забрави опасността от заразата и неотложната необходимост да накараме лейди Глайд да се грижи за себе си.
За мое изумление мистър Досън показа по-голямо присъствие на духа. Той спря миледи при първата крачка, която тя направи към леглото. „Искрено съжалявам — каза й. — Боя се, че треската е може би заразна. Умолявам ви да не влизате в стаята, докато не установя противното.“
Тя направи усилие да се освободи, после изведнъж отпусна ръка и политна напред. Беше й премаляло. Двете с графинята я поехме от лекаря и я отнесохме в нейната стая. Графът тръгна пред нас и изчака в коридора, докато излязох и му казах, че сме я свестили.
По искане на лейди Глайд се върнах при лекаря, за да му съобщя, че тя настоява да говори незабавно с него.
Той дойде веднага, за да успокои възбудата й и да я увери, че докторът от Лондон ще пристигне след няколко часа. Тези часове изтекоха бавно. Сър Пърсивъл и графът бяха заедно долу и от време на време пращаха някой да попита какво е положението. Най-сетне, между пет и шест часа, за наше голямо облекчение лекарят пристигна.
Той бе по-млад от мистър Досън, много сериозен и решителен. Не мога да кажа какво е било мнението му за предишното лечение, но ми направи странно впечатление, че зададе много повече въпроси на мен и на мисис Рубел, отколкото на мистър Досън, и че докато преглеждаше пациентката, изглежда, не слушаше много внимателно това, което той му говореше. Видяното и чутото ме накараха да подозирам, че графът е бил прав за заболяването от самото начало. Мисълта ми намери естествено потвърждение малко по-късно, когато мистър Досън зададе онзи важен въпрос, за чието решение бе повикан лондонският лекар.
— Какво е становището ви за треската? — запита той.
— Тиф — отвърна лекарят. — Тифозна треска без съмнение.
Онази кротка чуждестранна особа мисис Рубел скръсти тънките си кафяви ръце на гърдите си и ме погледна с многозначителна усмивка. Сам графът едва ли би изпитал по-голямо задоволство, ако присъствуваше в стаята и чуеше потвърждение на собственото си мнение.
След като ни даде някои полезни напътствия относно гледането на пациентката и заяви, че ще дойде отново след пет дни, лекарят се оттегли, за да се консултира насаме с мистър Досън. Той не пожела да сподели възгледите си относно шансовете на мис Халкъм да се възстанови — каза, че на този етап от заболяването било невъзможно да се правят каквито и да е прогнози.
Петте дни преминаха в напрежение.
Графиня Фоско и аз отменяхме една подир друга мисис Рубел, тъй като състоянието на мис Халкъм все повече се влошаваше и изискваше големи грижи и внимание. Това бяха изключително трудни дни. Лейди Глайд (поддържана, според мистър Досън, от непрекъснатото напрежение на безпокойство за сестра си) възвърна по невероятен начин силата на духа си и показваше твърдост и решителност, каквито не бих повярвала, че притежава. Тя настойчиво поддържаше искането да влиза два-три пъти на ден при болната, за да вижда мис Халкъм със собствените си очи, като обещаваше да не се приближава много до леглото, ако докторът се съгласи с желанието й. Мистър Досън с неохота направи исканата от него отстъпка — според мен той разбра, че е безсмислено да спори с нея. Тя идваше всеки ден и със себеотрицание спазваше обещанието си. Самата аз тъй се разстройвах (спомняйки си собственото си злочестие по време на последната болест на съпруга ми), като я гледах как страда, че моля извинение да не се спирам повече на тази тема. По-приятно ми е да спомена, че до нови спорове между мистър Досън и графа не се стигна. Негово благородие отправяше всичките си запитвания чрез трето лице и през цялото време беше в компанията на сър Пърсивъл.
На петия ден лекарят пристигна отново и ни даде малка надежда. Той заяви, че десетият ден от първите проявления на тифа вероятно ще реши изхода от болестта и уреди така, че да дойде за трети път на тази дата. Промеждутъкът изтече както преди с изключение на това, че една сутрин графът отново замина за Лондон и вечерта се върна.
На десетия ден по волята на милостивото провидение нашият дом бе освободен от по-нататъшни тревоги и притеснения. Лекарят категорично ни увери, че мис Халкъм е извън всякаква опасност. „Сега тя няма нужда от лекар — необходими са й наблюдение и грижи, които, както виждам, тя има.“ Това бяха неговите думи. Същата вечер прочетох вълнуващата проповед на съпруга ми „Възстановяване след болест“ и извлякох от нея по-голямо щастие и полза (от духовна гледна точка) от всеки друг път.
