отваряйки вратата, за да излезе. — Но тъй като вие не сте професионалист, отказвам да ви отговоря.
Зашлевен по този непростимо неучтив начин от едната страна, графът, като истински християнин, веднага си подложи и другата и каза най-мило:
— Довиждане, мистър Досън.
Ако моят любим покоен съпруг би имал щастието да познава негово благородие, колко високо щяха да се ценят взаимно!
Нейно благородие графинята се завърна същата вечер с последния влак и доведе със себе си медицинската сестра от Лондон. Съобщиха ми, че тази особа се нарича мисис Рубел. Видът й и лошият й английски език, когато заговори, ми дадоха да разбера, че е чужденка.
Винаги съм възпитавала в себе си чувство на хуманно снизхождение към чужденците. Те не са дарени с нашите блага и преимущества и повечето от тях са отгледани със слепите грешки на католицизма. Освен това мое правило и практика, както и на скъпия ми съпруг преди мен (виж Проповед XXIX в Сборника на покойния преподобен Самюъл Мичелсън, магистър на изкуствата), бе да се отнасям с хората тъй, както бих искала те да се отнасят с мен. Поради тези две причини няма да кажа, че мисис Рубел ми направи силно впечатление като дребна, жилава, лукава личност на около петдесет години, с мургав или креолски цвят на кожата и зорки светлосиви очи. Нито ще спомена поради вече заявените причини, че роклята й, макар и от най-простата черна коприна, бе твърде пищна като тъкан и ненужно изискана в гарнитурата и изработката за особа с нейното положение. Не бих искала такива неща да се говорят за мен и затова мой дълг е да не ги казвам за мисис Рубел. Ще спомена само, че поведението й не можеше да се нарече неприятно сдържано, а само изключително тихо и необщително; тя много се оглеждаше и малко говореше, което би могло да бъде плод както на собствената й скромност, така и на недоверието към положението, което имаше в Блакуотър Парк. Тя отказа да вечеря (което може да е странно, но в никакъв случай не и подозрително) въпреки учтивата покана, отправена й лично от мен да се нахрани в моята стая.
По изричното предложение на графа (колко типично за опрощаващата доброта на негово благородие) бе уредено мисис Рубел да не поема задълженията си, докато не бъде видяна и Одобрена от лекаря на другата сутрин. През нощта останах аз. Лейди Глайд, изглежда, не искаше да приеме назначението на новата сестра. Подобна липса на снизхождение към една чужденка от страна на дама с нейното образование и изисканост ме изненада. Осмелих се да кажа: „Миледи, не трябва да прибързваме в оценките си спрямо по-низшите от нас — особено когато са чужденци.“ Лейди Глайд като че ли не ми обърна внимание. Тя само въздишаше и целуваше ръката на мис Халкъм, която бе отпусната върху завивката. Това не бе много благоразумна постъпка в стаята на болен, за когото бе твърде препоръчително да не се вълнува. Но бедната лейди Глайд не умееше никак да се грижи за болен човек — съвсем никак, колкото и да е жалко да го кажа.
На следващата сутрин мисис Рубел бе изпратена във всекидневната да получи одобрението на лекаря, когато той щеше да влезе в спалнята.
Оставих лейди Глайд при мис Халкъм, която се бе унесла в сън по това време, и отидох при мисис Рубел с любезното намерение да не й позволя да се почувствува изолирана и притеснена поради несигурността на нейното, положение. Тя ми се видя напълно убедена, че мистър Досън ще я одобри. Седеше спокойно и гледаше през прозореца, очевидно наслаждавайки се на чистия въздух. Някои биха сметнали подобно държане за нагла самоувереност. Аз ще прибягна до един по-широк възглед и ще го нарека изключително самообладание.
Вместо лекарят да се качи при нас, аз бях извикана да сляза при него. Тази промяна ми се видя доста странна, но тя не оказа никакво въздействие върху мисис Рубел. Когато я оставих, тя все така спокойно гледаше през прозореца и все така се наслаждаваше на чистия въздух.
Мистър Досън ме очакваше сам в стаята за закуска.
— Относно тази нова сестра, мисис Мичелсън — каза лекарят.
— Да, сър?
— Разбирам, че е доведена от Лондон от съпругата на този дебел, стар чужденец, който винаги се опитва да ми се меси. Мисис Мичелсън, дебелият стар чужденец е шарлатанин.
Това беше много грубо. Естествено останах поразена.
— Известно ли ви е, сър, че говорите за един аристократ?
