Жената в бяло

граф Фоско. Чували ли сте това име?

— Не, Уолтър. Нито името, нито човекът са ми познати.

— Напълно ли сте сигурен? Погледнете отново — погледнете внимателно. Ще ви кажа защо проявявам такова нетърпение, когато излезем от театъра. Чакайте! Ще ви помогна да се качите тук, за да го видите по-добре.

Помогнах на дребния си приятел да се закрепи на ръба на подиума, където се намираха всички столове от задната част на партера. Тук малкият му ръст вече не представляваше никаква пречка и той можеше да вижда над главите на дамите, седящи в края на пейката.

Някакъв слаб, светлокос мъж с белег на лявата буза, стоящ до нас, когото не бях забелязал дотогава, погледна внимателно Песка, докато му помагах да се качи на подиума, и после още по-внимателно проследи погледа, който Песка отправи към графа. Помислих си, че може би разговорът ни бе достигнал до ушите му и е събудил любопитството му.

В това време Песка се вторачи добросъвестно в широкото, пълно, засмяно лице, обърнато малко нагоре точно срещу него.

— Не — каза ми. — За първи път в живота си виждам този огромен, дебел мъж.

Докато той говореше, графът снижи поглед към ложите, които започваха от нашия сектор нататък.

Очите на двамата италианци се срещнаха.

Миг преди това бях убеден от Песка, че не познава графа. В следващия момент бях не по-малко сигурен, че графът познава Песка!

Познаваше го и още по-изненадващо е, че се боеше от него! В това нямаше никаква грешка — потвърди го промяната, която премина по лицето на злодея. Жълтият му цвят се смени с оловен оттенък, чертите му изведнъж се стегнаха, студените сиви очи започнаха да гледат крадешком, тялото му се вцепени от главата до петите — всичко това бе достатъчно многозначително. Смъртен страх бе сковал тялото и душата му и причината за това бе фактът, че той позна Песка!

Слабият мъж с белега на бузата бе все още близо до нас. Очевидно подобно на мен и той си бе направил заключение от въздействието, което произведе присъствието на Песка върху графа. Той бе тих, добре възпитан мъж, приличащ на чужденец, и интересът, с който ни наблюдаваше, не преминаваше границите на благоприличието поведение.

Колкото до мен, аз бях така втрещен от промяната в лицето на графа, така изумен от напълно неочаквания обрат на събитията, че не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя оттук нататък. Дойдох на себе си, когато Песка зае мястото си до мен и ме заговори.

— Как втренчено гледа дебелият мъж! — възкликна той. — Мен ли гледа? Нима съм известен? Как е възможно да ме познава, когато аз не го познавам?

Все още не свалях очи от графа. Видях го за първи път да се раздвижва, когато Песка се премести, за да не изгуби от погледа си дребния ми приятел, след като той слезна от подиума. Любопитно ми беше да видя какво ще стане, ако Песка при тези обстоятелства отвлече вниманието си от него, и съответно попитах професора не забелязва ли някои от своите ученици сред дамите в ложите. Песка веднага вдигна големия бинокъл към очите си и започна бавно да оглежда горната част на салона, търсейки най-съзнателно и настойчиво своите ученици.

В мига, когато той се отдаде на това занимание, графът се обърна, мина покрай зрителите от другата страна на реда, където стояхме ние, и изчезна по средната пътека. Хванах Песка за ръката и за негова неизразима почуда го поведох бързо назад, за да пресрещнем графа, преди да е стигнал до вратата. За моя изненада слабият мъж избърза пред нас, избягвайки струпването на зрителите, напускащи местата си, което забави Песка и мен. Когато излязохме във фоайето, графът бе изчезнал, а чужденеца с белега също го нямаше.

— Да вървим — казах аз. — Хайде, Песка, да отидем в квартирата ви. Трябва да говоря с вас насаме, и то веднага.

— О, мой боже, боже! — извика професорът, напълно объркан. — Какво, по дяволите, става?

Продължих бързия си ход, без да отговарям. Обстоятелствата, при които графът бе напуснал театъра, ме караха да предполагам, че трескавото желание да избяга от Песка би могло да го доведе до нови крайности. Той можеше да избяга и от мен, напускайки Лондон. Бъдещето изглеждаше съмнително, ако му позволях дори и един ден да действува по своя воля. Съмнителен бе също и непознатият чужденец, който ни изпревари и когото подозирах, че съвсем съзнателно проследи графа.

