до края бе пропито от добро настроение. Прочетох с благодарност писмото и се отправих, спокоен поне за този ден, към Стария Уелмингам, за да видя сцената на пожара при дневна светлина.
Какви промени ме посрещнаха, когато стигнах там! По целия си път през нашия неразгадаем свят всекидневното и ужасното вървят ръка за ръка. Иронията на обстоятелствата не се спира дори пред нравствените крушения. Когато стигнах до църквата, изпогазената земя на гробището бе единствената сериозна следа, която напомняше за пожара и смъртта. Грубо сковани дъски запушваха входа към канцеларията. Върху тях вече бяха надраскани неприлични карикатури, а селските деца се боричкаха и крещяха, оспорвайки си най-добрата дупчица, от която можеха да погледнат вътре. Там, където бях чул вика за помощ от горящата стая, там, където обхванатият от ужас слуга бе паднал на колене, няколко кокошки кудкудякаха наперено и се блъскаха за най-хубавите червеи, излезли след дъжда; а точно в нозете ми, където бе сложена вратата с нейния ужасен товар, бе оставен обядът на някакъв работник — в жълто канче, завързано в кърпа — и вярното му псе, натоварено да го пази, започна да лае срещу ми, когато се приближих към храната. Старият псалт, който гледаше безучастно бавното начало на ремонта, бе заинтересован само от едно — да избегне всякаква вина във връзка със злополуката. Една селянка, чието бледо, дивашко, обезумяло от ужас лице бях зърнал, когато изтръгнахме гредата, се хилеше с друга жена — олицетворение на самата глупост — над някакво старо корито. В тленността няма нищо сериозно! Соломон с цялата си слава е бил презрян и дебнат от всяка гънка на одеянията му, от всеки ъгъл на неговия дворец.
Тръгвайки си, мислите ми се насочиха, не за първи път, към напълно разбитата чрез смъртта на сър Пърсивъл надежда за установяване самоличността на Лора — поне засега. Него го нямаше, а заедно с него си бе отишъл шансът, който бе единствената цел на всичките ми усилия и надежди.
Можех ли да разсъждавам върху своя провал от някаква друга гледна точка? Ако бе останал жив, тази промяна в обстоятелствата щеше ли да доведе до друг резултат? Можех ли да превърна откритието си в разменна стока дори когато ставаше въпрос за интересите на Лора, ако бях разбрал, че същността на извършеното от сър Пърсивъл престъпление е открадването на чужди права? Можех ли да предложа цената на моето мълчание срещу неговото признание за заговора, след като това мълчание щеше да отнеме на законната собственичка наследството и името й? Невъзможно! Ако сър Пърсивъл бе останал жив, откритието, на което (бидейки в неведение за истинската природа на тайната) тъй много се бях надявал, нямаше да ми послужи за доказване правата на Лора, както си въобразявах, нито ако го запазех за себе си, нито ако му дадях гласност. Според изискванията на елементарната почтеност и честност трябваше да отида веднага при непознатия, чието рождено право бе присвоено — трябваше да се откажа от победата в мига, в който бе моя, като предоставя безусловно откритието си в ръцете на непознатия за мен човек, и трябваше да застана отново лице в лице с всички трудности, стоящи между мен и единствената цел на живота ми, точно тъй, както бях решен дълбоко в сърцето си да застана срещу тях сега!
Върнах се в Уелмингам с успокоено съзнание, чувствувайки се по-сигурен от всякога в себе си и във взетото решение. По пътя към хотела минах през онзи край на площада, където живееше мисис Катърик. Да отида ли отново в къщата и да направя ли още един опит да се видя с нея? Не. Новината за смъртта на сър Пърсивъл — последната новина, която тя някога очакваше да чуе — трябва да бе стигнала до нея отдавна. Всички процедури на следствието бяха съобщени сутринта в местния вестник — нямаше какво да й кажа, което тя все още да не знаеше. Желанието ми да я накарам да говори бе намаляло. Спомням си стаената в лицето й омраза, когато каза: „Няма новина от сър Пърсивъл, която да не очаквам с изключение на новината за неговата смърт.“ Спомням си прокрадналото се в очите й любопитство, когато те се загледаха в мен при раздялата, след като бе изрекла тези думи. Някакъв инстинкт, дълбоко в мен, който усещах, че е верен, превръщаше перспективата да я видя отново в нещо неприятно. Излязох от площада и се върнах право в хотела.
