камериера си; подпомогнат бе от тях да се изправи на крака и тогава изрече следните фрази: „Позволете ми да ви представя мистър Хартрайт. Аз съм по-немощен от всякога и той е така любезен да говори от мое име. Темата е извънредно неудобна. Моля, изслушайте го и не шумете!“ С тези думи той бавно потъна в стола си и намери убежище в парфюмираната си носна кърпа.
Последва разкритието на заговора, като преди това направих известни предварителни обяснения, възможно най-кратки и най-ясни. Дошъл бях (осведомих аз слушателите ми) да заявя, първо, че моята съпруга, седяща до мен, е дъщерята на покойния мистър Филип Феърли; второ, да докажа с категорични факти, че погребението, на което са присъствували в църковния двор на Лимъридж Хаус, е било погребението на друга жена; трето, да им разкажа точно как се е случило всичко това. Без други предисловия — прочетох историята на заговора, като я обрисувах ясно и се спрях на материалните подбуди за него, за да не усложнявам изложението си с ненужни пояснения за тайната на сър Пърсивъл. Приключвайки с това, припомних на аудиторията датата от надписа в църковния двор (25-и) и потвърдих верността му, представяйки смъртния акт. Сетне им прочетох писмото на сър Пърсивъл от 25-и, известяващо за предвиденото пътуване на съпругата му от Хампшър до Лондон на 26-и. След това доказах, чрез личните показания на кочияша на файтона, че тя е предприела това пътуване, и удостоверих, че го е извършила в уречения ден чрез книгата за поръчки на конюшните. След това Мариан направи своето изявление за срещата между Лора и нея в лудницата и за бягството на сестра й. Всичко приключи с това, че осведомих присъствуващите за смъртта на сър Пърсивъл и за моя брак.
Мистър Кърл стана, след като заех мястото си, и заяви като адвокат на семейството, че в живота си не е чувал по-безспорни факти, които да доказват един случай. Докато говореше, аз прегърнах Лора и я накарах да стане, за да я видят всички в стаята. „Всички ли сте на същото мнение?“ — запитах ги, като пристъпих няколко крачки към тях и посочих към жена ми.
Въпросът предизвика бурна реакция. Някъде долу, в отдалечения ъгъл на стаята, един от старите арендатори в имението скочи и в миг поведе останалите със себе си. И сега виждам този човек, с неговото честно обветрено лице и стоманена коса, качен на перваза на прозореца, как размахва тежкия си камшик и насърчава възторжените възгласи. „Ето я, жива и здрава — бог, да я благослови! Кажете нещо, момчета, кажете!“ Виковете, които му отговориха, повторени и потретени, бяха най-нежната музика, която съм чувал. Селяните и момчетата от училището, събрани на ливадата, подхванаха като ехо възгласите. Жените на арендаторите се скупчиха около Лора и започнаха да се боричкат коя първа да се ръкува с нея, молейки я с облени в сълзи лица да бъде храбра и да не плаче. Тя бе тъй развълнувана, че се принудих да я отдръпна от тях и да я поведа към вратата. Там я оставих на грижите на Мариан, която досега не ни бе изоставяла, чието храбро самообладание не ни изостави и сега. Останал сам на вратата, аз поканих всички присъствуващи (след като им благодарих от Лорино и от мое име) да ме последват в църковния двор, за да видят със собствените си очи изчукването на лъжливия надпис от надгробния камък.
Те всички напуснаха къщата и се присъединиха към селяните, събрани около гроба, където ни чакаше човекът от скулптурното ателие. Първият остър удар на желязото върху мрамора прозвуча в пълна тишина. Глас не се чу и никой не помръдна, докато не изчезнаха трите думи „Лора, лейди Глайд“. Тогава сред тълпата премина голяма въздишка на облекчение, сякаш хората почувствуваха, че последните окови на заговора са свалени от самата Лора, и бавно се разотидоха. Когато целият надпис бе заличен, денят вече преваляше. По-късно на негово място бе издълбан само един ред: „Ан Катърик, 25-и юли 1850 година.“
Върнах се в Лимъридж Хаус навреме, за да се сбогувам с мистър Кърл. Той, чиновникът му и кочияшът заминаваха за Лондон с вечерния влак. След тяхното отпътуване получих една безочлива бележка от мистър Феърли, който, напълно разстроен, бе изнесен от стаята, когато прозвучаха първите възторжени изблици на арендаторите. Бележката ни предаваше „най-сърдечните поздрави на мистър Феърли“ и неговото запитване дали „възнамеряваме да останем в къщата“. Изпратих отговор, че единствената цел, заради която сме прекрачили прага му, е постигната, че не възнамерявам да живея в друга къща освен в своята и че мистър Феърли не бива да изпитва и най-малкото опасение, че някога ще ни види или ще получи от нас вест. Прекарахме нощта при нашите приятели във фермата и на следващата сутрин се върнахме в Лондон, изпратени най-сърдечно, възторжено и доброжелателно от цялото село и от всички арендатори в околността.
