Преди да призова Песка на помощ, бе необходимо да видя сам с какъв човек щях да си имам работа. До този момент аз никога не бях срещал граф Фоско. Три дни след завръщането ми с Лора и Мариан в Лондон, между десет и единадесет сутринта, тръгнах сам към Форист Роуд и Сейнт Джонс Уд. Денят бе хубав — разполагах с няколко свободни часа и реших, че съществува вероятност графът да се изкуши да излезе на разходка, ако почакам известно време. Нямах особени основания да се боя, че може да ме познае денем, защото ме бе виждал само веднъж, когато ме е проследил до дома късно вечерта.
Никой не се забелязваше по прозорците на къщата. Свих в една пресечка, която минаваше покрай нея, и погледнах над ниската градинска стена. Един от задните прозорци на долния етаж бе широко отворен и на него бе опъната мрежа. Не видях никого, но от стаята се разнесе първо пронизително свиркане и птича песен, а после плътният кънтящ глас, който познавах тъй добре от описанието на Мариан. „Хайде, елате тук за малкото ми пръстче, мои кра-кра-красавици! — провикна се гласът. — Хайде, хоп! Едно, две, три и хоп! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чирик, чирик, чирик!“ Графът упражняваше канарчетата си, както ги бе упражнявал някога в Блакуотър Парк.
Почаках малко и пеенето и свиркането спряха. „Елате да ме целунете, красавици мои!“ — каза плътният глас. В отговор се чу чуруликане и цвърчене — нисък, мазен смях, мината тишина и после входната врата на къщата се отвори. Обърнах се и тръгнах натам, откъдето бях дошъл. Великолепната ария от „Мойсей“ на Росини, изпълнявана със звучен басов глас, се понесе тържествено над крайградската тишина. Градинската порта се отвори и захлопна. Графът бег излязъл.
Той прекоси пътя и се отправи към западната част на Риджънтс Парк. Аз продължавах да вървя по другата страна на улицата, на известно разстояние зад него.
Мариан ме бе подготвила за високия ръст, чудовищните размери, както и за очебийните траурни дрехи, но не и за ужасната свежест, бодрост и жизненост на този човек. Той носеше своите шестдесет години, сякаш бяха по-малко от четиридесет. Кривнал шапката си на една страна, вървеше с лека, наперена крачка, размахваше големия си бастун, тананикаше си и оглеждаше от време на време къщите и градините от двете страни на пътя с възхитителна, покровителствена усмивка. Ако кажеха на някой непознат, че целият квартал му принадлежи, непознатият не би се изненадал при тези думи. Той не се обърна нито един път, видимо не обръщаше никакво внимание не само на мен, но и на хората, с които се разминаваше, като понякога само се усмихваше най-добронамерено на бавачките и децата по пътя си. Тъй вървях след него, докато стигнахме до група магазини, разположени откъм западната страна на парка.
Тук той спря пред една сладкарница, влезе (вероятно за да направи поръчка) и излезе веднага с парче торта в ръка. Някакъв италианец въртеше латерна пред магазина и една нещастна малка сбръчкана маймунка седеше върху инструмента. Графът спря, отхапа от тортата и сериозно връчи остатъка на маймунката. „Мой бедни, малки човече! — каза той с пресилена гальовност. — Изглеждаш гладен. В святото име на човечността аз ти предлагам нещо за обяд!“ Латернаджията жаловито протегна ръка за някое пени от доброжелателния непознат. Графът сви презрително рамене и отмина.
Стигнахме улиците и по-изисканите магазини между Ню Роуд и Оксфърд Стрийт. Графът спря отново и влезе в малък оптически магазин с надпис на витрината, който гласеше, че там се извършват поправки. Той излезе отново с оперен бинокъл в ръка, направи няколко крачки и се спря да разгледа афиша, поставен пред един магазин за музикални инструменти. Прочете внимателно афиша, размисли за миг и после махна към празния файтон, който минаваше покрай него. „Касата на операта“ — каза той на човека и потеглиха.
Пресякох улицата и на свой ред погледнах афиша. Обявеното представление бе „Лукреция Борджия“ и щеше да се състои същата вечер. Бинокълът в ръката на графа, вниманието, с което прочете афиша, и посоката, която съобщи на файтонджията, подсказваха, че той възнамеряваше да гледа спектакъла. Имах начин да се сдобия с две места в задната част на партера чрез един художник-изпълнител от театъра, когото познавах добре в миналото. Така поне аз и този, който щеше да бъде с мен, можехме да видим графа сред зрителите и в такъв случай щях да разбера още тази вечер дали Песка познава своя сънародник.