За съжаление въздействието на добрата вест върху лейди Глайд бе съкрушително. Тя бе твърде слаба, за да понесе бурната реакция, и след ден-два изпадна в състояние на немощ и подтиснатост, което я принуди да пази стаята. Почивка, тишина и смяна на атмосферата след това бе най-доброто, което мистър Досън можа да й препоръча. Имахме късмет, че нещата не бяха по-лоши, тъй като на другия ден, след като тя се затвори в стаята си, между графа и доктора възникна ново недоразумение и този път спорът им бе толкова сериозен, че мистър Досън напусна къщата.
Аз не присъствувах на него, но разбрах, че темата на спора е засягала количеството храна, което трябваше да се дава на мис Халкъм, за да се подпомогне възстановяването й след изтощението от треската. Сега, когато пациентката му бе вън от опасност, мистър Досън бе по-малко от всякога склонен да отстъпва пред непрофесионална намеса, а графът (не мога да си представя защо) бе загубил самообладанието си, което тъй благоразумно запазваше при предишните случаи, и се присмя многократно на лекаря относно грешката му при преминаването на треската в тиф. Тази злочеста случка завърши с това, че мистър Досън се обърна към сър Пърсивъл и заплаши (сега, когато можеше да си отиде, без да съществува опасност за мис Халкъм), че ще се откаже от помощта си в Блакуотър Парк, ако незабавно не се сложи край на намесата на графа. Отговорът на сър Пърсивъл (макар и непреднамерено неучтив) доведе само до влошаване на положението, при което мистър Досън напусна къщата дълбоко възмутен от отношението на графа към него и на следващата сутрин изпрати сметката си.
И така, ние останахме без лекарски грижи. Макар че в действителност не ни беше необходим друг доктор, тъй като сега всичко, от което мис Халкъм се нуждаеше, беше гледане и наблюдение, както бе отбелязал лондонският лекар — ако някой се бе посъветвал с мен, аз въпреки това щях да потърся професионална помощ от другаде, дори и заради благоприличието.
Но изглежда, че тази страна на въпроса въобще не занимаваше сър Пърсивъл. Той каза, че ще има достатъчно време да повикаме друг доктор, ако мис Халкъм покаже някакви признаци на влошаване. Междувременно сме можели да се консултираме с графа за всички по-незначителни затруднения и освен това не било необходимо да тревожим пациентката, която сега била отпаднала и изнервена, с присъствието на непознат човек край леглото й. В тези съображения несъмнено имаше много логика, но въпреки това аз се чувствувах малко притеснена. Нито можех да приема в себе си, че е редно да крием отсъствието на доктора от лейди Глайд, както правехме. Това беше благородна измама — признавам го, защото тя не бе в състояние да се справи с нови неприятности. Но все пак беше измама; и като такава, за човек с моите принципи, в най-добрия случай бе постъпка, която подлежеше на съмнение.
Второ смущаващо обстоятелство, случило се през същия ден и при това напълно неочаквано за мен, увеличи значително вълнението, което не даваше покой на мислите ми.
Сър Пърсивъл ме повика в библиотеката. Графът, който беше при него, когато влязох, веднага стана и ни остави сами. Сър Пърсивъл учтиво ме покани да седна и тогава, за мое голямо изумление, се обърна към мен по следния начин:
— Искам да говоря с вас, мисис Мичелсън, по въпрос, за който взех решение преди известно време. Трябваше да ви го кажа досега, но ми попречиха болестта и тревогите в къщата. С други думи, имам известни основания да прекратя незабавно пребиваването си тук. Естествено, както обикновено, всичко ще бъде поверено на вас. Веднага щом лейди Глайд и мис Халкъм са в състояние да пътуват, те и двете трябва да сменят атмосферата. Моите приятели граф Фоско и графинята ще заминат преди това и ще се установят в околностите на Лондон, а аз съм принуден да не каня други хора в този дом, за да пестя колкото се може повече. Не виня вас, но разноските ми тук са твърде, твърде големи. Накратко, незабавно ще продам конете и ще се освободя от всички слуги. Никога не върша половинчати неща, както знаете, затова искам утре по това време къщата да бъде опразнена от всички тези безполезни хора.
Слушах го втрещена.
