скъпите ръце се протегнаха да ме прегърнат, по своя воля сладките устни се устремиха към моите.
— Скъпи мой! — промълви тя. — Сега можем да си признаем, че се обичаме. — Главата й се сгуши с нежно доволство на гърдите ми. — Оо! — каза тя невинно. — Най-сетне съм толкова щастлива!
Десет дни по-късно бяхме още по-щастливи. Станахме семейство.
IV
Този разказ, продължаващ неотклонно своя ход, запълва сутрините на нашия брачен живот и ме носи напред към края. След като изминаха още две седмици, тримата се върнахме в Лондон и над нас надвисна сянката на предстоящата борба.
Мариан и аз внимателно скрихме от Лора причината, ускорила завръщането ни — необходимостта да се уверим, че графът е все още в града. Вече бе началото на май, а срокът за наемането на къщата на Форист Роуд изтичаше през юни. Ако го подновеше (а аз имах основания, които скоро ще съобщя, да предполагам, че ще го стори), бих могъл да бъда сигурен, че няма да ми избяга. Но ако по една или друга причина той разочароваше очакванията ми и напуснеше страната, тогава нямах никакво време за губене и трябваше незабавно да се подготвя колкото се може по-добре за срещата с него.
Имаше мигове, когато, обзет изцяло от новото щастие, изпитвах колебание в решимостта ми да действувам — мигове, когато ме изкушаваше мисълта за спокойствие и удовлетворение, след като най- скъпото стремление на живота ми бе осъществено посредством любовта, с която ме дари Лора. За първи път се уплаших, когато си представих огромната опасност, шансовете на противника, които биха могли да се опълчат срещу мен, безоблачните изгледи за нашия нов живот и риска, на който можех да изложа тъй трудно извоюваното щастие. Да! Нека да си призная честно. Омаян от сладките трепети на любовта, за кратко време се отклоних от целта, на която бях верен през суровите и мрачни дни. Несъзнателно Лора ме бе изкушила да изоставя трудния път — писано било пак тя, несъзнателно, да ме накара отново да го поема.
От време на време в загадката на съня тя се връщаше, все тъй несвързано, към виденията от ужасното минало, към събитията, останали без диря в нейната пробуждаща се памет. Една нощ (по-малка от две седмици след бракосъчетанието ни), когато я наблюдавах в съня й, видях как през затворените й клепачи бавно се отронват сълзи, чух едва промълвените думи, които ми подсказаха, че духът й преживява отново фаталното пътуване от Блакуотър Парк. Това несъзнателно прошение, толкова трогателно и страшно в светостта на съня й, ме жегна като пламък. Следващият ден бе денят, когато се върнахме в Лондон — денят, когато решителността ме обзе с десеторна сила.
Първом трябваше да науча нещо за този човек. Истинската история на неговия живот бе непроницаема тайна за мен.
Започнах от оскъдните сведения, с които разполагах. Написаното от мистър Фредерик Феърли (което Мариан получи, следвайки указанията, дадени й от мен през зимата) въпреки значението му сега не можеше да ми послужи. Докато го четях, премислих наново разказа на мисис Клемънтс, разкрил ми поредицата от измами, които бяха довели Ан Катърик в Лондон и я бяха поставили в услуга на заговора. Тук отново графът не бе пряко замесен и отново оставаше извън обсега ми.
След това се насочих към дневника на Мариан от Блакуотър Парк. По моя молба тя отново ми прочете един откъс, отнасящ се до някогашното й любопитство спрямо графа и до няколко подробности, свързани с него, които бе открила.
Въпросният откъс се намира в тази част от дневника й, където описва характера и външния му вид. Тя пише, че той „не е прекосявал границите на родната си страна от много години“, че „много иска да разбере дали в най-близкия град до Блакуотър Парк не се е заселил някой италианец“, че „получава писма с най- различни марки върху тях, между които едно с правителствен печат“. Склонна е да смята, че дългото му отсъствие от родината вероятно може да се обясни с политическо изгнание. От друга страна, тя съзнава, че тази догадка е в противоречие с писмото от чужбина, носещо „големия, приличащ на правителствен печат“ — още повече, като се има пред вид, че писма от континента, адресирани до политически изгнаници, обикновено привличат вниманието на чуждестранните пощенски служби.
