Лара се промъкваше тихо през гъстия шубрак, ръцете й бяха издраскани и издрани от бодлите на розите и стърчащите палмови листа. Продължаваше да върви, сигурна, че в бараката трябва да има нещо, което би могла да използва за оръжие, нещо, с което да може да отвърне на удара.
Отказваше да бъде жертва. Била е жертва много пъти и това нямаше да се повтори. Беше Лара Айвъри — оцеляващата. Не беше актриса, която играе роля — това беше истинският живот, а тя — в положение, от което смяташе да се измъкне сама.
Когато видя баща си да се самоубива, не беше на себе си. Но сега беше и никой не можеше да я унищожи.
Препъна се пред бараката и тъкмо смяташе да отвори вратата, когато изотзад върху нея се нахвърли огромно тяло.
— Хванах те! — извика Алисън Сиуел, събори я на земята и двете се затъркаляха в калта. — Хванах те, хубава малка кучко — тържествуваше Алисън.
— Какво искаш от мене? — изпищя Лара. — Какво съм ти направила?
Алисън я обхвана с тежките си ръце и я притисна в здрава мечешка прегръдка.
— Единственото, което исках, беше да съм ти приятелка — надвика тя стенанията на виещия вятър. — Но ти не искаше приятелка като мене, нали? Не бях достатъчно добра за вкуса ти. Бях твърде грозна, нали?
— За какво говориш? — извика Лара, докато отчаяно се бореше да се измъкне.
— Сякаш не знаеш — отвърна Алисън, възседна я и я прикова към земята с тежестта си.
После вдигна ножа.
Светкавица освети небето. Лара вдигна поглед, видя ножа и издаде дълъг ужасен писък.
— Сега ще разберем коя от нас е по-известната — виеше диво Алисън. — Сега действително ще разберем!
ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА
Съмър си взе душ, изми си косата и се гримира. Тина беше повече от услужлива. Приготви й чаша гореща готова супа, извиняваше й се често, после й каза, че е говорила с Норман и той е настоял да се върнат още същата вечер, защото на другия ден тръгвал за снимки.
— Трябва да довършим сделката — въодушеви се Тина. — Ако правилно си изиграеш картите, може би той ще те покани да го посетиш на снимките. Няма ли да бъде супер?
Съмър се изкушаваше. Супата и душът я бяха накарали да се почувства по-добре и за да я доизкуши, Тина й зае много секси костюмче на Долче и Габана с къси панталонки.
Минаваше един сутринта, когато тя реши, че може би Тина е права — щеше да бъде мъдро да довършат сделката, докато още има тази възможност. Въпреки че дълбоко вътре в себе си желаеше просто да поспи.
— Добре — съгласи се най-после. — Ако смяташ така, ще отидем.
— Отлично! — възкликна Тина и те тръгнаха.
— За Бога — обади се Шелдън. — Губиш ги.
— Не — натърти Ники. — Мога да видя колата пред себе си.
— Трябва им само един зелен светофар и ще се преебеш.
— О, Шелдън — подигра го тя. — Използваш нецензурни думи. Какво ти става?
— Не ми харесваш, Ники — той се беше втренчил право напред.
— Харесвах ти, когато бях млада.
— Е, определено не харесвам жената, в която си се превърнала.
— Тогава млъкни и ме остави на мира — отсече тя. — Единствената причина да сме заедно е, че трябва да открием дъщеря си.
Когато се приближиха до хотела, Тина се обади:
— Слушай, има нещо, което забравих да ти кажа.
— Какво? — попита Съмър.
— Клуни може още да е там — изрече Тина. — Но това е гот, щото тя е толкова известна.
— И защо да е още там? — подозрително попита Съмър.
— Мисля, че той обича, знаеш, нали, да е с нея. Нищо романтично, но ъ-ъ… тя е нещо като негова приятелка.
— Не разбирам — каза Съмър.
— Виж — успокои я Тина. — Сигурна съм, че двамата ще бъдете сами. Ако тя е там, аз ще я задържа в другата стая.
Съмър поклати глава. Някак си усещаше, че е въвлечена в нещо, което не иска да прави. Обаче все пак… Норман Бъртън с усмивката му на плюшено кученце. Ако можеше да стане госпожа Норман Бъртън, никой не би могъл и да я докосне. Сега, след като баща й беше в Лос Анджелис, трябваше да намери някой да я защитава.
— Добре — и леко въздъхна. — Предполагам, ако задържиш Клуни в другата стая, всичко ще бъде наред.
— И — Тина понижи глас — Норман има първокласна трева. Казах му, че си падаме.
— Така ли? — Съмър си помисли, че последното нещо, което й се прави, е да пуши марихуана.
— Хей, пристигнахме — каза Тина. — Искаш ли да съобщя за онзи боклук, дето се е опитал да те изнасили?
— Не, не — бързо изрече Съмър. — Съвсем не. Беше само по моя вина. Не трябваше да ходя в дома му. Беше тъп ход.
— Спри да го повтаряш — смъмри я Тина. — Хайде, да тръгваме.
Скочи от колата, даде ключовете на пиколото на паркинга и двете влязоха в хотела.
— Завий — нареди Шелдън.
— Не мога, има движение — отговори Ники.
— Направи го! — заповяда той и я вбеси.
— Не се паникьосвай, Шелдън — студено каза тя. — Влязоха в хотела. След пет минути ще бъдем при нея.
Движението намаля и тя зави в автомобилната алея на хотела.
— Гости ли сте? — попита пиколото, когато й отвори вратата.
— Не, ще влезем само за малко — обясни тя. — Моля ви, паркирайте колата ми някъде наблизо.
Влязоха във фоайето. Нямаше и следа от Тина или Съмър.
Ники отиде на рецепцията; Шелдън я следваше плътно.
— Извинете — започна тя. — Две млади момичета току-що влязоха тук. Можете ли да ми кажете къде отидоха?
Жената зад тезгяха отговори:
— Съжалявам, но не можем да даваме такава информация.
Шелдън удари с юмрук по плота.
— Едно от тези момичета ми е дъщеря — изрева той. — Тя е на петнайсет години. Предлагам ви да ми кажете къде отидоха, в противен случай ще извикам полицията и ще трябва да кажете на тях.
— Само момент, господине — жената се беше втрещила. — Ще повикам управителя.
— Правете каквото искате, но няма да напусна това фоайе, докато не си върна дъщерята.
— Хей — беше самият Норман Бъртън.
Съмър погледна в очите му на плюшено кученце и си помисли: Не, не съм сгрешила. Наистина е той. И наистина е готин.
— Какво ти стана? — усмихна й се той. — Видях те за секунда, после вече те нямаше.
— Изглеждаше ми доста зает — подхвърли тя.
