разделихме, последните думи, които му казах относно Лора, бяха следните: „Домът на чичо й ще се отвори и ще я приеме в присъствието на всички, последвали фалшивото шествие до гроба; лъжата, бележеща смъртта й, ще бъде публично изтрита от надгробния камък по нареждане на главата на семейството и двамината, сторили й това зло, ще отговарят за престъплението си пред МЕН, макар и правосъдието да е безсилно да ги накаже.“ Единият е вече извън обсега на смъртните. Другият остава и моето решение е непоклатимо.
Очите й светнаха — страните й порозовяха. Тя не каза нищо, но по лицето й видях, че ме подкрепя изцяло.
— Не крия пред себе си и пред вас — продължих аз, — че изгледите за успех са повече от съмнителни. Рисковете, на които вече се изложихме, могат да се окажат дреболия в сравнение с опасностите, които ни заплашват в бъдеще, но въпреки всичко ние няма да се спрем, Мариан. Не съм толкова самонадеян, за да изляза насреща на човек като графа, преди да съм се подготвил за него. Научих се на търпение — мога да дочакам моя час. Нека го накараме да повярва, че думите му са постигнали своето, нека не му позволяваме да научава нищо за нас, нека му дадем време да се почувствува в безопасност — собственото му самохвалство, ако не греша сериозно, ще ускори този резултат. Това е едната причина да изчакаме, но има и друга — още по-важна. Моята позиция, Мариан, към вас и към Лора трябва да бъде по-силна, отколкото е сега, преди да опитам последната възможност. Тя се наклони към мен изненадана.
— Как може да бъде по-силна? — попита.
— Ще ви кажа — отвърнах аз, — когато дойде времето. Все още не е дошло — може би никога няма да дойде. Може би никога няма да заговоря за тена пред Лора — трябва да запазя мълчание и сега, дори пред вас, докато не се убедя сам, че мога да говоря, без да причиня вреда и почтено. Да оставим тази тема. Има още една, която изисква настойчиво нашето внимание. Вие състрадателно сте скрили от Лора вестта за смъртта на съпруга й…
— О, Уолтър, сигурна съм, че трябва да мине доста време, преди да й кажем това.
— Не, Мариан. По-добре е да и кажете сега, отколкото да оставим това на случайността, която никой не би могъл да предотврати в някой бъдещ момент. Спестете й всички подробности — съобщете й новината много предпазливо, но й кажете, че той е мъртъв.
— Вие искате тя да научи за смъртта на съпруга си не само поради причината, която току-що споменахте?
— Да.
— Причина, свързана с темата, за която все още не можем да говорим помежду си и която може би никога няма да бъде спомената и пред Лора?
Тя се замисли многозначително при последните думи. Когато й отвърнах утвърдително, аз също се замислих върху тях.
Лицето й пребледня. Известно време тя ме гледаше е тъжен, неопределен интерес. Някаква непривична нежност потрепна в тъмните й очи и омекоти стиснатите й устни, когато погледна настрани към празния стол, в който бе седяла скъпата спътничка на всичките ни радости и скърби.
— Мисля, че разбирам — каза тя. — Мисля, че го дължа на вас двамата, Уолтър, да й кажа за смъртта на съпруга й.
Тя въздъхна, стисна за миг здраво ръката ми, после я пусна рязко и излезе от стаята. На следващия лен Лора разбра, че неговата смърт я е освободила и че грешката и нещастието на нейния живот лежаха погребани заедно с него.
Повече помежду си не споменахме името му. Оттогава отбягвахме и най-малкия повод да говорим за смъртта му и също тъй внимателно Мариан и аз не споменавахме другата тема, за която по взаимно съгласие все още не трябваше да отваряме дума. Но от това тя не бе избледняла в съзнанието ни — дори живееше поради сдържаността, която си бяхме наложили. И двамата наблюдавахме Лора по-тревожно от всякога, като понякога чакахме и се надявахме, друг път чакахме да настъпи часът и се бояхме.
Постепенно се върнахме към обичайния си начин на живот. Аз възобнових всекидневната си работа, прекъсната по време на пътуването ми до Хампшър. Новата ни квартира струваше повече от по-малките и не тъй удобни стаи, които бяхме напуснали, и произтичащата от това необходимост да работя по-усилено се увеличаваше и от съмнителните ни изгледи за бъдещето. Може би тепърва ни предстояха непредвидени неща, които биха изчерпали малката ни сума в банката, и тогава трудът на моите ръце щеше да бъде единственото, на което да разчитаме за издръжка. Положението ни налагаше една постоянна и по-доходна работа за мен — и аз най-усърдно се заех със задачата да я осигуря.