Изложените дотук в дневника съображения редом с предположенията, извлечени въз основа на тях от моя страна, ми подсказаха едно заключение, което би трябвало отдавна да ми дойде наум. Сега си казах това, което някога в Блакуотър Парк Лора бе казала на Мариан и което мадам Фоско бе чула, подслушвайки на вратата — графът е шпионин!
Лора го бе нарекла така случайно в естествения си гняв от действията му спрямо нея. Аз го нарекох така със съзнателното убеждение, че неговата професия в този живот е шпионството. Но в такъв случай причината за изключително дългия му престой в Англия, след като целите на заговора бяха постигнати, ставаше, според мен, съвсем неразбираема.
Годината, за която пиша сега, бе годината на прочутото изложение в Кристал Палас в Хайд Парк. В Англия бяха пристигнали и продължаваха да пристигат изключително много чужденци. Сред нас имаше стотици мъже, по чиито дири безкрайното недоверие на техните правителства бе пратило платени агенти. Разбира се, нито за момент не можех да поставя човек със способностите и социалното положение на графа сред редиците на обикновените чуждестранни шпиони. Подозирах, че той заема ръководен пост, че е натоварен от правителството, на което тайно служи, да организира и ръководи агентите, действуващи в нашата страна (мъже и жени), и смятах, че мисис Рубел, намерена тъй навреме, за да се яви като медицинска сестра в Блакуотър Парк, по всяка вероятност е една от тях.
Ако допуснех, че тази моя идея се основава на истината, положението на графа можеше да се окаже по-уязвимо, отколкото се бях осмелил да се надявам досега. Към кого можех да се обърна, за да разбера нещо повече за историята на този човек и за него самия?
При така стеклите се обстоятелства естествено ми дойде наум, че най-подходящ за търсеното съдействие о някой негов сънародник, на когото бих могъл да разчитам. Първият, за който се сетих, бе също единственият италианец, с когото ме свързваше близко познанство — моят странен, дребен приятел професор Песка.
Професорът тъй дълго отсъствува от тези страници, че съществува опасност да бъде напълно забравен.
В история като моята е задължително лицата, свързани с нея, да се появяват само когато попадат в хода на събитията — те се появяват и изчезват не в резултат на личните ми пристрастия, а по правото на пряката им връзка с излаганите тук подробности. По тази причина не само Песка, но също майка ми и сестра ми останаха назад още в началото на историята. Посещенията ми в къщичката в Хампстед, нежеланието на майка ми да повярва в самоличността на Лора като пряк резултат от извършения заговор, напразните усилия да ги накарам двете със сестра ми да преодолеят предубедеността, към която поради ревностната си привързаност към мен продължаваха да се придържат, мъчителната необходимост, наложена от тази предубеденост, да скрия от тях брака си, докато не осъзнаят, че трябва да приемат жена ми — всички тези малки домашни случки останаха неотбелязани, защото не са от съществено значение за основната цел на историята. Те не повлияха на моите тревоги и не ме огорчиха допълнително — неотклонният ход на събитията мина неумолимо покрай тях.
По същата причина тук не споменах нищо за утехата, която намерих в братското чувство на Песка към мен, когато се видяхме отново след неочакваното прекратяване на престоя ми в Лимъридж Хаус. Не съм отбелязал верността, с която моят добросърдечен приятел ме изпрати на пристанището, когато отплавах за Централна Америка, нито пък шумно изразената радост, с която ме посрещна, когато отново се срещнахме в Лондон. Ако бях сметнал за оправдано при завръщането ми да приема предложените от него услуги, той би се появил отново много по-рано. Но макар и да знаех, че може безусловно да се разчита на честта и храбростта му, аз не бях също тъй сигурен, че може да се доверя на сдържаността му и поради тази причина тръгнах сам по пътя на моите разследвания. Сега ще стане напълно ясно, че Песка не бе изцяло откъснат от мен и моите интереси, въпреки че дотук стоя настрана от развоя на разказа. Той все тъй си оставаше мой верен приятел, готов да ми помогне.
