година; второ — че тя приличаше изключително много на Лора; и, трето, че самата Лора бе поразително копие на баща си. На времето мистър Феърли е бил известен с красотата си. Напълно различен по нрав от брат си Фредерик, той е бил галеникът на обществото, най-вече на жените — весел, безгрижен, буен, чувствен, прекалено щедър по природа, разгулен и прочут с нехайството си към моралните задръжки, когато ставало въпрос за жени. Такива бяха фактите, които знаехме — такъв беше характерът му. Едва ли е необходимо да посочваме следващото от всичко това очевидно заключение.
Прочетено в новата светлина, дори писмото на мисис Катърик, въпреки нежеланието й, даваше своето в подкрепа на извода, до който бях стигнал. Тя бе обрисувала мисис Феърли (пишейки ми) като „непривлекателна жена, успяла да улови в капана си най-красивия мъж в Англия и да го ожени за себе си“. И двете твърдения бяха неоснователни и неверни. Ревностната неприязън (която при жена като мисис Катърик по-скоро би намерила израз в долно зломислие, отколкото въобще да не бъде изразена) бе за мен единственото обяснение за проявената от нея изключителна наглост по отношение на мисис Феърли при обстоятелства, изключващи необходимостта да се говори въобще за нея.
Упоменаването тук на мисис Феърли естествено повдига още един въпрос. Подозирала ли е някога чие дете е могло да бъде момиченцето, доведено й в Лимъридж?
Твърдението на Мариан по този въпрос бе категорично. Писмото на мисис Феърли до съпруга й, което мм бе прочетено на времето — писмото, обрисуващо приликата на Ан с Лора и доказващо нейния искрен интерес към непознатото дете, — бе несъмнено написано най-чистосърдечно. Дори като поразмислих, започнах да се двоумя дали самият мистър Филип Феърли е бил по-близо до истината от жена си. Позорните и измамни обстоятелства, при които мисис Катърик се е омъжила, прикритието, за което е трябвало да послужи този брак, спокойно биха могли да я накарат да мълчи не само от предпазливост, но и поради собствената й гордост, дори ако предположим, че е имало как да се свърже с бащата на нероденото си дете.
Когато тази догадка мина през ума ми, в паметта ми изплува споменът за едно от предупрежденията на Светото писание, за което всички ние сме мислили рано или късно с почуда и страхопочитание: „Децата ще отговарят за греховете на бащите.“ Ако не беше съдбовната прилика между двете дъщери на бащата, заговорът, в който Ан бе станала невинно оръдие, а Лора — невинна жертва, не би могъл никога да бъде замислен. С каква безпогрешна и ужасяваща праволинейност дългата верига от обстоятелства водеше от нехайното зло, причинено от бащата, до жестоката несправедливост, причинена на детето!
Такива мисли ме споходиха, а редом с тях и други, които ме накараха да си спомня за малкия църковен двор в Къмбърланд, където сега лежеше погребана Ан Катърик. Размислих се за отдавна отминалите дни, когато я срещнах край гроба на мисис Феърли, при това за последен път. Спомних си как безпомощните й ръце удряха по надгробния камък и измъчените й, копнеещи устни мълвяха на тленните останки на нейната защитница и приятелка: „О, ако можех да умра и да намеря покой при вас!“ Малко повече от година бе минала, откак бе изрекла това желание; и колко загадъчно, колко ужасно се бе изпълнило то! Думите, които бе казала на Лора край брега на езерото, сега се бяха сбъднали. „О, ако можеха да ме погребат при майка ви! Ако можех да се събудя до нея, когато зазвучи тромпетът на ангела и гробовете пуснат своите мъртви в деня на възкресението!“ През какви смъртни престъпления и ужаси, по какви тъмни пътища бе стигнала до смъртта тази изгубена душа, доведена от бога до последното си убежище — там, където жива никога не се бе надявала да стигне! В този свят покой я оставям — нека почива необезпокоявана в това благоговейно обкръжение.
Така призрачната фигура, която спохождаше тези страници, тъй както спохождаше моя живот, потъва в непроницаемия мрак. Като сянка тя се появи за първи път пред мен в самотата на нощта. Като сянка тя преминава в самотата на смъртта.
III
ЧЕТИРИ месеца изминаха. Дойде април — месецът на пролетта, месецът на промяната.
Зимата протече мирно и щастливо в новия ни дом. Оползотворих добре свободното си време, увеличих значително работата си и поставих средствата ни за съществуване на по-сигурна основа. Освободена от напрежението и тревогите, тегнали тъй дълго над нея и поставили я на сериозно изпитание, Мариан възвърна духа си и вродената й неуморимост започна отново да се проявява, макар и не с някогашния замах и жизненост.