Тези две подозрения ме накараха без много бавене да обясня на Песка какво искам. Щом се оказахме сами в стаята, аз увеличих объркването и изумлението му стократно, излагайки пред него ясно и без всякакви задръжки целта си, тъй както направих това тук.

— Приятелю мой, какво мога да направя аз? — извика професорът, молейки ме жалостиво с двете си ръце. — По дяволите дявола! Как мога да ви помогна, Уолтър, след като не познавам този човек?

— Той ви познава — страхува се от вас, напусна театъра, за да избяга от вас. Песка! Трябва да има някаква причина за това. Поразровете се в собствения си живот, преди да дойдете в Англия. Напуснали сте Италия, както ми казахте, по политически причини. Никога не сте ми казвали какви са и аз не ви питам сега за тях. Само ви моля да се обърнете към спомените си и да видите дали в тях няма нещо, което би могло да обясни ужаса, обхванал този човек, когато ви съзря.

За моя неизразима почуда тези думи, колкото и безобидни да ми се бяха сторили, произведоха същото изумително въздействие върху Песка, каквото той самият бе произвел върху графа. Розовото лице на моя дребен приятел побеля мигновено и той се отдръпна бавно от мен, разтреперан от главата до петите.

— Уолтър! — каза той. — Вие не знаете какво искате. Прошепвайки тези думи, Песка ме погледна, сякаш изведнъж му бях посочил някаква скрита опасност и за двама ни. За по-малко от минута той така се промени, че нямаше вече нищо общо с непринуденото, жизнено, чудновато човече, което познавах, и ако сега го срещнех на улицата, сигурно нямаше да го позная.

— Простете ми, ако, без да искам, съм ви причинил болка и съм ви притеснил — отвърнах аз. — Спомнете си жестоката злина, която Фоско причини на съпругата ми. Не забравяйте, че злото никога няма да бъде наказано, ако нямам във властта си средства, с които да го принудя към признание в името на справедливостта. Нейните интереси ме подтикнаха към това, което казах, Песка, моля ви отново да ми простите — останалото не мога да споделя с вас.

Станах, за да си вървя. Той ме спря, преди да стигна до вратата.

— Чакайте — каза ми. — Накарахте ме да се разтреперя целият. Вие не знаете как напуснах родината си и защо. Дайте ми възможност да се успокоя, да помисля, ако мога.

Върнах се обратно на мястото си. Той закрачи напред-назад из стаята, мълвейки неразбрано на собствения си език. Това продължи известно време, после изведнъж се приближи към мен и с необикновена нежност и тържественост сложи малките си ръце върху гърдите ми.

— Сложете ръка на сърцето си, Уолтър, и кажете, няма ли друг начин да се доберете до този човек освен чрез мен?

— Няма друг начин — отговорих аз.

Той се отдръпна отново, отвори вратата на стаята, огледа предпазливо коридора, затвори я и пак се доближи към мен.

— Вие спечелихте това право, Уолтър, в деня, когато ми спасихте живота. От този момент нататък можехте да се възползувате от него, когато пожелаете. Възползувайте се сега. Да! Говоря ви сериозно. Следващите ми думи, тъй истинни, както и добрият бог над нас, ще поставят живота ми във вашите ръце.

Той бе така развълнуван и искрен, изричайки това необикновено предупреждение, че аз се убедих в правотата на думите му.

— Помнете! — продължи той, размахвайки енергично ръце към мен в обхваналата го възбуда. — Никаква нишка в съзнанието ми не свързва този Фоско с миналото, към което ще се върна сега заради вас. Ако откриете такава нишка, запазете я за себе си — не ми казвайте нищо. На колене ви моля най-сърдечно — нека остана в неведение, нека бъда невинен и сляп за това, което предстои, тъй както съм сега!

Той каза още няколко колебливи и несвързани думи и после отново замълча. Видях как усилието да се изразява на английски, когато случаят бе твърде сериозен, за да използува чудатите възклицания и фрази от обичайния си речник, увеличаваше още повече мъчителното затруднение, което изпитваше от самото