обичате, за последен път. Завръщайки се в Англия със сър Пърсивъл, имах намерението да се установя в околностите на Лондон. За щастие съвсем неотдавна постигнах тази си цел. Наех за шест месеца малка мебелирана къща в Сейнт Джонс Уд. Бъдете така любезен да запомните този факт и да обърнете внимание на програмата, която предлагам. Лейди Глайд пристига в Лондон (пътуването не е дълго) — аз самият я посрещам на гарата и я завеждам да отпочине и да преспи в моя дом, който е също домът на леля й. Когато се възстанови, аз я придружавам до гарата, тя пристига тук и собствената й камериерка (която сега е под вашия покрив) я посреща на вратата на вагона: Ето как удобството е взе то пред вид, интересите на благоприличието са взети пред вид, ето и вашия изпълнен дълг — дългът на гостоприемството, съчувствието и закрилата — към една дама, нуждаеща се и от трите. При това без пречки от началото до края. Сърдечно ви приканвам, сър, да подкрепите усилията ми в името на неприкосновените семейни интереси. Сериозно ви съветвам да пишете — аз мога да предам писмото, предлагайки гостоприемството на вашия дом (и сърце) и гостоприемството на моя дом (и сърце) на тази оскърбена и нещастна дама, за чието добро пледирам днес.
Той размаха ужасната си ръка към мен — удари заразените си гърди и се обърна с ораторско сладкодумие към мен, като че ли се намираше в Камарата на общините. Крайно време бе да предприема някакъв отчаян ход. Крайно време бе да позвъня за Луи и с предпазна цел да дезинфекцирам стаята.
Поставен на изпитание в тези критични обстоятелства, аз бях осенен от една безценна идея, която, така да се каже, убиваше с един куршум два заека. Реших да се отърва от досадното красноречие на графа и от досадните тревоги на лейди Глайд, като изпълня молбата на този противен чужденец и напиша веднага писмото. Не съществуваше и най-малката опасност поканата да бъде приета, тъй като нямаше никакъв шанс Лора да се съгласи да напусне Блакуотър Парк, докато там лежеше болна Мариан. Не можех да повярвам как тази очарователно сгодна пречка бе убягнала от деловата проницателност на графа, но той не бе я предвидил. Ужасът, че все пак би могъл да я открие, ако го оставех още малко да помисли, ме подтикна до такава степен, че аз с мъка се изправих, за да седна, сграбчих, направо сграбчих пособията за писане, които бяха до мен, и написах писмото с бързината на най-обикновен канцеларски чиновник.
„Най-скъпа Лора, моля ви, елате, когато желаете. Разделете пътуването на две, като преспите в къщата на леля си. Покрусен съм от новината за болестта на скъпата Мариан. Както винаги предано ваш.“
Протегнах ръка и връчих тези редове на графа, облегнах се назад в креслото си и казах:
— Извинете, но съм напълно изтощен. Не мога да издържа повече. Бихте ли искали да починете и да обядвате долу? Моите най-добри чувства на всички и така нататък. Довиждане.
Той държа още една реч — този човек бе неуморим. Затворих очи, стараейки се да чувам колкото се може по-малко. Въпреки усилията си бях принуден да чуя още много. Неизчерпаемият съпруг на сестра ми, поздрави себе си, поздрави и мен е резултата от нашия разговор, спомена още куп неща относно неговите и моите чувства, съжали за моето окаяно здраве, предложи да ми даде една рецепта, внуши ми колко е важно да не забравям какво е казал за значението на светлината, прие моята любезна покана да си почине и да обядва, препоръча ми да очаквам лейди Глайд след два или три дни, помоли за моето разрешение да мисли с нетърпение за нашата следваща среща вместо мъчителното и за двамата ни „сбогом“. Последва още една тирада, която с радост мога да заявя, че не изслушах и сега не си я спомням. Чувах как съчувственият му глас постепенно отзвучава, но колкото и огромен да бе самият той, не чух кога е излязъл. Притежаваше достойнството да бъде напълно безшумен. Не знам кога е отворил и затворил вратата. Осмелих се да отворя отново очи, след като от известно време бе станало тихо — него го нямаше.
Позвъних за Луи и се уединих в банята си. Хладка вода, подсилена с ароматизиран оцет, за мен и обилна дезинфекция за кабинета ми бяха наложителните предпазни мерки, които трябваше да се вземат и аз естествено ги взех. С радост мога да заявя, че се оказаха успешни. После се отдадох на обичайната си следобедна почивка. Събудих се изпотен и студен.
