перилото, заслиза надолу.
Блъснах вратата и влязох в стаята на Песка. Беше се свил по най-странен начин в ъгъла на канапето. Когато се приближих, той като че ли поиска още повече да се отдръпне от мен.
— Преча ли ви? — запитах го. — Не знаех, че имате на гости приятел, докато не го видях да излиза.
— Не ми е приятел — отвърна Песка нетърпеливо. — Днес го виждам за първи и за последен път.
— Боя се, че ви е донесъл лоша вест?
— Ужасна вест, Уолтър! Да се връщаме в Лондон — не искам да оставам тук. Съжалявам, че въобще дойдох. Злочестините на моята младост не ме оставят на мира — каза той, извръщайки лице към стената. — Особено напоследък. Опитвам се да ги забравя, но те не искат да ме забравят!
— Боя се, че преди следобеда не можем да се върнем — отговорих аз. — Бихте ли искали дотогава да се поразходите с мен?
— Не, приятелю, ще чакам тук. Но нека тръгнем днес, моля ви, нека си заминем.
Оставих го с уверението, че ще напусне Париж същия следобед. Предната вечер се бяхме уговорили да разгледаме катедралата „Нотр Дам“, като за водач щеше да ни служи прекрасният роман на Виктор Юго. Нямаше друго във френската столица, което да искам да видя с по-голямо желание, така че тръгнах сам за църквата.
Приближавайки „Нотр Дам“ откъм реката, минах покрай страшния дом на мъртвите в Париж — моргата. Около вратата вдигаше врява и се вълнуваше огромна тълпа. Очевидно вътре имаше нещо, което възбуждаше хорското любопитство и подхранваше хорския апетит за страховити преживявания.
Щях да продължа към църквата, ако до слуха ми не достигна разговорът между двама мъже и една жена, застанали на края на тълпата. Те току-що бяха излезли от моргата и разказваха на околните за видяното — трупа на един мъж с необикновени размери и със странен белег на лявата ръка.
Щом тези думи стигнаха до мен, аз спрях и се присъединих в движещата се напред тълпа. Някакво неясно предчувствие за истината мина през ума ми, когато чух гласа на Песка през отворената врата и видях лицето на непознатия. Сега вече ми бе разкрита и самата истина — разкрита чрез случайните думи, стигнали до ушите ми. Нечия друга мъст бе проследила този обречен човек от театъра до дома му и от дома му — до убежището му в Париж Нечия друга мъст бе определила деня на разплатата и му бе отнела живота. Мигът, когато го бях посочил на Песка в театъра и непознатият, стоящ до нас, който също го търсеше, бе чул думите ми, бе определил неговата гибелна присъда. Спомних си собствената си вътрешна борба, когато двамата с него застанахме лице в лице, преди да го оставя да ми избяга, и изтръпнах при тази мисъл.
Бавно, крачка по крачка, напирах напред с тълпата, приближавайки все повече и повече към голямата стъклена преграда, която разделя живите от мъртвите в моргата — все повече и повече, докато се озовах зад първата редица от зрители и можех да погледна.
И ето го — лежеше ничий, неизвестен, изложен на непочтителното любопитство на френската тълпа! Това бе ужасният край на неговия дълъг живот, изпълнен с подли деяния и жестоки престъпления! Смълчано от вечния покой на смъртта, широкото му, решително, голямо лице, бе обърнато към нас с такова величие, че бъбривите французойки наоколо ми вдигнаха във възторг ръце и се развикаха с пискливи гласове: „Ах, какъв красив мъж!“ Раната, която го бе убила, бе нанесена с нож или кама точно над сърцето му. По тялото не се забелязваха други следи от насилие с изключение на лявата ръка и там, точно където бях виждал жигосването на Песка, имаше два дълбоки разреза във формата на „Т“, които изцяло заличаваха знака на „Братството“. Дрехите му, закачени над него, показваха, че самият той е осъзнавал опасността — това бяха дрехи на френски занаятчия. За няколко секунди, не за по-дълго, се принудих да видя всичко това през стъклената преграда. Не мога да пиша повече за него, защото и не видях повече.
Няколкото факта, свързани със смъртта му, които впоследствие установих (отчасти чрез Песка, отчасти от други източници), ще бъдат изложени тук, преди да приключа окончателно с тази тема.
