да се погрижи сам за себе си. Върнал се веднага в Англия и влязъл във владение на имуществото. Нямало кой да го подозира, нямало кой да го възпре. Баща му и майка му живеели винаги като съпруг и съпруга — никой от малцината, които ги познавали, не предполагал, че може да не са. Този, който трябвало да предяви претенции към собствеността (ако се знаела истината), бил далечен роднина. Той въобще не знаел за това и бил на далечно плаване, когато баща му умрял. Дотук не срещнал никакви затруднения — влязъл във владение съвсем естествено. Но не можел на същото основание да взима заеми върху притежаваното имущество. Затова му били нужни две неща. Едното било рождено свидетелство, а другото — удостоверение за брака на родителите му. Рожденото свидетелство се получило лесно: той бил роден в странство и свидетелството било налице. Другият въпрос бил труден и това именно го довело в Стария Уелмингам.
Би могъл да отиде в Ноулсбъри, но имал причина да не го стори. Майка му живеела там, преди да се събере с баща му — живеела с моминското си име, защото в същност била омъжена в Ирландия, където съпругът й я тормозел и после избягал с някаква друга жена. Достоверността на този факт е безспорна; именно заради това сър Феликс, както обяснил на сина си, не се оженил за нея. Може би ще се учудите защо синът, след като е знаел, че родителите му са се срещнали в Ноулсбъри, не е извършил своите номера с регистъра на тамошната църква, където лесно можело да се предположи, че майка му и баща му са сключили брак. Работата била в това, че духовникът, който служел в църквата на Ноулсбъри през 1803 година (тогава според рожденото му свидетелство баща му и майка му е трябвало да са се оженили), бил още жив, когато той влязъл във владение на имуществото в началото на 1827 година. Тази пречка го принудила да проучи как стои въпросът в нашия град. Там не съществувала подобна опасност, тъй като предишният свещеник бил покойник от няколко години.
Старият Уелмингам бил тъй удобен за целта, както и Ноулсбъри. Баща му се бил преместил с майка му от Ноулсбъри и живеел с нея в една къща край реката, недалеч от нашето селище. Хората, които знаели колко самотно живее като ерген, не се учудили, че това продължило когато се оженил. Ако външният му вид не бил толкова отблъскващ, уединеният живот, който водел с дамата, би могъл да предизвика подозрения; но при това положение фактът, че крие грозотата и уродливостта си, не изненадвал никого. Живял там, докато не влязъл във владение на Блакуотър Парк. След като били минали двадесет и три или четири години, кой можел да каже (при положение, че свещеникът е умрял), че бракосъчетанието не е извършено тъй поверително, както и всичко останало в живота му, и че не се е състояло в църквата на Стария Уелмингам?
И тъй, както ви казах, синът разбрал, че градчето ни е най-сигурното място, за да оправи тайно нещата в свой интерес. Вероятно ще се учудите, но това, което той направи в брачния регистър, бе моментен подтик.
Първата му мисъл била само да откъсне страницата (тази, която отговаряла на съответната година и месец), да я унищожи, да се върне в Лондон и да нареди на адвокатите да му набавят необходимото удостоверение за брака на баща му, като най-невинно упомене, разбира се, датата от липсващата вече страница. Никой не би могъл да каже след това, че баща му и майка му не са се оженили; а колкото до това, че при тези обстоятелства те биха могли да повдигнат въпрос във връзка с отпускането на искания заем (той мислел, че ще го направят), за всеки случай имал готов отговор, дори ако някога се отвори дума за правото му на името и собствеността.
Обаче когато разгледал регистъра, видял на дъното на една от страниците за 1803 година празно място, оставено, изглежда, защото данните, които трябвало да се впишат и били вписани на следващата страница, били много. Виждайки тази възможност, той променил всичките си планове. Никога не се надявал на такъв шанс, не бил мислил за подобно нещо и решил да се възползува от него — знаете как. За да съвпадне напълно с рожденото му свидетелство, празното място трябвало да се намира на някоя от страниците за юли. Но вместо това то се намирало в частта за месец септември. Както и да е, ако някой започнел да задава подозрителни въпроси, не било трудно да намери отговор за тях. Трябвало само да каже, че е седмак.
Когато ми разказа тази история, бях достатъчно глупава, за да се заинтересувам и да проявя известно съжаление към него — на което той именно разчитал, както ще видите. Реших, че с него са постъпили много нечестно. Той не е бил виновен, че майка му и баща му не са се оженили, а и те нямали никаква вина за това. Дори и по-съзнателна от мен жена — жена, която не е решила на всяка цена да има златен часовник с верижка — би намерила някакви извинения за него. Във всеки случай аз си замълчах и му помогнах да прикрие това, което си бе наумил.
