на нея. Благодарение на твърдостта и решителността ми моето дете никога не е било опозорено от петното на бедността.
Постигайки своето (което стана още по-лесно в резултат на удобствата, предложени от частния приют за душевноболни), не можех да не призная, че затварянето й имаше известни преимущества. На първо място, за нея се полагаха отлични грижи както за истинска лейди (факт, който се постарах да научат в града). На второ място, тя бе далеч от Уелмингам, където, повтаряйки моите непредпазливи думи, би могла да предизвика подозрение и да накара хората да започнат да задават въпроси.
Единствената пречка за поставянето й под контрол бе незначителна. Ние просто превърнахме напразното й самохвалство, че знае Тайната, в категорична самозаблуда. Проговаряйки в началото чисто и просто от безумна ненавист към мъжа, който я бе обидил, тя бе достатъчно проницателна, за да разбере, че го е изплашила, и достатъчно умна, за да разбере по-късно, че той иска да я сложи под запрещение. В резултат, постъпвайки в приюта, Ан бе обхваната от бясна, необуздана ярост срещу него и първите думи, които е казала на сестрите, след като я поуспокоили, са били, че е затворена, защото знае неговата Тайна и че има намерение да си отвори устата и да го унищожи, когато дойде моментът.
Може би ви е казала същото, когато неразумно сте подпомогнали бягството и. Тя съвсем сигурно го е казала (както чух това лято) на клетницата, която се омъжи за нашия мил, безименен джентълмен, починал неотдавна. Ако вие или тази нещастна дама бяхте разпитали по-подробно дъщеря ми, настоявайки да ви обясни какво има пред вид, щяхте да видите как изведнъж губи самочувствие и става разсеяна, неспокойна и объркана; щяхте да откриете, че това, което ви пиша тук, е самата истина. Тя знаеше, че има Тайна, знаеше кой е свързан с нея, знаеше кой ще пострада, ако бъде разкрита — но до последния си смъртен ден не знаеше нищо повече, независимо от това какви важности си е придавала, независимо от налудничавото самохвалство, което е проявявала пред непознати хора.
Задоволих ли любопитството ви? Във всеки случай постарах се сериозно да го направя. Наистина няма какво повече да ви кажа за самата мен или за дъщеря ми. Най-трудните ми грижи, що се отнася до нея, приключиха с изпращането й на сигурно място в приюта. Поръчано ми бе в писмо да опиша обстоятелствата, при които бе изпратена в приюта, в отговор на някоя си мис Халкъм, проявяваща любопитство по въпроса. Тя навярно бе чула куп лъжи за мен от нечий език, привикнал да ги разправя. А после направих каквото можах да открия дирите на моята избягала дъщеря, за да я възпра да не извърши някоя пакост. Отидох сама да я търся там, където погрешно ми бяха съобщили, че е видяна. Но тези и други подобни незначителни подробности представляват малък или дори никакъв интерес за вас след това, което вече чухте.
Дотук писах с възможно най-приятелски тон. Но не мога да приключа това писмо, без да добавя думи, с които да изразя сериозното си възражение срещу вас и да ви порицая.
По време на разговора с мен вие дръзко намекнахте за произхода на покойната ми дъщеря по бащина линия, сякаш той може да се поставя под съмнение. Това бе крайно непристойно и много невъзпитано от ваша страна. Ако се видим отново, не забравяйте, моля, че няма да допусна да се накърнява доброто ми име и че нравствената атмосфера в Уелмингам (както обича да се изразява моят приятел свещеникът) не трябва да бъде опетнявана с никакви разговори от неморално естество. Ако си позволите да се съмнявате, че съпругът ми е бащата на Ан, вие ми нанасяте лично голяма обида. Ако сте изпитали и все още изпитвате някакво непозволено любопитство по въпроса, препоръчвам ви, във ваш интерес, да го овладеете веднъж за винаги. На този свят, мистър Хартрайт (за другия не съм сигурна), това любопитство няма да бъде задоволено.
