човечеството. Нека да обясня това, преди да продължа по-нататък.
Казват, че умът властвува над света. Но какво властвува над ума? Тялото (следете внимателно мисълта ми) зависи от благоволението на най-всевластния от всички владетели — Химика. Дайте на мен — Фоско — химията; и когато у Шекспир се породи идеята за Хамлет и той седне, за да създаде своето творение, поставяйки някакъв прах в храната му, аз чрез функциите на тялото ще повлияя на ума му до такава степен, че под перото му ще излезе най-противната безсмислица, за която някога е хабена хартия. Възкресете ми знаменития Нютон при подобни обстоятелства. Гарантирам, че когато види ябълката да пада, той ще я изяде, вместо да открие принципа на земното привличане. Вечерята ще превърне Нерон в най-кроткия от всички мъже, преди още да е успял да я смеле, а една утринна глътка ще накара Александър Велики да търси спасение в бягството, щом зърне врага същия този следобед. Кълна се в честната си дума — обществото е наистина щастливо, че съвременните химици по някакъв необясним късмет са най- безобидните представители на човечеството. Повечето от тях са достойни бащи на семейства, които имат аптекарски магазини. По-малка част от тях са философи, опиянени от възторг при звука на собствените си гласове, когато държат лекции, мечтатели, които пропиляват живота си за фантастични и невъзможни начинания, и шарлатани, чиято амбиция стига дотам, откъдето нашата започва да изкласява.
Защо е този изблик? Защо е това изтощително красноречие?
Защото поведението ми се представя невярно, защото мотивите ми се тълкуват погрешно. Предполага се, че съм използувал големите си химически знания срещу Ан Катърик и че бих ги използувал, ако съм имал възможност, срещу възхитителната Мариан. Отвратителни намеци и в двата случая! Всичките ми интереси бяха насочени (както ще стане ясно след малко) към запазването на живота на Ан Катърик. Всичките ми грижи бяха съсредоточени към спасението на Мариан от ръцете на този глупак с диплома, който я лекуваше и когото лекарят от Лондон убеди в правотата на всичките ми съвети. Само два пъти извиках на помощ химическите си познания, като и двата случая бяха напълно безвредни за лицето, върху което ги упражних. Първия път, след като проследих Мариан до странноприемницата в Блакуотър (изучавайки, скрит зад една каруца, поезията на движението, въплътена в походката й), се възползувах от услугите на моята безценна съпруга, която преписа едното и унищожи второто от двете писма, поверени от моя обожаван враг на една уволнена прислужница. Тъй като писмата се намираха в пазвата на момичето, мадам Фоско можеше да ги отвори, прочете и изпълни дадените й нареждания, а след това да ги запечата отново, да ги постави на мястото им само с помощта на науката, чиято помощ аз предоставих в едно малко шишенце. Вторият случай, когато същите средства бяха приложени (за който скоро ще разкажа), бе при пристигането на лейди Глайд в Лондон. За нищо друго не съм задължен на моето Изкуство, както аз го наричам. При всички други непредвидени положения и усложнения природната ми способност да се справям без чужда помощ с обстоятелствата бе неизменно на висота. Потвърждавам всеобхватността на тази способност. За сметка на Химика браня Човека.
Отнесете се с уважение към този изблик на благородно негодувание. Той ми донесе неизразимо облекчение. En route! Да продължим.
След като подсказах на мисис Клемънт (или Клемънтс — не съм сигурен точно), че най-доброто средство да запазим Ан извън обсега на Пърсивъл е да я преместим в Лондон, след като разбрах, че предложението ми е прието с готовност, и след като насрочих деня, когато да се срещна с пътничките на гарата и да ги видя, че заминават, аз вече можех да се върна в къщата и да се изправя пред трудностите, с които все още имах да се справям.
Първата ми стъпка бе да се възползувам от върховната преданост на моята съпруга. Уредил бях с мисис Клемънтс — в интерес на Ан — да съобщи лондонския си адрес на лейди Глайд. Но това не бе достатъчно. В мое отсъствие някои лукави личности можеха да разколебаят простосърдечната доверчивост на мисис Клемънтс и тя можеше въобще да не пише. Кой бе в състояние да пътува до Лондон със същия влак и тайно да разбере къде се намира домът й? Зададох си този въпрос. Семейният човек в мен веднага ми отговори — мадам Фоско.
След като взех решение относно мисията на съпругата ми в Лондон, сторих тъй, че пътуването да послужи и на друга цел. Една медицинска сестра за страдащата Мариан, която да е еднакво предана на пациентката и на мен, бе необходимост за моето положение. За щастие имах на разположение една забележителна по своята лоялност и способности жена. Говоря за почтената мадам Рубел, до която по съпругата ми изпратих писмо на лондонския й адрес.
