напразно. Той, изглежда, бе твърде зает с някакъв друг въпрос, за да обърне внимание на провала на моето поръчение, и първите му думи ме известиха, че дори в краткия срок на моето отсъствие в къщата е настъпила още една забележителна промяна.
Графът и графиня Фоско напуснали Блакуотър Парк, за да се настанят в новото си жилище в Сейнт Джонс Уд.
Не ми бе съобщена причината за това неочаквано заминаване: казано ми бе само, че графът много настойчиво пожелал да ми предадат любезните му поздрави. Когато се осмелих да запитам сър Пърсивъл дали има някой, който да се грижи за лейди Глайд в отсъствието на графинята, той отвърна, че й прислужвала Маргарет Порчър и добави, че от селото била повикана жена, която вършела домашната работа.
Отговорът наистина ме порази — очебийно непристоен бе фактът, че е позволено на една проста слугиня да заеме мястото на доверена камериерка на лейди Глайд. Качих се незабавно горе и срещнах Маргарет на площадката пред спалнята. Услугите й не били необходими (напълно естествено), тъй като господарката й се почувствувала достатъчно добре тази сутрин, за да стане. След това запитах за мис Халкъм, но ми бе отговорено така неясно и троснато, че не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Не пожелах да повторя въпроса и да предизвикам може би нагъл отговор. За човек в моето положение бе по-подобаващо от всяка гледна точка да се представя незабавно на лейди Глайд.
Открих, че здравето на нейно благородие наистина се е подобрило през последните няколко дни. Макар и все още слаба и изнервена, тя бе в състояние да става без чужда помощ и да се разхожда бавно из стаята си, като от това усилие чувствуваше само лека умора. Тази сутрин тя се разтревожила малко за мис Халкъм, тъй като никой не й бил съобщавал нищо за нея. Според мен тя намекваше по този начин за осъдителната липса на внимание от страна на мисис Рубел, но аз не казах нищо и останах с лейди Глайд, за да й помогна да се облече. Когато тя се приготви, двете заедно излязохме от стаята, за да идем при мис Халкъм.
В коридора ни спря появата на сър Пърсивъл. Той като че ли нарочно бе чакал да ни види.
— Къде отивате? — запита той лейди Глайд.
— В стаята на Мариан — отвърна тя.
— Мога да ви спестя разочарованието — отбеляза сър Пърсивъл, — като ви кажа, че няма да я намерите там.
— Няма да я намерим там!
— Не. Тя замина вчера сутринта с Фоско и жена му.
Лейди Глайд нямаше достатъчно сили, за да понесе изненадата от това необичайно изявление. Тя пребледня като платно и се облегна на стената, гледайки съпруга си в мъртво мълчание.
Самата аз бях така изумена, че не знаех какво да кажа. Запитах сър Пърсивъл дали наистина искаше да каже, че мис Халкъм е напуснала Блакуотър Парк.
— Да, несъмнено — отговори той.
— В нейното състояние, сър Пърсивъл! Без да съобщите за намеренията й на лейди Глайд?
Преди да е успял да отговори, нейно благородие се посъживи малко и заприказва.
— Невъзможно! — извика тя високо и с уплах, отстъпвайки една-две крачки към стената. — Къде беше лекарят? Къде беше мистър Досън, когато Мариан замина?
— От мистър Досън нямаше нужда и той не беше тук — отвърна сър Пърсивъл. — Той си тръгна по собствено желание, което само по себе си е достатъчно да покаже, че тя има сили да пътува. Какво ме гледате! Ако не вярвате, че е заминала, погледнете сама. Отворете вратата на стаята й и вратите на всички други стаи, ако искате!
Тя го послуша и аз я последвах. В стаята на мис Халкъм беше само Маргарет Порчър, която я подреждаше. Никой нямаше и в стаите за гости и в гардеробните, когато след това погледнахме и в тях. Сър Пърсивъл все още ни чакаше в коридора. Когато излизахме от последната стая, в която бях ме проверявали, лейди Глайд прошепна: „Не си отивайте, мисис Мичелсън! Не ме оставяйте, за бога!“ Преди да мога да й отговоря, тя вече беше в коридора и говореше със съпруга си.