Тялото му било извадено от Сена в дрехите, които описах. В него не било намерено нищо, което да покаже кой е, какъв е или къде живее. Нито ръката, нанесла смъртоносния удар, нито обстоятелствата, при които е бил убит, не бяха разкрити. Оставям другите да направят собствените си заключения във връзка със загадката на убийството, така както аз направих моите. Приносът ми за осветляване на тайната около смъртта на граф Фоско се заключава в предположението, че чужденецът с белега е по всяка вероятност член на „Братството“ (приет в Италия след заминаването на Песка от родината му) и по-късно, когато добавих, че двата разреза във формата на „Т“ на лявата ръка на мъртвия означават италианската дума „Traditore“19 и показват, че „Братството“ е наказало справедливо предателя.
Трупът бе идентифициран един ден след като го видях посредством анонимно писмо, изпратено до съпругата на графа. Той бе погребан от мадам Фоско в гробището „Пер ла Шез“. Ръката на графинята до ден-днешен продължава да закача свежи погребални венци по декоративните медни перила около гроба. Тя живее в пълно уединение във Версай и неотдавна издаде биография на своя покоен съпруг. Книгата обаче не пояснява ни най-малко дали това е било истинското му име, или каква е била тайната история на неговия живот; тя почти изцяло е посветена на възхвалата на добродетелите му като семеен мъж, утвърждаването на редките му способности и изброяването на почетните звания и ордени, с които е удостоен. Обстоятелствата около смъртта му са отбелязани съвсем накратко и са обобщени на последната страница с изречението: „През целия си дълъг живот той отстояваше правата на аристокрацията и светите принципи на Класата и умря като мъченик на своята кауза.“
III
Лятото и есента отминаха след моето завръщане от Париж и не донесоха никакви промени, които заслужават да бъдат отбелязани тук. Живеехме тъй скромно и тихо, че парите, които сега печелех редовно, задоволяваха всичките ни нужди.
Следващата година през февруари се роди нашето първо дете — син. Майка ми, сестра ми и мисис Веси бяха наши гости за малкото кръщелно тържество, както и мисис Клемънтс, която помагаше на жена ми. Мариан бе кръстницата на нашето момче, а Песка и мистър Гилмор (който бе представен от пълномощник) — неговите кръстници. Ще добавя тук, че след завръщането си година по-късно мистър Гилмор подпомогна замисъла на тези страници, като по моя молба написа от свое име Историята. Макар и първа поред в този разказ, тя бе получена последна.
Единственото събитие, което остава да бъде отбелязано, се случи, когато нашият малък Уолтър бе на шест месеца.
По това време бях пратен в Ирландия да направя скици за вестника, където работех. Отсъствувах близо половин месец, като водех редовна кореспонденция с жена ми и Мариан с изключение на последните три дни, когато местопребиваването ми се менеше твърде често, за да мога да получавам писма. На връщане пътувах през нощта и когато сутринта се прибрах у дома, за мое пълно удивление там нямаше никой. Лора, Мариан и детето бяха заминали в деня преди моето завръщане.
Изненадата ми бе още повече увеличена от бележката на жена ми, предадена ми от прислужницата. В нея тя ме уведомяваше, че отиват в Лимъридж Хаус. Мариан бе забранила всякакви писмени обяснения. Умоляваха ме да ги последвам веднага щом се завърна, а при пристигането си в Къмбърланд щях да получа разяснения. Дотогава не биваше да изпитвам и най-малко притеснение. С това бележката приключваше. Все още бе твърде рано за сутрешния влак. Същия следобед бях вече в Лимъридж Хаус.
Съпругата ми и Мариан се намираха на горния етаж. Те се бяха настанили (с което изумлението ми достигна върха си) в малкия кабинет, където някога работех върху картините на мистър Феърли. Мариан седеше на стола ми и държеше в скута си детето, което упорито гризеше своята залъгалка, а Лора стоеше права до масата, която тъй често бях използувал, и държеше в ръка малкия албум, в който бях рисувал за нея.
— Какво, за бога, ви доведе тук? — попитах аз. — Знае ли мистър Феърли…
Мариан прекъсна моя въпрос, съобщавайки ми, че мистър Феърли е мъртъв. Получил удар, парализирал се и не могъл да се възстанови. Мистър Кърл ги осведомил за смъртта му и ги посъветвал да заминат незабавно за Лимъридж Хаус.
