върху надгробния камък хлипаше и оплакваше църквата. Слугата ме следваше по петите — побелялото му, безпомощно, обхванато от ужас лице бе надвиснало над рамото ми, когато връхлетяхме в къщата. На пода бяха разхвърлени дъски от съборения покрив, но те бяха твърде леки. Една греда пресичаше пространството над главите ни, но не толкова високо, че да не можем да я достигнем с ръцете и кирките си — една греда, забита здраво в двата края на разрушената стена, останала без таван и под, а над нея през зейналата на покрива дупка се виждаше небето. Нахвърлихме се едновременно, към двата й края. Божичко! Колко здраво се държеше тя — с каква сила ни се съпротивяваха тухлите и хоросанът на стената. Ние удряхме, теглехме и дърпахме. Гредата поддаде от едната страна — тя падна, повличайки със себе си няколко отломъка.
Жените, струпани на прага, за да ни гледат, нададоха писък, мъжете извикаха — двама от тях паднаха, но не се нараниха. Още едно последно усилие и вторият край на гредата също бе изваден. Вдигнахме я и се провикнахме да разчистят изхода. Ах, какво беше, каква блъсканица настана! Светеха ни пламъците, бликнали с още по-голяма сила към небето! Устремихме се по пътеката на църковния двор — напред да щурмуваме вратата. Едно, две, три — и отстъп. Кънтят радостни възгласи, неудържимо. Вече сме я разклатили — ако не ключалката, то пантите трябва да поддадат. Отново напред с гредата! Едно, две, три и отстъп. Вратата полита навътре с трясък. Настъпва пълна тишина, очакването спира всеки дъх. Оглеждаме се за тялото. Унищожителната топлина ни принуждава да се отдръпнем: не виждаме нищо — нагоре, надолу, в цялото помещение не виждаме нищо освен една огнена завеса.
— Къде е той — прошепна слугата, вторачил празен поглед в пламъците.
— Мъртъв е — каза псалтът. — Книгите и те са се превърнали в прах и пепел. Ох, господа, църквата също скоро ще бъде само прах и пепел.
Тези двамата бяха единствените, които проговориха. Когато се умълчаха отново, в тишината се чуваше само боботенето и пращенето на огъня.
Ето! Отдалеко нещо силно трещи — после долитат тъпите удари на галопиращи конски копита и тогава а първия миг приглушено, а сетне с все сила екват крясъците и виковете на стотици човешки същества. Иде пожарната кола!
Хората около мен се извърнаха от огъня и хукнаха към върха на хълма. Старият псалт се опита да тръгне подире им, но беше напълно изтощен. Видях го да се подпира на един от надгробните камъни. „Спасете църквата!“ — провикна се той, като че ли пожарникарите можеха да го чуят.
„Спасете църквата!“
Единственият, който не помръдна въобще, беше слугата. Той продължаваше да стои, втренчил, без да мигне, празен поглед в пламъците. Заговорих го; хванах го за ръката и го разтресох. Не беше на себе си. Само прошепна още веднъж: „Къде е той?“
След десет минути колата бе на линия, свързана с кладенеца зад църквата, а маркучът бе изтеглен до входа на църковната канцелария. Ако ми бяха поискали помощ, не „бих могъл да им я дам. Волята ме бе напуснала, силите ми бяха изчерпани, трескавото ми съзнание бе завладяно неочаквано от особен покой сега, когато знаех, че той е мъртъв. Стоях безполезен и безпомощен, загледан в горящата стая.
Видях как бавно покориха огъня. Ослепителната яркост започна да бледнее, димът кълбеше на бели облаци, а през тях по пода проблясваха в червено и черно тлеещите въглени. Настъпи миг на затишие, после пожарникарите и полицаите запречиха вкупом входа, посъветваха се нещо, после отделиха двама мъже от останалите и те тръгнаха през църковния двор. Тълпата се отдръпна в мъртво мълчание да им стори път.
След малко людското море потрепна и отново бавно се раздели. Мъжете минаха през него, носейки врата от една от празните къщи. Те стигнаха с нея до канцеларията и влязоха вътре. Полицаите отново затвориха кордона пред входа, няколко мъже от тълпата се отделиха и на групички по двама, по трима започнаха да пристъпват, за да видят първи какво става. Други чакаха близо до първите, за да чуят. Сред тях имаше жени и деца.
Новините от канцеларията се понесоха през тълпата — те минаваха бавно от уста на уста, докато най- сетне стигнаха до мястото, където стоях аз. Чувах как около мен тихи нетърпеливи гласове непрекъснато повтарят въпросите и отговорите.
