затруднения човек мисли бързо, ако въобще може да мисли. Почувствувах веднага, че би могло да се окаже фатална грешка да оставя себе си и вас в неведение, когато е замесен човек като графа. Почувствувах, че съмнението относно това, което би могъл да направи във ваше отсъствие, ще ме постави на десеторно по- голямо изпитание, ако вместо да се съглася, откажа да го видя. „Помолете господина да почака в магазина — казах аз. — След минута ще бъда при него.“ Изтичах горе да си взема шапката, защото бях решила да не му позволя да говори с мен вътре. Познавах плътния му кънтящ глас и се боях, че Лора може да го чуе дори и в магазина. След по-малко от минута бях отново в коридора и отворих вратата, за да изляза на улицата. Той заобиколи откъм магазина, за да ме посрещне. И ето го застана пред мен в дълбок траур, покланяйки се мазно с мъртвешката усмивка на устните. Няколко шляещи се момчета и жени наоколо се спряха, вторачени в огромния му ръст, изисканото му черно облекло и големия му бастун със златна топка. Щом го зърнах, в съзнанието ми нахлуха ужасите от Блакуотър. Старата ненавист пропълзя и ме изпълни, когато той свали шапката си със замах и ме заговори, сякаш едва вчера сме се разделили най- приятелски.
— Помните какво ви каза, нали?
— Не мога да го повторя, Уолтър. Веднага ще узнаете какво каза за вас, но не мога да повторя това, което каза на мен. То бе по-лошо от учтивата безочливост на писмото му. Ръцете ме засърбяха да го ударя, сякаш бях мъж! Успях да ги възпра, защото накъсах визитната му картичка под шала си! Без да кажа ни дума, отдалечих се от къщата (опасявайки се, че Лора може да ни види), а той ме последва, като през цялото време възразяваше кротко. В първата пряка се обърнах и го попитах какво иска от мен. Той искаше две неща. Първо, ако нямам нищо против, да изрази чувствата си. Не пожелах да ги чуя. Второ, да повтори предупреждението си от писмото. Попитах каква е причината да го повтаря. Той се поклони, усмихна се и каза, че ще обясни. Обяснението точно потвърди опасенията, които споделих с вас, преди да заминете. Казах ви, ако помните, че сър Пърсивъл е твърде вироглав, за да послуша съвета на приятеля си, що се отнася до вас, и че не трябва да се страхуваме от графа, докато собствените му интереси не бъдат изложени на опасност и той не почне да действува в своя защита.
— Спомням си, Мариан.
— Е, и точно така се оказа. Графът предложил своя съвет, но той бил отхвърлен. Сър Пърсивъл се вслушвал само в собствената си ярост, упорство и омразата си към вас. Графът го оставил да върши каквото иска, като преди това открил адреса ни, в случай че бъдат заплашени собствените му интереси. Вие сте били проследен, Уолтър, връщайки се тук след първото ви пътуване до Хампшър — най-напред от гарата подире ви са тръгнали хората на адвоката, а после до вратата на къщата ви е съпроводил сам графът. Той не ми каза как е съумял да убегне от вашето внимание, но именно тогава и по този начин ни е намерил. Не се възползувал от откритието си, докато не научил за смъртта на сър Пърсивъл и тогава, както ви казах, решил вече сам да действува, защото бил убеден, че следващите ви стъпки ще бъдат насочени срещу съучастника на покойника в заговора. Той веднага си уредил среща със собственика на приюта в Лондон и го завел там, където била скрита неговата избягала пациентка, бидейки убеден, че по този начин, независимо от крайния резултат, ще ви замеси в безконечни правни спорове и затруднения и ще върже ръцете ви за всякакви разчиствания на сметките, що се отнася до него самия. Такава била целта му, както той ми призна. Единственото съображение, накарало го да се разколебае в последния момент…
— Да?
— Трудно е да го призная, Уолтър, и все пак трябва. Аз съм била единственото съображение. Няма думи, с които да изразя как се снижава собствената ми самопреценка, когато мисля за това, но единственото слабо място в железния характер на този човек е ужасното обожание, което той изпитва към мен. Заради собственото си самоуважение се опитвах дълго време да не му вярвам; но погледите и действията му ме принуждават със срам да потвърдя истината. Очите на това чудовище се навлажниха, когато ми говореше — наистина, Уолтър! Той заяви, че в мига, когато посочил къщата на лекаря, помислил за несретата, в която ще изпадна, ако се разделя с Лора, за отговорността, пред която ще бъда изправена поради организираното от мен бягство на Лора, и за втори път, заради мен, рискувал с най-лошото, което бихте могли да му сторите. Всичко, което той искаше, бе да не забравям тази жертва и да обуздая вашата привързаност в името на личните ми интереси — интереси, с които може би той повече не би могъл да се съобразява. Не сключих подобна сделка с него — по-добре да бях умряла преди това. Но независимо дали ще му повярваме, или не, че е отпратил лекаря под някакъв предлог, едно е несъмнено: аз го видях да се разделя с него, без да каже нищо, хвърляйки само поглед към прозореца — или по-скоро към нашата страна на улицата.
