И така, приех предложените ми условия и се възползувах от тях колкото се може по-добре — водих битката с моите почтени съседи на тяхна земя и с течение на времето я спечелих, както сам видяхте. Как запазих неговата Тайна (и моята) през всичките тези години и дали покойната ми дъщеря Ан е достигнала до нея и също е трябвало да я пази, са въпроси, които, позволявам си да отбележа, са предмет на вашето любопитство. Така да е, моята благодарност не може да ви откаже отговорите. Ще отгърна нова страница и незабавно ще ги получите. Но трябва да извините едно нещо — трябва да извините изненадата ми, която ще изразя в началото, към интереса, който, както изглежда, сте проявявали към покойната ми дъщеря. Той е доста необясним за мен. Ако е свързан с някакви подробности от нейното детство, трябва да ви насоча към мисис Клемънтс, която е по-осведомена от мен. Моля ви да разберете — не твърдя, че съм обичала прекалено много покойната си дъщеря. Тя ми създаваше грижи от първия до последния миг, като се има пред вид допълнителната неприятност, че разсъдъкът й винаги е бил слаб. Обичате прямотата и се надявам, че това ви задоволява.
Не е нужно да ви обременявам с много лични подробности, свързани с тези отминали времена. Достатъчно е да отбележа, че съблюдавах условията на сделката и в замяна се ползувах от благините на приличния доход, получаван всяко тримесечие.
От време на време пътувах и променях атмосферата, като винаги исках разрешение от моя повелител и господар и, общо взето, го получавах. Той не бе, както ви казах, толкова глупав, че да ме държи съвсем изкъсо и имаше основания да разчита, че ще си държа езика ако не заради него, то заради мен самата. Едно от най-дългите ми пътувания бе отиването ми в Лимъридж, където трябваше да се грижа за моята умираща природена сестра. Говореше се, че има спестявания и аз реших (в случай на някое непредвидено обстоятелство, което би спряло издръжката ми), че няма да е зле да се погрижа за собствените си интереси по тази линия. Както излезе обаче, усилията ми са били напразни и аз не получих нищо, защото нямаше какво да се получи.
Заминавайки на север, взех Ан със себе си, тъп като понякога ме прихващаха разни прищевки спрямо собственото ми дете и тогава ревнувах мисис Клемънтс заради влиянието, което тя имаше над нея. Никога не съм харесвала мисис Клемънтс. Тя бе една нещастна празноглавка, жена без дух — скучна и досадна по рождение — и от време на време ми се приискваше да я дразня, отнемайки й Ан. Като не знаех какво да правя с дъщеря си, докато се грижех за болната в Къмбърланд, дадох я на училище в Лимъридж. Господарката на имението мисис Феърли (изключително обикновена на вид жена, която бе успяла да хване в капана един от най-красивите мъже на Англия и да се омъжи за него) ме забавляваше много с това, че се привърза неистово към моето момиче. В резултат тя не научи нищо в училище, а ласките, с които бе обградена в Лимъридж, я разглезиха. Наред с другите капризи и прищевки, на които я свикнаха там, те й втълпиха глупостта да се облича винаги в бяло. Тъй като ненавиждах бялото и обичах цветовете, реших да й избия тази глупост от главата веднага след като се върнем отново у дома.
Колкото и да е странно, дъщеря ми упорито се съпротивяваше. Наумеше ли си нещо, подобно на други слаби разсъдъчно хора, тя го отстояваше като твърдоглаво магаре. Най-накрая се скарахме и понеже това не се понрави на мисис Клемънтс, тя предложи да вземе със себе си Ан и да отидат да живеят в Лондон. Щях да кажа „да“, ако мисис Клемънтс не беше взела страната на дъщеря ми относно желанието й да се облича в бяло. Но тъй като вече бях решила, че тя няма да носи бели дрехи и понеже мисис Клемънтс ми стана още по-несимпатична заради това, че застава срещу мен, казах твърдо „не“ и не отстъпих. Резултатът бе, че дъщеря ми остана с мен; а това от своя страна доведе до първата сериозна разпра относно Тайната.
Тя се случи много след времето, което описвам. От години се бях установила в новия град, живеейки тъй, че да се забрави лошото ми име и бавно печелех позиции сред почтеното гражданство. Това, че дъщеря ми бе при мен, бе от голяма полза за тази ми цел. Нейната безобидност и желанието й да се облича в бяло предизвикваха благосклонност. Поради това спрях да се противопоставям на любимия й каприз, защото несъмнено част от тази благосклонност — в течение на времето — щеше да се пренесе и върху мен. Така и стана. Оттогава получих правото на един от двата най-добри стола в църквата, а това пък доведе до първия поздрав от страна на свещеника.
