— Сигурна съм, че ще измислиш нещо — обади се Ники. — Баща ти също е тук.
Съмър спря насред пътя си.
— О, не! — изписка тя. — Не отивам никъде с него. Свърши, мамо, свърши. Никога няма да се върна при него.
— Защо не?
— Накарай го да си върви, или оставам тук.
Ники се намръщи.
— За какво говориш?
— Моля те, мамо — трескаво говореше Съмър. — Не мога да ти го кажа сега. Не и пред всичките тези хора.
Шелдън се появи на вратата зад нея.
— Съмър — строго каза той, — как наричаш това поведение?
— Какво, по дяволите, става тук? — избухна Норман Бъртън. — Клуни — извика, — отърви ме от всичките тези хора.
Управителят също влезе вътре и ги изведе всичките в коридора, включително и Тина. По това време Съмър вече хлипаше неконтролируемо.
— Какво й става? — попита Шелдън. — Дрогирана ли е?
Тина се обърна към него.
— Не, не е дрогирана, гаден дърт перверзник такъв. Ужасена е, че те вижда.
Шелдън изведнъж пребледня.
— Предлагам да си държите езика зад зъбите, млада госпожице.
— А аз предлагам да си държиш панталоните закопчани — натърти Тина.
— Някой ще ми обясни ли какво точно става тук? — намеси се Ники.
— Предполагам, че Съмър не ви е казала — горещеше се Тина. — И ако не е… крайно време е някой да ви каже.
— Какво да ми каже?
— Бившият ви дъртак е ходил в стаята на Съмър, откакто тя е станала на десет години, и е вършил всякакви мръсотии с нея. Защо си мислите, че е толкова объркана? И как така вие не знаете нищо за това?
Ники усети как земята се разтвори, за да погълне целия й свят. Погледна към Шелдън. Той се бе втренчил надолу с пребледняло лице.
— Вярно ли е, Шелдън? — повиши тя глас.
— Това… това побъркано момиче не знае какво говори — измрънка той.
Ники се обърна към Съмър.
— Вярно ли е?
Съмър кимна, бузите й бяха мокри от сълзи.
— Аз… аз исках да ти кажа, мамо, но не можах. Тебе винаги те нямаше, а аз не исках да те разстройвам и… моля те, мамо, нека да дойда с тебе в твоя дом. Моля те! Никога повече не искам да го виждам.
Ники разтвори ръце.
— И никога няма да ти се наложи. Обещавам.
ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА И ПЪРВА
Ричард достигна до булевард „Сънсет“ точно когато затваряха пътя. Полицейските барикади вече си бяха по местата.
Подаде се от прозореца.
— Какво става? — попита той едно ченге.
— Съжалявам, затваряме магистралата. Има наводнение и опасни кални наноси.
— Аз трябва да мина — заяви Ричард.
— Заради собствената ви сигурност — каза ченгето.
— Може да е заради собствената ми сигурност, но какво ще кажете за бременната ми съпруга, която е сама вкъщи?
— Не знам.
— Вижте, не мога да я оставя така, вече се е паникьосала.
— Имам си заповеди.
— А аз — жена. Аз съм Ричард Бари, режисьорът. Жена ми е Лара Айвъри.
Ченгето изведнъж прояви интерес.
— Не знаех, че госпожица Айвъри е бременна — каза той. — Неин голям почитател съм.
— Да, бременна е и е сама. Така че ако вдигнете барикадата, аз ще се възползвам.
— Е — огледа се ченгето, — стига да карате внимателно нататък.
— Разбира се — и Ричард изчака, докато човекът извика още едно ченге да му помогне да вдигнат барикадата.
Лара не можеше да диша, знаеше, че ако бързо не направи нещо, с нея ще е свършено.
Алисън седеше върху нея и хвърляше шепи кал в лицето й. Калта изпълваше устата й, очите й, носа й.
Докато го правеше, Алисън продължаваше да й се присмива.
— Кучка! — викаше тя. — Хубава… малка… кучка! Къде да те срежа първо? Къде би ти харесало, госпожичке Айвъри? — и после хвърли поредната шепа кал в лицето на Лара.
— Какво съм ти направила? — едва успя да изрече Лара.
— Не беше моя приятелка — изпищя Алисън, очите й гледаха диво. — Заради тебе ме хвърлиха в затвора. И затова ти ще умреш. Чуваш ли ме, кучко? ТИ ЩЕ УМРЕШ!
Грабнал фенерче от мерцедеса, Джой се втурна в тъмната къща. Беше сигурен, че Лара не е тук, защото какво щеше да прави сама сред ужасния мрак? Каси трябва да я е отвела някъде. Може би при Ричард. Тази мисъл го разгневи.
Почти се препъна в отворения куфар на Лара в предния хол. Поне беше доказателство, че е била тук.
Като осветяваше пътя с фенерчето, се отправи натам, където предположи, че е дневната. В другия край на стаята вятърът бясно отваряше и затваряше някаква стъклена врата. Тръгна натам, за да я затвори. Ужасна светкавица освети небето и вън на терасата видя Лара — неговата Лара — някой седеше върху нея, двамата се бореха на земята.
Изтича навън, като диво крещеше името й. Когато се приближи, успя да види, че я е нападнала едра жена. Исусе! Какво, по дяволите, ставаше?
Стигна до тях и беше готов да дръпне жената от Лара, когато тя се обърна и го нападна със смъртоносен ловджийски нож — поряза го през страната. От раната му започна да се стича кръв. Болката беше силна, но той едва я усещаше. Знаеше само, че Лара е в опасност и че трябва да я спаси.
Още веднъж посегна към жената, сграбчи я за раменете, опита се да я откъсне от Лара.
Тя ревеше от яд и пак замахна с ножа — този път го уцели в лявата ръка.
Той я удари с левия си лакът в лицето и тя разхлаби хватката си над Лара. Лара успя да се изтъркаля изпод нея.
— Бягай! — извика Джой. — За Бога, махай се оттук!
Ричард караше през страшната буря. Веднъж да стигне до къщата, Лара ще осъзнае, че той е нейният спасител. Най-сетне ще научи със сигурност колко много я обича.
Беше му отнело много време да разбере какво е истинско щастие и сега, след като вече го знаеше, нямаше никакво намерение отново да го загуби.
Пред себе си чу страшен трясък. Не беше гръмотевица, беше друг звук, напомнящ за голямото земетресение в Нортбридж през 1994 г.
