сърцето, тържествено ви умолявам, грижете се за мис Халкъм!
Това бяха последните думи, които ми каза, преди да вмъкне огромното си тяло във файтона и да отпътува. Пълномощникът и аз останахме за няколко минути на вратата, загледани след него. Докато стояхме тъй, от една малка пресечка се появи втори файтон. Той продължи в посоката, в която бе заминал файтонът на графа, и когато минаваше покрай къщата и отворената градинска порта, човекът отвътре ме погледна през прозореца. Непознатият от операта — чужденецът с белега на лявата буза!
— Вие оставате тук с мен още половин час, сър! — съобщи мосьо Рубел.
— Добре.
Върнахме се във всекидневната. Нямах настроение да говоря с пълномощника или да му дам възможност да говори с мен. Извадих листата, които графът ми бе дал, и прочетох ужасяващата история на съзаклятието, разказана от човека, замислил и извършил престъплението.
През лятото на 1850 година пристигнах в Англия, натоварен с деликатна политическа мисия от чужбина. Доверени лица бяха полуофициално свързани с мен и аз бях упълномощен да ръководя действията им. Сред тях бяха мосьо и мадам Рубел. Имах на разположение няколко свободни седмици, преди да поема функциите си, установявайки се за целта в предградията на Лондон. Тук любопитството би могло да поиска някои обяснения относно тези мои функции. Проявявам пълно разбиране към тази молба. Съжалявам също, че дипломатически съображения ми забраняват да я изпълня.
Уредих да прекарам този предшествуващ период на отмора, за който току-що споменах, в прекрасния дом на моя покоен, непрежалим приятел сър Пърсивъл Глайд. Той пристигна от континента със съпругата си. Аз пристигнах от континента с моята. Англия е страната на домашното щастие; колко подходящо бе пристигането ни в нея при тези семейни обстоятелства!
Приятелството, което ни свързваше с Пърсивъл, бе заздравено в случая от трогателното сходство в материалните положения и на двама ни. И той, и аз се нуждаехме от пари. Огромна нужда! Всеобща потребност! Има ли цивилизовано човешко същество, което да не ни съчувствува? Колко безчувствен трябва да е такъв човек? Или колко богат?
Не влизам в долни подробности, обсъждайки тази страна на въпроса. Умът ми се отвращава от тях. С неумолимостта на римлянин показвам празната си кесия и тази на Пърсивъл пред боязливия поглед на обществото. Да потвърдим противния факт един път завинаги по този начин и да продължим нататък.
В имението ни посрещна великолепното създание, вписано в сърцето ми като „Мариан“, което е известно в по-сдържаната атмосфера на обществото като „мис Халкъм“.
Справедливи небеса! С каква невъобразима бързина се научих да обожавам тази жена. На шестдесет години аз я боготворях с вулканичната страст на осемнадесетгодишен. Цялото злато на моята богата природа бе изсипано без всякаква надежда в нозете й. Съпругата ми — бедният ангел! — съпругата ми, която ме обожава, получи само дребните монети. Такъв е Светът, такъв е Мъжът, такава е Любовта. Какво сме ние (питам аз), ако не марионетки? О, всесилна Съдба, дърпай нежно нашите конци! Изведи ни милостиво от нашата бедна, малка сцена!
Горните редове, ако бъдат разбрани правилно, изразяват цяла философска система. Тя е моя. Продължавам.
Семейната обстановка в началото на пребиваването ни в Блакуотър Парк е обрисувана с удивителна точност и дълбока проницателност от ръката на самата Мариан. (Простете ми опияняващата ме фамилиарност да назова това възвишено създание на малко име.) Подробното ми запознанство със съдържанието на нейния дневник, до който се добрах скришом — един неизразимо ценен спомен за мен, — предупреждава нетърпеливото ми перо да не се занимава с теми, станали лични за тази изключително задълбочена жена.
Проблемите — сериозни и огромни, с които тук се занимавам, започват с нещастието, сполетяло ни със заболяването на Мариан.