Така си живеех, докато една сутрин пристигна писмо от джентълмена (сега покойник) в отговор на едно мое писмо, с което го уведомявах, според уговорката ни, че желая да напусна града за смяна на обстановката и въздуха.
Предполагам, че когато е получил писмото ми, в него е било взело надмощие грубиянството му, защото езикът, с който ми отказваше, бе толкова противен и безочлив, че аз загубих всякакво самообладание в присъствието на дъщеря ми и го нарекох „долен мошеник, когото мога да съсипя за цял живот, ако реша да си отворя устата и да издам Тайната му“. Нищо повече не казах, защото, щом изрекох тези думи, дойдох на себе си и видях лицето на дъщеря ми, втренчено нетърпеливо и любопитно в моето. Веднага й заповядах да излезе от стаята, докато не се успокоя отново.
Мога да ви уверя, че не ме обхванаха приятни чувства, след като размислих върху собственото си безразсъдство. Същата тази година Ан бе по-налудничава и странна от обичайното и когато си помислих, че може да повтори думите ми в града и да спомене неговото име във връзка с тях, ако някои любопитни хора успеят да я придумат, ужасих се от възможните последици. Най-силните ми опасения за самата мен, най- силният ми страх за това, което той би могъл да стори, стигаха само дотук. Напълно неподготвена бях за онова, което наистина се случи, и то веднага.
На следващия ден, без да ме е предупредил, той дойде у дома. Първите му думи и тонът му, колкото и троснат да бе, ясно ми показаха, че се е разкаял за безочливия отговор на молбата ми и че е дошъл в отвратителното настроение, в което бе изпаднал, да се опита да оправи нещата, преди да е станало много късно. Като видя, че дъщеря ми е с мен в стаята (страх ме беше да я изпускам от очи след случилото се предния ден), заповяда й да излезе. Те не се понасяха взаимно и той изля върху нея гнева, който се опасяваше да покаже пред мен.
„Остави ни — каза й, поглеждайки към нея през рамо. Тя го погледна също през рамо и продължи да стои, сякаш няма намерение да излезе. — Чуваш ли? — избоботи той. — Излез от стаята.“ — „Говорете ми учтиво“ — каза му тя, като почервеня. „Махнете тази идиотка оттук“ — каза той, поглеждайки към мен. Ан винаги имаше много налудничави идеи за собственото си достойнство и думата „идиотка“ я раздразни на мига. Преди да мога да се намеся, тя пристъпи разгорещено към него. „Поискайте ми веднага извинение — каза му, — инак ще стане много лошо за вас. Ще издам вашата Тайна. Мога да ви съсипя за цял живот, ако реша да проговоря.“ Моите думи — повторени в негово присъствие, сякаш идваха от нейно име. Той замръзна в мълчание, побелял като хартията, на която пиша, докато аз я избутах навън от стаята. Когато дойде на себе си…
Не! Аз съм твърде почтена жена, за да спомена това, което ми каза, когато дойде на себе си. Перото ми е перо на член на енорийското паство — как можете да очаквате, че ще го използувам, за да пиша мръсни думи? Представете си сам развихрилата се ярост, ругатните и безумието на най-долния грубиян в Англия и нека заедно да продължим колкото се може по-бързо нататък, където всичко свърши.
То завърши, както вече се досещате, с това, че той настоя да я постави под запрещение, за да осигури собствената си безопасност. Опитах се да оправя нещата. Казах му, че тя просто е повторила като папагал думите, чути от мен, и че не знае никакви подробности, защото нищо не съм й съобщила. Обясних, че поради бясната си ненавист към него се е престорила, че знае неща, които в действителност не знаеше; че само е искала да го сплаши и подразни заради начина, по който се бе обърнал към нея, и че моите злощастни думи й бяха дали възможността да извърши злината, която отдавна е искала да извърши. Споменах за други странни нейни постъпки, както и за собствения му опит по отношение приумиците на хора, бавно развиващи се в умствено отношение. Напразно, той не искаше да ми повярва, макар и да се заклех — беше напълно убеден, че съм издала цялата Тайна. С две думи, не искаше да чуе за нищо друго освен за поставянето й под запрещение.
При тези обстоятелства направих туй, що се очакваше от мен като майка. „Никакъв приют за бедняци — заявих аз. — Няма да допусна да бъде изпратена в приют за бедняци. Частно заведение, ако обичате. Аз трябва да пазя чувствата си на майка и името си в града и ще приема само да бъде изпратена в такова частно заведение, което моите благовъзпитани съседи биха избрали за собствените си страдащи родственици.“ Това бяха моите думи. Изпитвам задоволство, като си помисля, че изпълних дълга си. Макар и никога да не съм била прекалено силно привързана към покойната ми дъщеря, аз имах гордост по отношение