— Какво означава това, сър Пърсивъл? Настоявам и моля да ми кажете какво означава това.
— Означава — отговори той, — че мис Халкъм имаше достатъчно сили вчера сутринта, за да се облече, и че настояваше да се възползува от заминаването на Фоско за Лондон, за да отиде също там.
— В Лондон?
— Да — на път за Лимъридж.
Лейди Глайд се обърна умолително към мен.
— Вие последна сте видели мис Халкъм — рече тя. — Кажете ми ясно, мисис Мичелсън, сметнахте ли, че е в състояние да пътува.
— Според мен — не, миледи.
Сър Пърсивъл от своя страна също се обърна към мен.
— Преди да заминете — каза той, — казахте ли на сестрата, че мис Халкъм изглежда много по-добре и има повече сили?
— Да, казах това, сър Пърсивъл.
В мига, в който отговорих, той отново се обърна към нейно благородие.
— Направете справедлива съпоставка между двете становища на мисис Мичелсън — каза той — и се опитайте да проявите разум по един толкова прост въпрос. Ако тя не бе достатъчно добре, за да пътува, смятате ли, че някой от нас би поел риска да й го позволи? За нея се грижат трима — Фоско, вашата леля и мисис Рубел, която замина с тях именно с тази цел. Тръгнаха с карета вчера и й приготвиха легло на седалката, в случай че се почувствува изморена. Днес Фоско и мисис Рубел ще я придружат до Къмбърланд…
— Защо Мариан отива в Лимъридж и ме оставя тук сама? — запита нейно благородие, прекъсвайки сър Пърсивъл.
— Защото чичо ви не желае да ви приеме, преди най-напред да е видял сестра ви — отговори той. — Забравихте ли за писмото, което й писа той в началото на боледуването й? Беше ви показано; вие самата го прочетохте и би трябвало да го помните.
— Много добре го помня.
— Ако е така, защо трябва да се учудвате, че ви е оставила? Искате да се върнете в Лимъридж и тя отиде там, за да получи съгласието на чичо ви за вас според поставените от него условия.
Очите на бедната лейди Глайд се напълниха със сълзи.
— Мариан никога досега не ме е оставяла — каза тя, — без да се сбогува с мен.
— Тя би се сбогувала и този път — отговори сър Пърсивъл, — но знаеше, че ще се опитате да я спрете; знаеше, че ще я разстроите с плача си. Имате ли още възражения? Ако имате, трябва да слезете долу и да зададете въпросите си в столовата. Тези тревоги ме притесниха. Искам чаша вино. — И той рязко ни остави.
Поведението му по време на този странен разговор бе различно от друг път. Имаше моменти, в които бе не по-малко възбуден и объркан от миледи. Никога не бих предположила, че здравето му е толкова деликатно или самообладанието му тъй нестабилно.
Опитах се да убедя лейди Глайд да се върне в стаята си, но напразно. Тя спря в коридора с изражението на жена, обхваната от паника.
— Нещо се е случило със сестра ми! — каза тя.
— Не забравяйте, миледи, колко изумителна енергия има мисис Халкъм — припомних й аз. — Тя спокойно би могла да стори усилие, на което други Дами в нейното положение не биха били способни. Надявам се и вярвам, че няма нищо лошо — наистина.
— Трябва да последвам Мариан — каза нейно благородие със същия панически израз. — Трябва да отида при нея, трябва да видя със собствените си очи, че е жива и добре. Елате! Елате с мен долу при сър Пърсивъл.
Поколебах се, опасявайки се, че присъствието ми може да се сметне за натрапничество. Опитах се да обясня това на нейно благородие, но тя не ме чуваше. Хвана ме здраво за ръката, за да ме накара да сляза долу с нея, и все още бе вкопчена в мен с малкото сили, които имаше, когато отворих вратата на столовата.