Може би след тези ми думи ще сметнете за необходимо да ми се извините писмено. Направете го и аз с готовност ще приема извинението ви. След това, ако имате желание да се срещнем повторно, ще направя и следващата крачка и ще ви приема. Моите средства ми позволяват да ви поканя само на чай — но това съвсем не значи, че поради случилото се те са станали по-малко. Винаги съм живяла — както, мисля, ви казах — в границите на дохода си и съм спестила достатъчно през последните двадесет години, за да прекарам прилично остатъка от дните си. Не възнамерявам да напускам Уелмингам. Имам още едно-две неща, конто трябва да постигна тук. Свещеникът ме поздравява с поклон — както видяхте. Той е женен, но съпругата му не е толкова учтива. Намислила съм да стана членка на дружеството „Доркас“, а след това да накарам жената на свещеника да ме поздравява с поклон.
Ако ме удостоите с вашето присъствие, моля ви, имайте пред вид, че разговорът трябва да се води изцяло по най-общи теми. Всеки опит за споменаване на това писмо ще бъде съвсем безполезен — твърдо съм решила да не признавам, че съм го писала. Зная, че доказателството изгоря в огъня, но въпреки това смятам за уместно да бъда предпазлива.
Поради тази причина тук не се споменават никакви имена и тези редове не носят подпис: почеркът е изцяло променен и имам намерение да предам сама писмото при обстоятелства, които изключват всякаква възможност следите да доведат до моя дом. Вие нямате основание да негодувате срещу тези предпазни мерки, тъй като те не засягат по никакъв начин това, което ви съобщавам тук в резултат на особеното ми благоволение към вас. Чаят при мен се сервира в пет и половина и препеченият ми хляб не чака никого.
I
Първият ми подтик, след като прочетох необикновения разказ на мисис Катърик, бе да го унищожа. Закоравялата, безсрамна поквара на писанието от начало до край, отвратителната изопаченост на мисленето, упорито свързваща ме с беда, за която по никакъв начин не бях отговорен, и със смърт, за чието предотвратяване бях рискувал живота си — така ме потресоха, че тъкмо щях да скъсам писмото, когато ми хрумна съображение, което ме накара да изчакам малко, преди да го унищожа.
Това съображение нямаше нищо общо със сър Пърсивъл. Що се отнасяше до него, получените сведения само потвърждаваха заключенията, до които вече бях стигнал.
Той бе извършил своето престъпление, тъй както предполагах, и фактът, че мисис Катърик въобще не споменаваше за съществуващото копие на регистъра в Ноулсбъри, засили предишното ми убеждение, че сър Пърсивъл по всяка вероятност не е знаел за екземпляра и произтичащата от това опасност да бъде разкрит. Интересът ми относно фалшификацията сега бе изчерпан и единствената ми цел, запазвайки писмото, бе да го използувам в бъдеще за разясняването на последната загадка, която все още ме озадачаваше — произхода на Ан Катърик по бащина линия. В разказа на майка й се бяха прокраднали едно-две изречения, които можеха да се окажат от полза при търсенето на липсващите доказателства, след като се освободя от решаването на някои неотложни въпроси. Все още не бях изгубил надеждата или желанието да открия тези доказателства, защото продължавах да се интересувам от бащата на нещастното същество, почиващо в гроба на мисис Феърли.
Именно затуй запечатах отново писмото и го прибрах внимателно в портфейла си, за да го използувам, когато му дойде времето.
Следващият ден бе последният ми в Хампшър. След явяването ми пред съдията в Ноулсбъри и след приключването на отложеното следствие можех да се върна в Лондон със следобедния или вечерния влак.
Както обикновено първата ми задача сутринта бе да отида в пощата. Писмото от Мариан ме очакваше, но когато ми го подадоха, ми се стори необичайно леко. Нетърпеливо отворих плика. Вътре имаше само малко листче, сгънато на две. Няколкото набързо написани и размазани реда съдържаха следните думи:
„Върнете се колкото можете по-бързо. Принудена бях да сменя квартирата. Елате на Гауър Уок, Фулам (номер пет). Ще ви очаквам. Не се тревожете за нас; и двете сме в безопасност и добре, но се върнете. Мариан“
Вестта, съдържаща се в тези редове — вестта, която тозчас свързах с опит от страна на граф Фоско да извърши някоя подлост, — напълно ме съкруши. Стоях бездиханен с листчето, смачкано в ръката ми. Какво се е случило? Какво коварство е намислил и осъществил графът в мое отсъствие? Една нощ бе изминала,