Трябваше му известно време, за да получи същия цвят мастило (той го смесваше многократно в мои шишенца и бурканчета), а след това още време, за да усвои почерка. Но най-сетне успя и направи майка си почтена жена, след като бе мъртва и отдавна в гроба. Не отричам, че дотук, колкото се отнася до мен, той се държеше пристойно. Даде ми часовника и верижката и не се поскъпи за тях; бяха изящно изработени и струваха много. Все още ги имам — часовникът върви прекрасно.
Онзи ден споменахте, че мисис Клемънтс ви е казала всичко, което знае. В такъв случай не е нужно да пиша за глупавия скандал, от който потърпевшата бях аз — невинната потърпевша. Трябва да знаете също не по-зле от мен каква мисъл хрумна на съпруга ми, когато откри, че аз и моят изискан познат джентълмен се срещаме насаме и си говорим поверително. Но не знаете края на всичко това между същия джентълмен и мен. Ще прочетете и ще видите как той постъпи спрямо мен.
Първите ми думи към него, когато видях обрата, който взеха нещата, бяха: „Бъдете справедлив, измийте петното от моето име — знаете, че не го заслужавам. Не искам да правите самопризнания пред съпруга ми; само му кажете, давайки му честната си дума на джентълмен, че греши и че аз не съм виновата в това, което мисли. Проявете поне тази справедливост след всичко, което направих.“ Той отказа категорично. Заяви направо, че било в негов интерес да остави съпруга ми и всички съседи да повярват в лъжата, защото, докато вярвали в нея, никога нямало да заподозрат истината. Аз обаче бях жена с характер и му казах, че те ще узнаят истината от самата мен. Отговорът му беше кратък и недвусмислен. Ако проговорех, с мен щеше да бъде свършено — както и с него.
Да, дотам се стигна. Той ме измами за риска, който поемах, оказвайки му помощ. Възползува се от невежеството ми, подмами ме с подаръци, накара ме да се заинтересувам от историята му и в резултат станах негова съучастничка. Призна хладнокръвно всичко това и накрая за първи път ми обясни колко ужасно е наказанието за извършеното от него престъпление и за този, конто му е помогнал. В онези времена законът не бе тъй милозлив, както разбирам, че е станал сега. Убийците не бяха единствените хора, подлежащи на обесване, а с осъдените жени не се отнасяха като с благороднички, изпаднали незаслужено в беда. Признавам, че ме уплаши този долен мошеник, този слабодушен мерзавец! Разбирате ли сега как го мразех? Разбирате ли защо си правя целия този труд — и то изпълнена с благодарност — да задоволя любопитството на заслужаващия похвала млад джентълмен, който успя да разкрие неговото престъпление.
И така, нека продължа. Той не бе толкова глупав, че да ме доведе до пълно отчаяние. Не бях жена, която може напълно безопасно да бъде притисната в ъгъла; той го знаеше и благоразумно ме успокои с предложения за бъдещето.
Заслужавах някакво възнаграждение (бе достатъчно любезен да го каже) за услугата, която му бях направила, и известно обезщетение (колко мило от негова страна да го добави) за това, което бях изстрадала. Той бил готов — щедър негодник! — да ми отпусне една прилична годишна издръжка с тримесечни вноски при две условия. Първо, трябваше да си държа езика зад зъбите — в мой, както и в негов интерес. Второ, не биваше да напускам Уелмингам, без първоначално да го уведомя и да изчакам, докато получа съгласието му. В града, където живеех, нямаше опасност да започна да клюкарствувам пред добродетелни приятелки, събрани около масата за чай. В този град той винаги щеше да знае къде да ме намери. Тежко условие беше това второто, но аз го приех.
Какво друго можех да направя? Останах безпомощна, а бъдещето чертаеше ново затруднение пред мен — детето. Какво друго можех да направя? Да се оставя на милостта на този идиот — съпруга ми, който избяга и вдигна скандала срещу мен? По-скоро бих умряла. Освен това издръжката беше съвсем прилична. Имах по-добър доход, по-хубава къща, по-хубави килими от половината от жените, които, щом ме зърнеха, обръщаха бялото на очите си. По нашите места добродетелните носеха басмени рокли. Аз имах копринени.