Не трябва да се смята, че времето на покой и уединение, за което пиша сега, ме накара да прекратя изцяло следването на всепоглъщащата цел, с която са свързани мислите и действията ми, описани в тези страници. Предстояха ми още много месеци, през които тази цел нямаше нито за миг да ме освободи. Постепенното й съзряване все още ми даваше възможност да предприема някои предпазни мерки, да изпълня едно задължение, продиктувано от благодарност, и да реша един неясен въпрос.
Предпазната мярка бе свързана по неизбежност с графа. Бе от огромно значение да проверя, ако е възможно, дали възнамерява да остане в Англия или, с други думи, да остане в мой обсег. Съумях да открил това по много прост начин. Знаейки адреса му в Сейнт Джонс Уд, разпитах в квартала и след като намерих агента, който му бе дал под наем мебелираната къща, попитах дали има вероятност да се освободи скоро номер пет на Форист Роуд. Отговорът бе отрицателен. Осведомиха ме, че чужденецът, живеещ в момента в къщата, е подновил за още шест месеца договора и ще остане там до юни следващата година. А беше само началото на декември. Напуснах агента спокоен, че засега графът няма да ми убегне.
Задължението, което имах да изпълня, ме заведе още веднъж при мисис Клемънтс. Бях й обещал да се върна и да й доверя всички подробности, отнасящи се до смъртта и погребението на Ан Катърик, които бях задължен да премълча при първия ни разговор. При променените сега обстоятелства нищо не ми пречеше да споделя с добрата жена тази част от историята на заговора. Подтикван от приятелско чувство, имах достатъчно основания да изпълня обещанието си и го направих най-добросъвестно и внимателно. Не е нужно да утежнявам тези страници, разказвайки как протече срещата. Може би е по-целесъобразно да спомена, че разговорът от само себе си насочи мисълта ми към неясния въпрос, който все още предстоеше да разреша — въпроса за произхода на Ан Катърик по бащина линия.
Безброй малки доводи, свързани с тази тема — незначителни сами по себе си, но удивително съществени, взети вкупом, — напоследък ме бяха довели до едно заключение, което бях решил да проверя. Получих разрешение от страна на Мариан да пиша на майор Дънтърн във Варнек Хол (където мисис Катърик е била на служба няколко години, преди да се омъжи), за да му задам някои въпроси. Направих запитванията от името на Мариан, заявявайки, че са свързани с личната история на семейството й, което би могло да обясни и да извини молбата й. Когато написах писмото, не бях сигурен дали майор Дънтърн е все още жив. Изпратих го, разчитайки на вероятността, че може да е жив и здрав и да пожелае да ми отговори.
След два дни дойде доказателство във формата на писмо, че майорът е жив и че е готов да ни помогне. От отговора му може лесно да се разбере какво съм имал пред вид, когато му писах, както и естеството на интересуващите ме важни факти. Писмото му ми донесе отговор точно за тях.
Първо — „покойният сър Пърсивъл Глайд от Блакуотър Парк“ никога не бе стъпвал във Варнек Хол. Той не се е познавал нито с майор Дънтърн, нито с други членове от семейството му.
Второ — „покойният мистър Филип Феърли от Лимъридж Хаус“ на младини е бил близък приятел и постоянен гост на майор Дънтърн. Преглеждайки стари писма и други документи, майорът си припомнил и бил в състояние да заяви, че мистър Филип Феърли е гостувал във Варнек Хол през август 1826 година и че е останал там и за лова през септември и част от октомври. Тогава заминал, доколкото майорът можел да разчита на паметта си, за Шотландия и се появил отново във Варнек Хол след известно време вече като младоженец.
Взето само по себе си, това сведение може би нямаше голяма положителна стойност; но разгледано по отношение на известни факти, в чиято истинност двамата с Мариан бяхме убедени, то неудържимо ни подтикваше към едно очевидно заключение.
Знаехме вече, че мистър Филип Феърли е бил във Варнек Хол през есента на 1826 година и че мисис Катърик е живеела и работела там по същото време; знаехме също, че, първо, Ан е родена през юни 1827