Пред вид на това реших без колебания как ще прекарам вечерта. Осигурих билетите и по пътя си оставих бележка в квартирата на професора. В осем без петнадесет отидох, за да го взема за театъра. Дребният ми приятел бе в състояние на голяма възбуда. В бутониерата си бе поставил красиво цвете, а под мишницата си държеше най-големия оперен бинокъл, който някога съм виждал.
— Готов ли сте? — попитах го.
— Ол райт, ол райт!16 — отвърна Песка.
Тръгнахме към театъра.
V
Когато Песка и аз пристигнахме в театъра, в залата звучаха последните акорди на увертюрата и всички места в нашия сектор бяха заети, но човек можеше спокойно да се движи по пътеката, която минаваше през него. Тъкмо това положение отговаряше много добре на целта, с която посещавах представлението. Отидох най-напред до парапета, който ни разделяше от редовните места, и потърсих графа в тази част на салона. Не беше там. Връщайки се обратно по пътеката откъм лявата страна на сцената, огледах се внимателно и го открих в нашия сектор. Той се бе настанил много добре на дванадесет или четиринадесет места от края на пейката, три реда след редовните партерни места. Застанах точно на една линия с него, а Песка стоеше до мен. Професорът все още не знаеше с каква цел съм го довел в театъра и бе доста учуден, че не отиваме по-близо до сцената.
Завесата се вдигна и операта започна. По време на първото действие останахме на същото място — графът бе погълнат от музиката и спектакъла и нито веднъж не хвърли дори и случаен поглед към нас. Той не пропусна ни тон от възхитителната музика на Доницети. Седеше, издигнал ръст над тези, които го заобикаляха, усмихваше, се и от време на време поклащаше от удоволствие глава. Когато съседите му аплодираха края на една ария (нещо, което при такива обстоятелства англичаните винаги биха направили), без ни най-малко да се съобразяват с оркестровото изпълнение, следващо непосредствено след нея, той ги изгледа едновременно със съчувствие и възмущение и вдигна едната си ръка в знак на учтива молба. При по-изисканите певчески пасажи, при по-деликатните музикални фрази, които отминаваха без овации от страна на останалите, дебелите му ръце, с черни, съвършено прилепнали ръкавици от шевро, попляскваха лекичко, показвайки високата оценка на музикално образования човек. В такива моменти ласкателният му одобрителен шепот: „Браво! Брааво!“ отекваше в тишината като мъркането на голям котарак. Онези, които седяха от двете му страни — яки, червендалести провинциалисти, явно опиянени от блясъците на модния Лондон, — виждайки и чувайки го какво прави, последваха примера му. Тази вечер много от възторжените изблици на зрителите в задната част на партера започваха от нежното, спокойно ръкопляскане на ръцете в черните ръкавици. Ненаситната суета на този човек видимо поглъщаше с върховна наслада изразявания по този начин възторг към него като ценител, превъзхождащ околните. Усмивки като малки вълнички се разливаха непрекъснато по пълното му лице. По време на музикалните паузи той се оглеждаше наоколо с израз на благо доволство от самия себе си и от тези, сред които се намираше. „Да! Да! Тези диви англичани, научават нещичко от МЕН. Навсякъде аз, Фоско, човекът, който стои над тях, им влияя!“ Ако някога нечие лице е говорело, неговото лице говореше тогава и това бяха думите му.
Завесата се спусна след първото действие и зрителите станаха да се поразтъпчат. Това беше моментът, който чаках — моментът, когато щях да разбера дали Песка го познава.
Той стана на крака заедно с останалите и започна тържествено да оглежда с бинокъла си публиката в ложите. Отначало беше с гръб към нас, но после се обърна към тази част на салона, където се намирахме, и погледна към ложите над нас най-напред с бинокъла, а после без него. Точно когато лицето му бе изцяло обърнато към нас, насочих вниманието на Песка.
— Познавате ли този човек? — попитах го.
— Кой човек, приятелю?
— Високия, пълен мъж, който стои там с лице към нас.
Песка се надигна на пръсти и погледна към графа.
— Не — каза професорът. — Този едър, пълен мъж ми е напълно непознат. Известен ли е? Защо ми го показвате?
— Защото имам определени причини да искам да науча нещо за него. Той е ваш сънародник — казва се