— Пфу! Той не е първият шарлатанин с титла пред името. Те всички са графове — дявол да ги вземе!
— Той не би бил приятел на сър Пърсивъл Глайд, сър, ако не принадлежеше към най-висшите аристократични кръгове — извън английската аристокрация, разбира се.
— Много добре, мисис Мичелсън, наричайте го както ви е угодно, а сега да се върнем на въпроса за сестрата. Аз възразявам срещу нея.
— Без да сте я видели, сър?
— Да, без да съм я видял. Тя може да е най-добрата сестра на света, но не е посочена от мен. Изложих възражението си пред сър Пърсивъл, като господар на дома. Той не ме подкрепя. Казва, че посочената от мен сестра щяла да бъде някоя непозната от Лондон и смята, че тази жена трябва да се изпробва, след като лелята на съпругата му си е направила труда да я доведе от Лондон. В това има известна справедливост и аз не мога току-тъй да кажа „не“. Но поставих условие да си отиде веднага, ако се окаже, че съм недоволен от нея. Тъй като в качеството си на медицинско лице имам известно право за подобно предложение, сър Пърсивъл го прие. Ето какво, мисис Мичелсън, зная, че мога да разчитам на вас и искам да следите внимателно сестрата първите един-два дни и да се погрижите да не дава на мис Халкъм никакви лекарства освен моите. Този ваш чужденец-благородник умира от желание да опита шарлатанските си лекове (включително и хипноза) върху моята пациентка и една сестра, доведена тук от жена му, сигурно ще поиска да му помогне. Разбирате ли? Много добре, тогава да се качваме горе. Там ли е сестрата? Искам да й кажа две думи, преди да влезе в стаята на болната.
Сварихме мисис Рубел все така да се наслаждава на чистия въздух, застанала на прозореца. Когато я представих на мистър Досън, тя, изглежда, ни най-малко не се смути нито от мнителните погледи на лекаря, нито от изпитателните му въпроси. Отговаряше спокойно на разваления си английски език и макар че той се опита да я обърка, не показа никакво невежество относно която и да е страна от задълженията си. Това несъмнено бе резултатна силна воля, както вече казах, и в никакъв случай на нагла увереност.
Всички заедно влязохме в спалнята. Мисис Рубел погледна много внимателно пациентката, поклони се на лейди Глайд, постави едно-две нещица на мястото им и седна тихо в един ъгъл в очакване да бъде повикана при нужда. Нейно благородие изглеждаше стресната и раздразнена от появата на непознатата сестра. Никой не каза нищо, да не би да събудим спящата мис Халкъм, с изключение на лекаря, който шепнешком попита как е прекарала нощта. Отговорих тихичко: „Както обикновено“ и подир туй мистър Досън си отиде. Лейди Глайд го последва — вероятно за да говори за мисис Рубел. Колкото до мен, вече бях убедена, че тази тиха чужденка ще запази мястото си. Тя беше много съобразителна и без съмнение си знаеше работата. Дотук и аз едва ли бих могла да се справя по-добре край леглото на болната.
Помнейки предупреждението, което ми бе отправил мистър Досън, аз подложих мисис Рубел на строга проверка в различни часове през следващите три-четири дни. Многократно влизах в стаята тихо и неочаквано, но ни веднъж не открих нещо подозрително в действията й. Лейди Глайд, която я следеше не по-малко внимателно, също не откри нищо. Нито веднъж нищо не ми подсказа, че шишетата с лекарствата може да са подменени; нито веднъж не видях мисис Рубел да се обръща към графа или той — към нея. Тя се грижеше за мис Халкъм с неоспоримо старание и дискретност. Бедната госпожица се мяташе между някакво сънно изтощение, полузагубила свяст, полудремеща, и пристъпите на треската, които я караха често да бълнува. Мисис Рубел никога не я безпокоеше в първия случай и не я стряскаше във втория с ненадейната си поява като непознат човек край леглото й. Готова съм да отдам дължимото на всеки, независимо дали е чужденец или англичанин, затова пристрастно засвидетелствувам почитта си към мисис Рубел. Изключително бе нежеланието й да говори за себе си, а също така кротко отстояваше независимостта на възгледите си спрямо съветите на опитни хора, които познаваха добре задълженията на болногледача. С изключение на тези недостатъци тя беше добра сестра и не даваше на лейди Глайд или мистър Досън и най-малкото основание да се оплачат от нея.
Следващото значимо събитие, което се случи в къщата, бе временното отсъствие на графа,