«Намериха ли го?» — «Да.» — «Къде?» — «Срещу вратата, по лице.» — «Коя врата?» — «Вратата, която води към църквата. Главата му била опряна на нея — бил паднал по лице.» — «Изгоряло ли е лицето му?» — «Не.» — «Да, изгоряло е.» — «Не, обгоряло е, не е изгоряло — лежал е по лице.» — «Кой е той?» — «Казват, че бил лорд.» — «Не, не е лорд. Сър Не-знам-си-кой; сър е звание.» — «Значи, също баронет.» — Не.“ — „Да, така е.“ — „Какво е търсил там?“ — „Нищо хубаво, това поне е сигурно.“ — „Нарочно ли го е направил?“ — „Да се запали нарочно!“ — „Не говоря за него, а за канцеларията.“ — „Страшен ли е за гледане?“ — „Страшен!“ — „Обаче не в лицето?“ — „Не, в лицето не чак толкоз.“ — „Никой ли не го познава?“ — „Има някакъв, който казва, че го познавал.“ — „Кой?“ — „Бил слуга. Но е напълно оглупял и полицията не му вярва.“ — „Никой друг ли не знае кой е той?“ — „Шшт!“
Един висок, ясен властен глас за миг сложи край на тихото жужене около мен. „Къде е джентълменът, който се е опитал да го спаси?“ — запита гласът.
„Ето го, сър — ето го!“ Десетки любопитни лица се обърнаха към мен — десетки нетърпеливи ръце разделиха тълпата. Мъжът, който явно беше някакъв, дойде при мен, държейки фенер.
— Насам, ако обичате, сър — каза тихо той.
Не бях в състояние да заговоря; не можах да се възпротивя, когато ме хвана за ръката. Опитах се да кажа, че никога през живота си не съм виждал мъртвия — че няма как да установят личността му чрез мен. Но думите замръзнаха на устните ми. Чувствувах, че ми е зле, че не мога да говоря и съм безпомощен.
— Познавате ли го, сър?
Стоях, заобиколен от мъже. Трима от тях бяха снижили фенерите си към земята. Очите им и очите на останалите бяха насочени в мълчаливо очакване към мен. Знаех какво има в нозете ми — знаех защо държат така ниско фенерите си.
— Можете ли да удостоверите самоличността му, сър?
Бавно наведох очи. Първом не видях нищо освен едно грубо брезентно платнище. В ужасната тишина се чуваше падането на дъждовните капки по него. Преместих поглед и там на края на платнището на жълтата светлина видях лицето му — бездиханно, мрачно и почерняло.
Така го видях — за пръв и за последен път. Тъй бе повелил бог да се срещнем той и аз.
XI
Съдебното дирене бе ускорено по причини от местен характер, свързани със следователя и градските власти. То се състоя следобеда на другия ден. Аз бях по необходимост един от свидетелите, призовани да помогнат на следствието.
Първото нещо, което направих сутринта, бе да отида в пощата и да попитам за писмото, което очаквах от Мариан. Никаква промяна в обстоятелствата, колкото и необикновена да бе тя, не можеше да се отрази на голямото безпокойство, което занимаваше съзнанието ми, докато отсъствувах от Лондон. Сутрешното писмо бе единственото уверение, което можех да получа, че не се е случило нищо лошо, и мисълта за него изцяло бе погълнала вниманието ми в началото на деня.
За мое облекчение писмото от Мариан ме чакаше в пощата. Нищо не се бе случило — и двете бяха в безопасност и се чувствуваха тъй добре, както когато ги оставих. Лора ме поздравяваше най-сърдечно и молеше да я уведомя един Ден по-рано за връщането си. Сестра й добавяше в пояснение, че била спестила „почти цял суверен“ от личните си пари и настоявала сама да поръча И заплати вечерята, с която да се отпразнува денят на моето завръщане. Прочетох тези малки домашни тайни в светлата утрин, а в паметта ми бяха живи ужасните спомени от случилото се предната вечер. Необходимостта да се спести на Лора неочакваното научаване на истината бе първото съображение, подсказано ми от писмото. Писах веднага на Мариан, за да я запозная с новините колкото се може по-постепенно и внимателно, като същевременно я предупредих да крие всички вестници от Лора, докато отсъствувам. При всяка друга жена, не тъй храбра и тъй устойчива, вероятно щях да изпитам колебания, преди да се осмеля да разкрия тъй безрезервно цялата истина. Но аз бях длъжен пред Мариан, трябваше да остана верен на досегашния опит от нашите взаимоотношения и да й се доверя, както й се доверявах.