Когато хълмовете на Къмбърланд се загубиха в далечината, аз си спомних за първите обезсърчителни обстоятелства, при които започна останалата вече в миналото дълга борба. Странно е, но сега, когато се обръщам назад, виждам, че принуждавайки ме да действувам сам, бедността, която ни лиши от всякаква надежда за помощ, се бе превърнала косвено в средство за нашия успех. Ако бяхме достатъчно богати, за да потърсим правно съдействие, какъв ли щеше да бъде резултатът? Сполуката (по твърденията на мистър Кърл) би била повече от съмнителна, загубата, съдейки по протичането на събитията — сигурна. Законът никога нямаше да ми осигури разговора с мисис Катърик. Законът никога нямаше да използува Песка като начин за изтръгване на признание от графа.
II
Остава да се добавят още две събития към веригата, за да бъде тя завършена от началото на историята до края й.
Докато все още не можехме да свикнем с новото ни чувство за свобода, бях повикан от моя приятел, който ми бе осигурил първата ми работа като гравьор на дърво, за да получа от него ново доказателство за грижите му за моето благосъстояние. Той бе упълномощен от своите работодатели да замине за Париж, за да се запознае с новите открития в практическото приложение на неговото Изкуство, в чиито достойнства те искаха да се уверят. Поради собствените си задължения не разполагал със свободно време, за да се заеме с поръчението, и най-любезно предложил да го възложат на мен. Приех предложението без никакви колебания, защото, ако изпълнех поръчението както трябва, в което се надявах, резултатът щеше да ми осигури постоянна служба в илюстрования вестник, където сътрудничех само от време на време.
Получих наставленията и се приготвих да замина на следващия ден. Оставяйки пак Лора (при какви променени обстоятелства!) на грижите на сестра й, отново се замислих за едно сериозно съображение, което неведнъж вече бе минавало през ума на съпругата ми, както и през моя собствен — имам пред вид съображението за бъдещето на Мариан. Какво право имахме да позволяваме на егоистичните си чувства да приемат предаността на цялата нейна щедра природа? Не беше ли наш дълг, най-добрият израз на признателността ни, да забравим за себе си и да мислим само за нея? Опитах се да кажа това, когато, преди да тръгна, останахме за миг сами. Тя взе ръката ми и при първите думи ме накара да замълча.
— След всичко, което тримата изстрадахме — каза Мариан, — помежду ни не може да има никаква друга раздяла освен последната. Сърцето ми и щастието ми, Уолтър, са с Лора и с вас. Почакайте малко, докато прозвучат детски гласчета край огнището ни. Ще ги науча на техния език да говорят вместо мен и първото, което ще кажат на баща си и на майка си, ще бъде: „Ние не можем да се лишим от леля си!“
Пътуването до Париж не предприех сам. В последния момент Песка реши да ме придружи. След вечерта в операта той все още не бе възвърнал обичайната си жизнерадост и реши да направи всичко възможно, за да подобри настроението си през тази едноседмична ваканция.
На четвъртия ден от пристигането ни в Париж изпълних възложеното ми поръчение и изготвих необходимия доклад. Петия ден реших да посветя на забележителностите на града и на забавления в компанията на Песка.
Поради това, че хотелът бе много пълен, с Песка бяхме настанени на различни етажи. Моята стая бе на втория етаж, а Песка бе над мен — на третия. Сутринта на петия ден се качих горе, за да видя дали професорът е готов за излизане. Точно преди да стигна площадката, видях, че вратата му е отворена; една дълга, изящна, нервна ръка (безспорно не на моя приятел) я държеше открехната. В същото време чух гласа на Песка, който разпалено, но тихо говореше на родния си език: „Спомням си името, но не познавам човека. Вие видяхте — в операта той бе така променен, че не можах да го позная. Ще препратя съобщението — повече не мога да направя.“ — „Това, което не може да се направи, трябва да бъде направено“ — отвърна гласът на другия. Вратата се отвори широко и светлокосият мъж с белега на бузата — мъжът, когото преди една седмица бях видял да тръгва след файтона на Фоско — излезе навън. Той се поклони, когато се отдръпнах, за да му сторя място да мине — лицето му бе ужасно бледо, — и хващайки се здраво за