Положението по това време бе твърде сериозно. Изтичаше срокът за изплащането на големи суми, които Пърсивъл дължеше (не казвам нищо за малките суми, не по-малко необходими на мен). Единственият източник, от който можеше да ги набави, бе богатството на жена му, а той нямаше право и на едно пени от него преди смъртта й. Положението бе лошо и щеше да става още по-лошо. Непрежалимият ми приятел си имаше и лични тревоги, за които деликатността на моята лишена от всякакви интереси привързаност към него не ми позволяваше да разпитвам с твърде голямо любопитство. Знаех само, че една жена на име Ан Катърик, която се криеше наоколо, е във връзка с лейди Глайд и че в резултат на това може да бъде разкрита пагубна за сър Пърсивъл тайна. Той самият ми бе казвал, че с него е свършено, ако лейди Глайд не бъде заставена да мълчи и Ан Катърик не бъде намерена. Ако с него бе свършено, какво щеше да стане с нашите парични дела? Колкото и да съм храбър по природа, напълно се разтреперах при тази мисъл!
Цялата сила на моя интелект бе насочена сега към откриването на Ан Катърик. Паричните ни проблеми, колкото и важни да бяха те, допускаха отсрочка; но необходимостта да бъде намерена жената бе неотложна. Знаех само от описание, че тя има изключително външно сходство с лейди Глайд. Упоменаването на този любопитен факт — направено просто за да бъда подпомогнат при разпознаването на лицето, което дирехме, — когато бе съчетано с допълнителното сведение, че Ан Катърик е избягала от лудницата, постави началото на първата ми голяма идея, довела впоследствие до такива удивителни резултати. Тази идея бе свързана не с друго, а с пълната размяна на две отделни самоличности. Лейди Глайд и Ан Катърик трябваше да разменят имената, местата и съдбите си, а предвижданият изумителен резултат от тази замяна бе спечелването на тридесет хиляди лири и запазването за вечни времена на тайната на сър Пърсивъл.
Когато преразгледах обстоятелствата, инстинктите ми (които рядко грешат) ми подсказаха, че нашата невидима Ан ще се върне рано или късно при навеса за лодки в Блакуотър Парк. И така, погълнат от книгата, застанах на пост в това усамотено място, като предварително споменах на мисис Мичелсън, икономката, че ако потрябвам, мога да бъда намерен там. Мое правило е да не създавам ненужни загадки и да не карам хората да ме подозират само защото не съм проявил малко разумна прямота. Мисис Мичелсън ми вярваше от първия до последния миг. Тази особа с поведение на дама (вдовица на протестантски свещеник) преливаше от вяра. Трогнат от подобен изблик на непресторена доверчивост от страна на една жена в зряла възраст, аз отворих огромните резервоари на моята природа и я поех цялата.
Стражата ми край езерото бе възнаградена с появата не на самата Ан Катърик, а на една особа, грижеща се за нея. Тази личност също преливаше от простосърдечна вяра, която аз прегърнах както в споменатия вече случай. Предоставям на нея да опише обстоятелствата (ако все още не го е сторила), при които ме запозна с обекта на нейната майчина грижа. Ан Катърик спеше, когато я видях за първи път. Настръхнах от приликата между тази нещастна жена и лейди Глайд. Подробностите на големия замисъл, крито до този момент бяха само очертани в съзнанието ми, се откроиха пред мен в своята съвършена комбинация при вида на спящото лице. В същото време сърцето ми, което винаги е подвластно на нежността, се обля в сълзи пред гледката на страданието. Незабавно се заех да го облекча. С други думи, доставих необходимото възбудително средство, за да може Ан Катърик да извърши пътуването до Лондон.
На това място се налага да изразя протеста си и да поправя една ужасна грешка.
Най-добрите години от живота си прекарах в страстно изучаване на медицината и химията. Химията особено винаги непреодолимо ме е привличала с огромната, неограничена сила, която дава на този, който я е овладял. Химиците — подчертавам го дебело — могат да управляват, ако пожелаят, съдбините на