— Вярвам, Мариан. И най-добрите хора не са последователни в добрината си; защо тогава най-лошите да бъдат последователни в злините си? В същото време подозирам, че просто се е опитал да ви стресне, заплашвайки с неща, които в действителност не може да извърши. Съмнявам се в способността му да ни разтревожи чрез собственика на приюта сега, когато сър Пърсивъл е мъртъв и мисис Катърик е напълно независима. Но нека чуя по-нататък. Какво каза графът за мен?
— Той говори за вас най-накрая. Погледът му се оживи и стана по-суров, а поведението му се промени и ми напомни някогашната смесица от безпощадна решимост и иронично лукавство, при която е още по- трудно да се достигне същността му. „Предупредете мистър Хартрайт — каза той с привичната си надменност, — че мерейки се с мене, не трябва да забравя следното: насреща си има един умен човек, който не дава пет пари за законите и условностите на обществото. Ако моят злочест приятел бе послушал съвета ми, тази история със следствието щеше да се отнася до тялото на мистър Хартрайт. Но моят злочест приятел беше твърдоглав. Вижте! Жалея загубата му — вътрешно в душата си и външно на шапката си. Тази обикновена траурна лента изразява моите чувства и аз призовавам мистър Хартрайт да се отнесе с уважение към тях. Те могат да се превърнат в неизмерима ненавист, ако дръзне да ги обезпокои. Нека се задоволи с това, което е получил — това, което заради вас оставам непокътнато нему и вам. Предайте му (заедно с моите почитания), че ако ме раздразни, ще си има работа с Фоско. На прост английски език го уведомявам — Фоско не се спира пред нищо. Скъпа госпожице, довиждане.“ Студените му сиви очи се втренчиха в лицето ми — той свали тържествено шапката си, поклони ми се и си тръгна.
— Без да се върне? Без да каже нищо повече?
— Накрая на улицата се обърна, махна с ръка и после с театрален жест я сложи на гърдите си. След това го загубих от погледа си. Той изчезна в посоката, обратна на нашата къща, а аз се затичах при Лора. Преди още да се прибера, бях решила, че трябва да се махаме. Сега, след като графът бе открил къщата, тя (особено във ваше отсъствие) бе опасно, а не сигурно място. Ако знаех кога ще се върнете, щях да рискувам и да ви изчакам. Но не бях сигурна в нищо и реших да действувам веднага. Преди да заминете, вие говорихте за преместване в по-спокоен квартал с по-чист въздух заради здравето на Лора. Трябваше само да й припомня това и да й предложа да ви изненадаме, като ви спестим неприятностите и се преместим, докато отсъствувате, и тя започна да желае промяната не по-малко от мен. Помогна ми да опаковаме нещата ви и ги подреди всичките в новата ви работна стая тук.
— Какво ви накара да дойдете тук?
— Това, че не познавам други райони около Лондон. Почувствувах необходимостта да се отдалечим колкото се може повече от старата ни квартира, а аз познавах донякъде Фулам, защото на времето съм учила тук. Изпратих един човек с бележка, надявайки се, че училището би могло още да съществува. Оказа се, че е така — дъщерите на моята стара директорка са поели от нея ръководството му и те наеха това жилище по указанията, които им изпратих. Когато пратеникът се върна, беше точно време за събиране на пощата. Преместихме се, след като се стъмни — пристигнахме тук, без никой да ни види. Правилно ли постъпих, Уолтър? Оправдах ли доверието ви?
Отговорих й сърдечно и изпълнен с благодарност под напора на чувствата ми. Но докато говорех, лицето й бе все тъй неспокойно и първият й въпрос, когато свърших, се отнасяше до граф Фоско.
Видях, че сега тя мислеше за графа другояче. Изражението й не издаваше никакъв нов пристъп на гняв срещу него, нито пък таеше нова молба към мен да ускоря деня на разплатата. Убеждението й, че ненавистният възторг на този човек към нея е искрен, изглежда, бе увеличило стократно недоверието й в неразгадаемото му лукавство, както и вродения й страх от неговата зла енергия и неотслабващата сила на всичките му способности. Гласът й се снижи, поведението й стана колебливо, очите й следяха нетърпеливо и със страх моите, когато ме попита какво е мнението ми за неговото послание и какви са намеренията ми, след като съм го чул.
— Не са минали много седмици, Мариан — отвърнах аз, — откакто разговарях с мистър Кърл. Когато се
