължи напред.
— Кога ще стигнем на адреса, който ви дадох? — попита Съмър.
— В това време? При тези мързеливи американски шофьори? Не знам.
— Щом толкова мразите американците, защо сте дошли тук? — беше й писнало от оплакванията му.
Той силно се изсмя.
— Хубавото на Америка са парите, парите, парите!
— Какво става с движението? — нетърпеливо попита Ники — бяха спрели зад редица от коли на Тихоокеанската крайбрежна магистрала.
— Не знам защо не ми даде аз да карам — раздразнено отговори Шелдън.
— Защото това е моята кола и аз знам къде отиваме.
— Не умееш да караш добре — отбеляза Шелдън.
— Според тебе аз не бях способна на каквото и да е — отвърна Ники. — Може би затова се ожени за мене — за да си вземеш дете и да си го отгледаш. Затова ли се ожени и за Рейчъл?
— Отказвам да ти слушам глупостите — и той се втренчи право напред.
— Бях такова бебе, нали? Толкова отстъпчива. Затова успя да ме убедиш да оставя Съмър при тебе, когато трябваше да дойде с мене — знаеш го, нали?
— Съмър е много добре възпитана. Или поне беше, докато не те посети в Лос Анджелис. Виж по какъв начин си си уредила живота. Ричард изглеждаше приличен човек, но сега с някакъв, дето прилича на член на рокгрупа.
— Айдън е много добър актьор.
— Винаги съм казвал, че си повредена. Сега доказваш колко съм прав.
— Не смятам да се карам с тебе — леко въздъхна Ники. — Постигнах толкова много, откакто се разделихме. Ако трябваше да стане твоята, все още щях да съм заключена вкъщи, докато ти системно правиш кариера, чукайки пациентките си. Боже мили! Не мога да повярвам, че си психиатър. Действаш като престъпник.
Полицай с фенерче премина бавно покрай редицата коли; разговаряше с шофьорите. Стигна и до прозореца на Ники.
— Станала е голяма катастрофа, мадам — каза той. — Ще се забавите.
— Колко? — нетърпеливо попита тя.
— Опитваме се да разчистим колкото е възможно по-бързо. Но ако не е наистина необходимо да пътувате, предлагам да обърнете и да се приберете вкъщи.
