съпруга от покойния мистър Феърли. Разгледайте въпроса в тази светлина и аз ще го обсъдя с вас, ако желаете. Но за човек с моите чувства темата е осъдително долна. Предпочитам да я отмина. Приканвам ви да продължим обсъждането на вашите условия. Какво искате?
— На първо място, искам пълно признание за съзаклятието, написано и подписано от вас в мое присъствие.
Пръстът му отново се вдигна.
— Едно! — отбеляза той съсредоточено като делови човек.
— На второ място, искам явно доказателство, което да не почива на вашите лични тържествени уверения, за датата на заминаването на моята съпруга от Блакуотър Парк за Лондон.
— Така! Така! Напипвате слабото място, както виждам — посочи той спокойно. — Друго има ли?
— Засега не.
— Добре! Поставихте условията си; сега чуйте моите. Отговорността, която ще поема, признавайки това, което благоволявате да наричате „съзаклятие“, като цяло е може би по-малка от отговорността да ви просна мъртъв на килима. Да кажем, че приемам предложението, ако изпълните моите искания. Изявлението, което ви трябва, ще бъде написано и явното доказателство ще бъде предоставено. Предполагам, че за вас ще бъде доказателство писмото на моя покоен, непрежалим приятел, осведомяващо ме за деня и часа на пристигането на съпругата му в Лондон, написано, подписано и датирано от самия него? Мога да ви го дам. Мога също да ви изпратя при човека, от когото наех каретата, за да прибера моята гостенка от гарата в деня, когато тя пристигна; книгата му за поръчки ще ви помогне да уточните датата дори ако кочияшът, който ме откара, се окаже безполезен. Това са нещата, които мога да направя и ще ги направя при известни условия. Чуйте ги. Първо! Мадам Фоско и аз напускаме тази къща, когато и както пожелаем, без каквато и да е намеса от ваша страна. Второ! Оставате тук с мен до седем часа сутринта, когато ще дойде моят пълномощник да сложи в ред нещата ми. Давате му бележка до човека, в когото е запечатаното ви писмо, за да му го предаде. Чакате тук, докато пълномощникът връчи неотвореното писмо в ръцете ми и тогава ми оставяте на разположение точно половин час, за да напусна къщата, след което сте отново напълно свободен да действувате и да отидете, където пожелаете! Трето! Давате ми удовлетворението, присъщо на джентълмена, заради намесата ви в личните ми дела и заради езика, който си позволихте да използувате при този разговор. Времето и мястото — в чужбина — да определя аз в писмо, написано от мен, когато бъда в безопасност на континента, а в писмото ще има лист, отговарящ на точната дължина на шпагата ми. Това са моите условия. Кажете, приемате ли ги, или не?
Необичайната смесица от бързината на взетото решение, прозорливата хитрина и наглото шарлатанство в тази реч ме смаяха за миг, но само за миг. Единственото съображение бе дали имам право да се сдобия със средствата за утвърждаването на Лорината самоличност, позволявайки на мошеника, който й я бе отнел, да избяга безнаказано. Знаех, че подбудата за справедливото приемане на жена ми в родното й място, откъдето бе прогонена като натрапничка, както и за публичното заличаване на лъжата, скверняща все още надгробната плоча на майка й, бе кристално чиста, бидейки неопетнена от импулса за мъст, който от самото начало се бе слял с целта ми. И все пак не мога честно да заявя, че собствените ми нравствени убеждения бяха достатъчно силни, за да решат сами борбата, която се водеше в мен. Помогна ми споменът за смъртта на сър Пърсивъл. Колко ужасно бе отскубнато възмездието в последния миг от слабите ми ръце! Какво право имах аз, смъртният, незнаещ нищо за бъдещето, да решавам дали този човек също трябва да избяга безнаказано, защото е успял да избяга от мен? Размислях за тези неща — може би със суеверието, присъщо на природата ми, а може би и с чувство по-възвишено от суеверието. Трудно бе, когато най-сетне бях стегнал обръча си около него, да го отпусна по своя воля; но си наложих да направя тази жертва. С две думи, реших да се оставя да ме води по-висшата подбуда, в която бях сигурен — подбудата да служа на делото на Лора и Истината.
— Приемам условията ви — заявих аз, — с една уговорка от моя страна.