В уречения ден се срещнах на гарата с мисис Клемънтс и Ан Катърик. Изпратих ги вежливо. Със същия влак изпратих вежливо и мадам Фоско. Късно вечерта съпругата ми се върна в Блакуотър, след като бе изпълнила с безукорна точност моите нареждания. Тя бе придружена от мадам Рубел и ми донесе лондонския адрес на мисис Клемънтс. Последвалите събития доказаха, че тази предпазна мярка не се е налагала. Мисис Клемънтс прилежно уведоми лейди Глайд за местопребиваването си. Проявявайки бдителност спрямо възможни непредвидени обстоятелства в бъдеще, запазих писмото.
Същия ден водих кратък разговор с лекаря и в святото име на човечността изразих протеста си срещу прилаганото от него лечение на Мариан. Той бе нагъл като всички невежи. Не показах негодуванието си. Отложих скандала с него, докато не се наложи да се скараме с определена цел.
Следващата ми стъпка бе самият аз да напусна Блакуотър в очакване на предстоящите събития трябваше да си намеря жилище в Лондон. Имах също да уреждам една дребна семейна работа с мистър Фредерик Феърли. Намерих къщата, която търсех, в Сейнт Джонс Уд. Намерих мистър Феърли в Лимъридж, Къмбърланд.
Бидейки по лични пътища запознат с естеството на водената от Мариан кореспонденция, аз бях предварително осведомен, че тя е писала на мистър Феърли и за да намери изход от брачните затруднения на лейди Глайд, е предложила да я заведе на гости при чичо й в Къмбърланд. Благоразумно позволих на това писмо да стигне до предназначението си, усещайки тогава, че то не може да навреди и дори би могло да бъде от полза. И така, явих се пред мистър Феърли да подкрепя предложението на Мариан — с известни изменения, станали за мой късмет и за успеха на плановете ми наистина неизбежни поради болестта й. По покана на чичо си лейди Глайд трябваше да замине от Блакуотър и по неговия изричен съвет да преспи в дома на леля си (къщата, която бях наел в Сейнт Джонс Уд. Целта на посещението ми при мистър Феърли бе да постигна тези резултати и да се сдобия с писмена покана, която да бъде показана на лейди Глайд. Отбелязах вече, че гореспоменатият джентълмен е еднакво немощен, физически и умствено и че отприщих цялата сила на характера си върху него и това е достатъчно. Отидох, видях и победих Феърли.
При завръщането си в Блакуотър Парк (с писмената покана) открих, че малоумното лечение, което докторът прилагаше на Мариан, е довело до крайно тревожни последици. Треската бе прераснала в тифус. В деня на пристигането ми лейди Глайд се опита насила да влезе в стаята, за да се грижи за сестра си. Ние не изпитваме никакви симпатии един към друг — тя бе оскърбила непростимо чувствителността ми, наричайки ме шпионин, и бе препятствие по моя път и по пътя на Пърсивъл; но въпреки всичко това великодушието не ми позволяваше със собствената си ръка да я изложа на опасността от заразата. В същото време не предприех нищо, за да й попреча да се постави на този риск. Ако бе успяла, сложният възел, върху който работех тъй бавно и търпеливо, би могъл вероятно да бъде разрязан от обстоятелствата. Но в случая докторът се намеси и тя не бе допусната в стаята.
Самият аз бях вече препоръчвал да потърсим съвет от Лондон. Тази стъпка сега бе предприета. При пристигането си лекарят потвърди моето мнение за случая. Кризата бе сериозна. Но на петия ден от появата на тифуса вече хранехме надежда за нашата очарователна пациентка. По това време отсъствувах само веднъж от Блакуотър — когато заминах за Лондон със сутрешния влак, за да направя последните приготовления в къщата ми в Сейнт Джонс Уд, да се уверя по свои пътища, че мисис Клемънтс не се е преместила, и да уредя един-два въпроса от предварително естество със съпруга на мадам Рубел. Върнах се вечерта. Пет дни по-късно лекарят обяви, че нашата привлекателна Мариан е извън всякаква опасност и се нуждае само от внимателни грижи. Това бе моментът, който бях чакал. Сега, когато медицинският надзор вече не бе необходим, изиграх първия ход, обявявайки се срещу лекаря. Той бе един от многото свидетели по пътя ми, когото бе нужно да отстраня. Една бурна препирня помежду ни (в която Пърсивъл, предварително поучен от мен, отказа да се намеси) послужи за целта. Аз се нахвърлих върху нещастния човек с неудържимата лавина на негодуванието си и го пометох от къщата.
Следващата пречка, която трябваше да премахна, бяха слугите. Отново дадох напътствия на Пърсивъл
