откакто Мариан бе написала бележката — колко часа щяха да изтекат, докато успея да се върна при тях? Някоя нова беда би могла да се е случила междувременно, за която въобще не знаех. А аз трябваше да стоя тук, на толкова много мили от тях, за да бъда на разположение на закона!
Трудно мога да си представя как вълнението и тревогата биха ме изкушили да пренебрегна задълженията си, ако не беше успокоителното влияние на вярата ми в Мариан. Пълното ми упование в нея бе единственото съображение на тази земя, което ми помогна да се удържа и ми даде кураж да чакам. Следствието бе първата пречка, която възпираше свободата на моите действия. Явих се там в уречения час, тъй като юридическите формалности изискваха присъствието ми, но не бях повикан, за да повторя показанията си. Това безполезно забавяне бе тежко изпитание, макар че сторих всичко по силите ми да превъзмогна нетърпението си и да проследя развоя на следствието колкото се може по-внимателно.
Лондонският адвокат (мистър Мериман) на покойния бе сред присъствуващите. Но той по никакъв начин не можа да окаже съдействие на следствието. Заяви само, че е неизразимо потресен и изненадан и че не би могъл да осветли загадъчните обстоятелства на случая. От време на време подсказваше въпроси, които следователят задаваше, но те не доведоха до никакъв резултат. Следствието, което бе проведено с най- голямо търпение и продължи три часа, изчерпа всички налични източници на информация и съдът се произнесе по обичайния начин за случаите на неочаквана смърт при злополука. Добавено бе, че не са намерени доказателства, които да покажат как са взети ключовете, как е предизвикан пожарът или поради каква причина покойният е влязъл в църковната канцелария. С това съдебното дирене приключи. Адвокатът на покойника бе натоварен да се погрижи за погребението и свидетелите бяха освободени.
Тъй като бях решил да не губя и минута за отиването до Ноулсбъри, платих сметката си в хотела и наех файтон, който да ме откара до градчето. Един господин, който чу, когато поръчвах файтона, и видя, че ще пътувам сам, ме осведоми, че живее в околностите на Ноулсбъри и попита дали бих имал нещо против, ако пътува с мен. Приех предложението му, без да се замислям.
Разговорът ни по време на пътуването бе естествено насочен към темата, погълнала вниманието на всички местни жители.
Новият ми познат се познавал с адвоката на починалия сър Пърсивъл и заедно с мистър Мериман били обсъждали делата на покойния джентълмен и въпроса за наследяването на неговото имущество. Затрудненията на сър Пърсивъл били известни навред в графството и на адвоката не оставало нищо друго, освен да се примири с този факт и най-откровено да го признае.
Той умрял, без да остави завещание и нямал никакви лични средства, които да остави някому дори ако бе направил завещание, защото цялото състояние, получено от съпругата му, било погълнато от неговите кредитори. Наследник на имението (тъй като сър Пърсивъл не бил уточнил този въпрос) оставал синът на първия братовчед на сър Феликс Глайд — офицер, командуващ военна част в Източните Индии. Той щял да има много затруднения около неочакваното наследство, но с течение на времето имуществото щяло да се възстанови и ако „капитанът“ бил пестелив, можел да умре богат човек.
Макар и погълнат от мисълта да се върна в Лондон, тази информация (чиято достоверност бе доказана от събитията) бе достатъчно интересна, за да привлече вниманието ми. Мисля, че тя оправдаваше решението ми да запазя в тайна моето откритие за извършената от сър Пърсивъл измама. Наследникът, чиито права той бе присвоил, сега щеше да получи имението. Приходите от него през последните двадесет и три години, принадлежащи му по право, бяха пропилени от покойния до последното пени и нямаше как да се възвърнат. Ако проговорех, това нямаше да бъде от полза за никого. Ако запазех тайната, мълчанието ми щеше да прикрие истинското лице на мъжа, който бе прилъгал Лора да сключи брак с него. Заради нея исках да я скрия; и пак заради нея разказвам тази история с измислени имена.
Разделих се с моя случаен спътник в Ноулсбъри и отидох веднага в общината. Както очаквах, никой не поднови обвиненията срещу мен — необходимите формалности бяха спазени и аз бях освободен. Когато си тръгвах, връчиха ми писмо от мистър Досън. Той ме уведомяваше, че ще отсъствува поради професионални задължения и повтаряше направеното предложение да ми съдействува в случай на нужда. В отговор му изпратих писъмце, изразявайки сърдечно признателността си за любезността му, като се извиних, че не мога да му благодаря лично поради наложителната необходимост да се завърна незабавно в Лондон.