— Каква е тя?
— Отнася се до запечатаното писмо. Искам в мое присъствие да бъде унищожено неотворено веднага щом ви бъде връчено.
Това мое искане просто трябваше да му попречи да отнесе със себе си писмено доказателство за същността на отношенията ми с Песка. Самия факт той щеше да открие, когато, на сутринта трябваше да дам адреса на пълномощника му. Но нямаше да може да го използува посредством собствените си необосновани доказателства — дори ако се осмелеше да направи такъв опит, което щеше да предизвика у мен опасения за Песка.
— Приемам уговорката ви — отвърна той, след като обмисли сериозно въпроса минута или две. — Не си струва да спорим — писмото ще бъде унищожено, щом попадне в ръцете ми.
Докато говореше, той стана от стола, на който седеше срещу мен до този момент. С едно усилие, изглежда, освободи съзнанието си от цялото напрежение на разговора ни.
— Уф! — възкликна той, протягайки широко ръцете си. — Схватката беше разгорещена. Седнете, мистър Хартрайт. Оттук нататък ще се срещаме като смъртни врагове; нека междувременно, като изискани джентълмени, да си окажем учтиво внимание. Позволете ми да повикам съпругата си.
Той отключи вратата и я отвори.
— Еленор! — извика той с плътния си глас. Дамата със злобното лице влезе. — Мадам Фоско — мистър Хартрайт — заяви графът, представяйки ни с лекота и достойнство. — Ангеле мой — продължи той, като се обърна към съпругата си, — ще намерите ли време сред грижите по прибирането на багажа да ми направите едно хубаво, силно кафе? Имам да уреждам някои писмени дела с мистър Хартрайт и се нуждая от цялата, си интелигентност, за да се представя както трябва.
Мадам Фоско кимна два пъти с глава, веднъж — строго към мен, втория път — в знак на подчинение към съпруга си, и се изнесе плавно от стаята.
Графът, се приближи към една писалищна маса близо до прозореца, отвори бюрото си и извади от него няколко тестета хартия и куп пачи пера. Той разпиля перата по масата, така че да му бъдат подръка, когато потрябват, и после наряза хартията на тесни листчета, каквито използуват професионалните журналисти.
— Ще превърна това в забележителен документ — заяви графът, поглеждайки ме през рамото си. — Много добре съм запознат с навиците на литературното повествование. Едно от най-редките интелектуални качества, които човек може да притежава, е изключителната дарба да подрежда мислите си. Огромна привилегия! И аз я притежавам. А вие?
Той закрачи напред-назад из стаята, докато донесоха кафето, тананикайки си и отбелязвайки местата, където се появяваха спънки в реда на мислите му, като от време на време удряше с длан по челото си. Невероятната дързост, с която овладя създаденото от мен положение и го превърна в пиедестал, връз който да постави суетата си с единствената лелеяна мисъл за самоизтъкване, се наложи с цялата си сила върху изумлението ми. Удивителната мощ на неговия характер, дори и в най-дребните му проявления, ме впечатли пряко волята ми, въпреки искрената ми ненавист към този човек.
Кафето бе донесено от мадам Фоско. Той целуна ръката й в знак на благодарност и я придружи до вратата; върна се, наля си чаша кафе и я занесе на писалището.
— Мога ли да ви предложа кафе, мистър Хартрайт? — запита ме, преди да седне.
Отказах му.
— Какво? Мислите, че ще ви отровя? — развесели се той и като седна, продължи: — Английският разсъдък е достатъчно здрав, но има един сериозен недостатък — винаги насочва предпазливостта си в погрешна посока.
Той потопи перото в мастилницата, постави първото листче хартия пред себе си, тупна с ръка върху писалището, прочисти гърлото си и започна. Пишеше тъй шумно и тъй бързо, с толкова едър и уверен почерк и оставяше такива широки разстояния между редовете, че стигна до края на листа за не повече от две минути. След изписването на всеки лист, той го номерираше и го мяташе през рамото си на пода да не му пречи. Когато първото му перо се изхаби, то също изхвърча зад рамото му и той грабна второ от запаса, разпилян пред него. Лист след лист, дузина, петдесет, сто изхвърчаваха от двете му страни, докато пространството около стола му се затрупа с тях. Часовете течаха един след друг — аз седях и го