По-податлива на промяна от сестра си, Лора показваше явен напредък под здравословното влияние на новия си живот. Изтощеният и блуждаещ поглед, състарил преждевременно лицето й, сега бързо го напускаше и изражението, което някога бе неговото първо очарование, сега бе първата от хубостите, които отново си възвръщаше. Наблюдавайки я съвсем внимателно, открих само едно сериозно последствие от заговора, който неотдавна застрашаваше разума и живота й. Споменът й за събитията от времето, когато бе напуснала Блакуотър Парк до мига на нашата среща в гробището на Лимъридж, бе загубен безнадеждно. При най-малкото споменаване на този период тя се променяше и започваше отново да трепери, думите й се объркваха, паметта й безпомощно се луташе. Тук и само тук лежаха дълбоко дирите на миналото — твърде дълбоко, за да бъдат заличени.
Във всичко останало тя толкова забележимо се бе възстановила, че в най-добрите си и радостни дни понякога изглеждаше и говореше като онази Лора от миналото. Щастливата промяна намери естествено отражение и у двама ни. След дълъг сън у насее пробуждаха нетленните ни спомени от Къмбърланд, които си приличаха по това, че бяха спомените за нашата любов.
Постепенно и неусетно във всекидневните ни отношения започна да настъпва смущение. Нежните думи, с които се бях обръщал към нея тъй естествено в дните на тъга и страдания, сега започнаха необяснимо да застиват на устните ми. По времето, когато страхът, че ще я загубя, владееше най-силно съзнанието ми, винаги я бях целувал вечер на раздяла и при първата ни среща сутринта. Сега, изглежда, целувката бе изчезнала от живота ни. Ръцете ни започнаха отново да треперят, когато се срещаха. В отсъствието на Мариан ние едва задържахме погледите си. Разговорът ни често замираше, когато бяхме сами. Докоснех ли я случайно, усещах, че сърцето ми започва силно да бие, както биеше някога в Лимъридж Хаус, а руменината, обагрила страните й, сякаш ме връщаше отново сред къмбърландските хълмове в някогашните ни роли на учител и ученичка. Тя дълго мълчеше, вглъбена в себе си, и отричаше, че мисли, когато Мариан й задаваше въпроси. Един ден с изненада забелязах, че съм изоставил работата си и съм се замечтал, загледан в малкия акварелен портрет, който й бях направил в беседката, където се срещнахме за първи път — точно така, както на времето изоставях картините на мистър Феърли, за да мечтая над току-що завършената рисунка. Колкото и променени да бяха сега обстоятелствата, с възраждането на нашата любов, изглежда, се възраждаха и отношенията ни от златните дни на първата ни дружба. Сякаш времето ни бе понесло към стария познат бряг върху останките от нашите разбити надежди.
На всяка друга жена бих могъл да кажа решителните думи, които все още се колебаех да изрека пред нея. Пълната безпомощност на положението й, липсата на приятели, поставяща я изцяло в зависимост от добротата и нежността, които можех да й засвидетелствувам, страхът ми, че твърде прибързано мога да докосна някакво тайно чувство в нея, твърде деликатно, за да бъде открито от мъжкия ми инстинкт — тези съображения и други подобни отнемаха увереността ми и ме караха да мълча. И все пак знаех, че трябва да се сложи край на задръжката помежду ни, че взаимоотношенията ни трябва да се променят и да придобият определена яснота в бъдещето и че аз трябваше пръв да осъзная необходимостта от промяна.
Колкото повече мислех за положението ни, толкова по-труден ми се виждаше опитът да го променя, а през това време атмосферата, при която живеехме тримата от зимата насам, оставаше все същата. Не мога да си обясня приумицата, породила това състояние, но бях завладян от мисълта, че някаква промяна на мястото и обстоятелствата, някакво неочаквано прекъсване в спокойното еднообразие на живота ни, осъществени така, че да ни предложат обстановка, различна от тази, в която бяхме навикнали да живеем, биха могли да ми помогнат да заговоря, без да поставям в твърде затруднено положение Лора и Мариан.
Имайки точно това пред вид, една сутрин заявих, че всички ние заслужаваме малко почивка и промяна. След известно обмисляне взехме решение да отидем за две седмици на морето.
На другия ден отпътувахме за един тих град на южното крайбрежие. В този ранен сезон бяхме