Половин час по-късно бързият влак ме отвеждаше обратно към Лондон.
II
Часът приближаваше десет, когато стигнах във Фулам и открих Гауър Уок. Лора и Мариан заедно ми отвориха вратата. Мисля, че едва ли сме подозирали колко силно сме свързани помежду си преди тази вечер, която отново събра трима ни заедно. Срещнахме се, сякаш бяхме разделени от месеци, а не само от няколко дни. Лицето на Мариан бе изморено и напрегнато. Щом я погледнах, разбрах кой бе осъзнал цялата опасност и понесъл всички тревоги по време на отсъствието ми. Жизнеността на Лора и по-доброто й настроение ми подсказаха колко внимателно й е била спестена вестта за ужасната смърт в Уелмингам, както и истинската причина за смяната на жилището ни.
Възбудата около преместването, изглежда, я бе оживила. Тя говореше за нея като за щастливо хрумване от страна на Мариан да ме изненадат при завръщането ми, променяйки тясната, шумна улица с този приятен квартал, където имаше дървета, поляни и река. Тя беше пълна с планове за бъдещето — за рисунките, които щеше да завърши, за техните купувачи, които бях намерил в провинцията, за шилингите, които бе спестила и от които портмонето й бе така натежало, че гордо ме накара да го претегля в ръка. Настъпилото у нея подобрение през няколкото дни на моето отсъствие бе изненада, за която бях съвсем неподготвен, и за това свое неизразимо щастие аз бях задължен на храбростта на Мариан и на нейната обич.
Когато Лора ни остави и можехме да говорим без задръжки, опитах се да изкажа благодарността и възторга, които изпълваха сърцето ми. Но това щедро създание не пожела да ме чуе. Величавото себеотрицание на жените, което дава толкова много и иска толкова малко, насочи всичките й мисли от нея към мен.
— Оставаше съвсем малко време до прибирането на пощата — заяви тя, — инак не бих писала тъй рязко. Вие изглеждате изтощен и изнурен, Уолтър. Боя се, че писмото ми ви е разтревожило сериозно?
— Само в началото — отговорих аз. — Разумът и моята вяра във вас ме успокоиха, Мариан. Прав ли съм бил, свързвайки неочакваната смяна на жилището с някаква заплаха от страна на граф Фоско?
— Напълно прав — отговори тя. — Вчера го видях и което е още по-лошо, Уолтър — говорих с него.
— Говорихте с него? Знаеше ли той къде живеем? У дома ли дойде?
— Да. У дома, но не се качи горе. Лора не го видя — тя не подозира нищо. Ще ви разкажа как стана: опасността — вярвам и се надявам — премина вече. Вчера бях във всекидневната на старата ни квартира. Лора рисуваше на масата, а аз подреждах стаята. Минах покрай прозореца и като минавах, погледнах на улицата. На отсрещната страна видях графа да говори с един мъж…
— Той забеляза ли ви?
— Не — поне аз така помислих. Бях силно стресната, за да съм напълно сигурна.
— Кой беше другият мъж? Непознат?
— Не беше непознат, Уолтър. В мига, в който дойдох на себе си, го познах. Това беше собственикът на приюта за луди.
— Какво правеше графът — къщата ли му показваше?
— Не, те разговаряха, сякаш се бяха срещнали случайно. Останах край прозореца, наблюдавайки ги иззад завесата. Ако се бях обърнала и ако Лора бе видяла лицето ми в този момент… Слава богу, тя бе погълната от рисунката си! Скоро те се разделиха. Човекът от приюта тръгна на една страна, а графът в обратната посока. Започнах да се надявам, че са се оказали случайно на улицата, но после видях как графът се връща, спира отново отсреща, вади бележник и молив и пише нещо. Сетне прекоси улицата и се отправи към магазина под нас. Изтичах покрай Лора, преди тя да ме види, и казах, че съм забравила нещо горе. Щом излязох от стаята, спуснах се на долната площадка и зачаках — решила бях на всяка цена да го спра, ако се опита да се качи горе. Той не направи подобно нещо. Момичето от магазина се появи в коридора, носейки визитката му в ръка — голяма позлатена картичка с името му и коронка над него, на която с молив бяха написани следните редове: „Скъпа госпожице (да, злодеят можеше да се обърне все още към мен по този начин) — скъпа госпожице, една дума, умолявам ви, по въпрос, важен и за двама ни.“ При сериозни