Няколко часа по-късно, когато си почивах в кафенето, келнерът ми връчи едно писмо. То бе адресирано до мен и след като разпитах, разбрах, че някаква жена го е донесла на здрачаване точно преди да запалят осветлението. Не казала нищо и си тръгнала веднага, преди да има време да я заговорят или дори да забележат коя е тя.
Отворих писмото. То нямаше дата и не бе подписано, а почеркът бе очевидно преправен. Преди да прочета първото изречение обаче, аз знаех кой ми пише — мисис Катърик.
Ето неговото съдържание. Преписвам го точно, дума по дума.
СЪР, не дойдохте отново, както казахте. Няма значение. Аз зная новината и пиша, за да ви го кажа. Забелязахте ли нещо особено в лицето ми, когато си тръгвахте? Чудех се дали най-сетне е дошъл денят на неговото поражение и дали вие не сте избраният, за да го извършите. Вие бяхте и го извършихте.
Проявили сте слабост, както разбрах, опитвайки се да спасите живота му. Ако бяхте успели, щях да гледам на вас като на мой враг. Но тъй като се провалихте, ви смятам за приятел. Вашите разследвания са го подплашили и той е отишъл през нощта в църковната канцелария; вашите разследвания, без да знаете и пряко волята ви, помогнаха на една омраза, продължила двадесет и три години, да си отмъсти. Благодаря ви, сър, въпреки че не го искате.
Дължа нещо на човека, извършил това. Как да му се отплатя? Ако бях все още млада, можех да кажа: „Елате, прегърнете ме и ме целунете, ако искате.“ С удоволствие бих ви позволила да стигнете дори дотам и вие бихте приели поканата ми — щяхте да я приемете, сър, преди двадесет години! Но сега съм една стара жена. Мога да задоволя любопитството ви и по този начин да си изплатя дълга. Вие проявихте голям интерес към някои мои интимни неща, когато дойдохте у дома, и които все още не сте открили. Ще ги разберете — любопитството ви ще бъде задоволено. Няма да се пожаля, за да ви доставя удоволствие, мой уважавани млади приятелю.
Предполагам, че сте били малко момченце през двадесет и седма година. Тогава бях красива, млада жена и живеех в Стария Уелмингам. Имах за мъж един пълен глупак. Имах честта също (няма значение как) да се познавам (името няма значение) с един джентълмен. Защо да го наричам по име. То никога не е било негово. Той нямаше име: вече знаете това тъй добре, както и аз.
По-уместно е да ви разкажа как спечели благоволението ми. Притежавах по рождение вкусовете на една истинска дама и той ги оценяваше по достойнство, с други думи, възхищаваше се от мен и ми правеше подаръци. Нито една жена не може да устои на възхищението и подаръците — особено когато подаръците са точно такива, каквито тя иска. Той бе достатъчно проницателен, за да го разбере — така е с повечето мъже. Естествено искаше нещо в замяна — така е с всички мъже. И какво мислите, че беше нещото? Истинска дреболия. Нищо освен ключа от църковната канцелария и ключа от шкафа — без да знае съпругът ми. Разбира се, излъга ме, когато го попитах защо иска да му дам ключовете тайно. Можеше да си спести труда — аз не му повярвах. Но харесвах подаръците и исках още. Затова му дадох ключовете без знанието на съпруга си и го наблюдавах без неговото знание. Един, два, три пъти и на четвъртия път — разбрах.
Никога не съм изпитвала прекалени скрупули, що се отнася до работите на другите хора, и не ги изпивах, когато той на своя глава прибави нещо в брачния регистър.
Разбира се, знаех, че не е редно, но то не ме засягаше и това бе достатъчно основание да не вдигам шум. А нямах златен часовник, който той предния ден бе обещал да ми купи от Лондон — третия пореден и по-хубав от останалите. Ако знаех какво е престъплението според закона и как се наказва то, щях да се погрижа за себе си и да го разоблича на място още тогава. Но не знаех нищо и мечтаех за златния часовник. Единственото условие, което поставях, бе да ми се довери и да ми каже всичко. Тогава проявявах същия интерес към личните му дела, какъвто проявявате вие сега към моите. Той прие условието ми, защо — предстои да разберете.
С две думи, това бе, което чух от него. Не ми каза охотно всичко, което сега ви разказвам. Измъкнах нещичко по пътя на убеждението и друго с въпроси. Решена бях да узная цялата истина и мисля, че я научих.
Той не е знаел какви в действителност са били взаимоотношенията между баща му и майка му до нейната смърт. След това баща му признал истината и обещал да направи каквото може за сина си. Умрял, без да стори нищо — без да остави дори завещание. Синът (кой може да го вини?) бил достатъчно умен, за
