стол пред вратата, седна и отпусна лявата си ръка на масата. Кафезът с белите мишки бе близо до него и когато тежката му ръка разклати масата, малките същества се пробудиха и разбягаха, гледайки го втренчено през отворите на красиво боядисаната тел.
— По въпрос на живот и смърт — повтори той на себе си. — Тези думи са може би по-сериозни, отколкото мислите. Какво имате пред вид?
— Това, което казвам.
Капки пот покриха плътно широкото му чело. Лявата му ръка се прокрадна към ръба на масата. Там имаше чекмедже с ключалка и ключът беше в нея. Палецът и показалецът му стиснаха ключа, но не го завъртяха.
— Значи, вие знаете защо напускам Лондон? — продължи той. — Кажете ми причината, ако обичате.
Той завъртя ключа и отключи чекмеджето, докато говореше.
— Мога да сторя нещо повече от това — отвърнах аз. — Мога да ви покажа причината, ако желаете.
— По какъв начин?
— Свалили сте сакото си — казах аз. — Навийте левия ръкав на ризата си и ще я видите сам.
Лицето му се покри със същия оловносив цвят, който бях забелязал в операта. В погледа му, който се стрелна към мен, проблеснаха ужасни искри. Той не каза нищо, но лявата му ръка бавно отвори чекмеджето и гъвкаво се пъхна в него. За миг прозвуча остър, стържещ шум от нещо, което той движеше, без да го виждам, после спря. Тишината, която последва, бе толкова напрегната, че от мястото, където стоях, чувах ясно как мишките ритмично гризат телта.
Животът ми висеше на косъм и аз го знаех. В този последен миг помислих с неговия разсъдък, усетих допира с неговите пръсти — напълно сигурен бях в това, което криеше от мен в чекмеджето, сякаш го бях видял.
— Почакайте малко — рекох му. — Заключихте вратата, виждате, че не помръдвам, виждате, че ръцете ми са празни. Почакайте малко. Имам още нещо да кажа.
— Казахте достатъчно — отговори той с неочаквано самообладание, тъй неестествено и тъй ужасяващо, че то изпъна нервите ми, както никакъв изблик на насилие не би ги изпънал. — Нуждая се от една минута за собствените си мисли, ако обичате. Досещате ли се за какво мисля?
— Може би да.
— Размишлявам — отбеляза той тихо — дали ще увелича безпорядъка на тази стая, ако пръсна мозъка ви край камината.
Ако бях помръднал в този миг, прочетох в лицето му, че би го направил.
— Съветвам ви да прочетете два реда, които нося със себе си — подхванах аз, — преди да вземете окончателно решение.
Предложението, изглежда, възбуди любопитството му. Той кимна с глава. Извадих от портфейла си бележката на Песка, с която потвърждаваше получаването на моето писмо, подадох му я, пресягайки се, и се върнах обратно на мястото си пред камината.
Той прочете редовете на глас:
Друг в неговото положение би се нуждаел от някакво обяснение на тези думи; графът не изпита подобна необходимост. Един прочит на бележката му бе достатъчен, за да разбере каква предпазна мярка съм взел тъй ясно, сякаш бе присъствувал, когато я предприех. Изражението на лицето му се смени на мига и ръката му се измъкна от чекмеджето празна.
— Не заключвам чекмеджето си, мистър Хартрайт — заяви той, — и не казвам все още, че няма да пръсна мозъка ви около камината. Но аз съм справедлив човек дори към враговете си и ще призная предварително, че те са по-умни, отколкото съм ги смятал. Говорете направо, сър! Искате нещо от мен?
— Искам и имам намерение да го получа.
— При какви условия?
— При никакви условия.
Ръката му се отпусна отново в чекмеджето.
— Ха! Въртим се в кръг — рече той. — И тоя ваш умен мозък отново е в опасност. Тонът ви е осъдително неблагоразумен, сър — обуздайте го незабавно! Рискът да ви застрелям на мястото, където стоите, за мен е по-малък от риска да ви оставя да излезете от къщата, освен ако не диктувам и не одобря условията. Сега нямате работа с моя непрежалим приятел — намирате се лице в лице с Фоско! Ако съществованията на двадесет мистър Хартрайтовци бяха стъпалата към моята безопасност, аз бих ги изкачил, намирайки опора в моето върховно безразличие и вътрешно равновесие. Почитайте ме, ако обичате собствения си живот! Призовавам ви да отговорите на три въпроса, преди да отворите отново уста. Чуйте ги — те са необходими за този разговор. Дайте отговорите им — те са ми необходими. — Той вдигна единия от пръстите на дясната си ръка. — Първи въпрос! Идвате тук със сведения, които могат да бъдат верни или лъжливи — откъде ги получихте?
— Отказвам да ви съобщя.
— Няма значение — аз ще разбера. Ако тези сведения са верни — забележете, че казвам с цялата си категоричност „ако“, — вие се пазарите чрез тях посредством собствената си подлост или нечия друга подлост. Отбелязвам това обстоятелство в паметта си, която не забравя нищо, за да го използувам в бъдеще, и продължавам нататък. — Той вдигна друг пръст. — Втори въпрос! Редовете, които ме поканихте да прочета, са без подпис; кой ги е писал?
— Човек, на когото имам пълно основание да разчитам и от когото вие имате пълно основание да се страхувате.
Моят отговор го жегна до известна степен. Лявата му ръка потрепера силно в чекмеджето.
— Колко време ми давате — попита той, задавайки третия си въпрос по-тихо — преди първите удари на часовника, когато ще бъде разпечатано писмото.
— Достатъчно време, за да приемете моите искания — отвърнах аз.
— Отговорете ми по-ясно, мистър Хартрайт. За кой час става въпрос?
— За девет часа утре сутринта.
— Девет сутринта? Да, да — заложили сте капана си, преди да мога да уредя паспорта си и да напусна Англия. Предполагам, че няма да бъде по-рано? Ще се занимаем с това по-сетне. Мога да ви задържа заложник тук и да се спазаря с вас да изпратите да донесат писмото ви, преди да ви пусна. Междувременно бъдете така добър да изложите исканията си.
— Ще ги чуете. Те са прости и се формулират лесно. Знаете чии интереси представлявам, идвайки тук?
Той се усмихна с върховно спокойствие и безгрижно махна с дясната си ръка.
— Ще се опитам да позная — отговори ми подигравателно. — Интересите на една дама, разбира се!
— Интересите на съпругата ми.
Той ме погледна с първото искрено изражение, изписало се на лицето му в мое присъствие — изражение на пълно изумление. Видях, че от този миг нататък вече не ме смяташе за толкова опасен човек. Затвори веднага чекмеджето, скръсти ръце на гърдите си и с ехидна усмивка се приготви да ме изслуша.
— Вие сте достатъчно добре запознат — продължих аз — с хода на моите разследвания през изминалите не малко месеци, за да знаете, че всякакъв опит за отричане на очевидните факти ще бъде съвършено безполезен в мое присъствие. Вие сте съучастник в позорно съзаклятие. И сте го направили, за да получите едно състояние от десет хиляди лири.
Той не каза нищо, но лицето му се помрачи и свъси напрегнато.
— Запазете придобитото — казах аз. (Лицето му незабавно отново се просветли и очите му се отвориха в още по-голяма почуда.) — Не съм дошъл тук, за да се пазаря за парите, с които е платена цената на отвратителното престъпление…
— Кротко, мистър Хартрайт. Вашите морални брътвежи имат отлично въздействие в Англия — запазете ги за себе си и за сънародниците си, ако обичате. Десетте хиляди лири бяха завещани на моята прекрасна