Най-напред запитах за графа. Бяхме ли се отървали от него? Да — заминал си със следобедния влак. Обядвал ли е и в такъв случай какво? Само плодов сладкиш и сметана. Какъв човек! Какво храносмилане!
Трябва ли да кажа още нещо? Надявам се, че не. Вярвам, че стигнах до определените за мен граници. Ужасните събития, последвали по-късно, не се случиха, благодарен съм да го кажа, в мое присъствие. Направих всичко с най-добри намерения. Не съм отговорен за печалното нещастие, което бе почти невъзможно да се предвиди. Моят слуга Луи (който наистина е привързан към мен по своя глупав начин) смята, че никога няма да се съвзема от всичко това. Той ме гледа как диктувам в момента с кърпичка връз очите. Искам да отбележа, за да бъда справедлив към себе си, че вината не е моя и че съм изтощен и покрусен. Има ли смисъл да казвам още нещо?
I
Помолена съм да изложа ясно това, което зная за боледуването на мис Халкъм и за обстоятелствата, при които лейди Глайд замина от Блакуотър Парк за Лондон.
Това се иска от мен, тъй като свидетелските ми показания са необходими в интерес на истината. Като вдовица на свещеник от англиканската църква (принудена от нещастието и нуждата да постъпя на служба), аз съм научена да поставям истината над всякакви други съображения. Ето защо се отзовавам на една молба, на която иначе — поради нежеланието да се свързвам със скръбни семейни истории — едва ли бих откликнала.
По онова време не си водех никакви записки и следователно не мога да бъда напълно сигурна за датите, но смятам, че не греша, като заявявам, че сериозното заболяване на мис Халкъм започна във втората половина или последните десет дни на юни. В Блакуотър Парк се закусваше късно — понякога дори в десет часа, но никога по-рано от девет и половина. Сутринта, за която говоря, мис Халкъм (тя обикновено слизаше първа) не се появи. След като семейството изчака четвърт час, прислужницата от горния етаж бе изпратена да я потърси и се върна тичешком ужасно изплашена. Пресрещнах я на стълбите и веднага отидох при мис Халкъм да видя какво се е случило. Бедната госпожица не бе в състояние да ми обясни. Тя крачеше из стаята си с перо в ръката, доста замаяна, цялата трескава.
Лейди Глайд (тъй като вече не съм на служба при сър Пърсивъл, мога, без това да се сметне за непристойно, да я назова по име, вместо да я нарека миледи) бе първата, която влезе при нас. Тя бе тъй разтревожена и разстроена, че не можеше почти с нищо да помогне. Граф Фоско и съпругата му, които след това незабавно се качиха горе, бяха много услужливи и любезни. Нейно благородие ми помогна да сложа мис Халкъм да си легне. Негово благородие графът остана във всекидневната и след като изпрати да донесат моята аптечка, приготви лекарство за мис Халкъм и охладителна течност за главата й, за да не губим време, докато дойде лекарят. Намазахме я с течността, но не можахме да я убедим да вземе лекарството. Сър Пърсивъл се нае да извика лекар. Той изпрати един коняр да отиде на кон в Оук Лодж — най-близкото място, където имаше лекар — мистър Досън.
Мистър Досън пристигна след по-малко от половин час. Той е почтен възрастен господин, добре известен в цялата област, и ние много се разтревожихме, когато разбрахме, че според него случаят е много сериозен.
Негово благородие графът заговори най-приятелски с мистър Досън и най-откровено изрази своето мнение. Мистър Досън не твърде вежливо запита дали негово благородие дава съветите си от позицията на лекар; и след като му бе отговорено, че това са съвети на човек, който е изучавал непрофесионално медицина, отвърна, че няма навика да се консултира с лекари-аматьори. Графът с истинско християнско смирение се усмихна и излезе от стаята. Преди да си тръгне, той ми каза, че може да бъде намерен, в случай че имаме нужда от него през деня, при навеса за лодки на брега на езерото. Защо е трябвало да ходи там, не зная. Но той наистина отиде, като се прибра едва към седем часа за вечеря. Може би с това е искал да даде пример как да пазим възможно най-голяма тишина в къщата. Подобно нещо бе напълно в
