основание да изпитвам недоверие към пощенската торба долу. Можете ли да запазите тайната ми и да ми помогнете? Това е може би последната услуга, която въобще ще поискам от вас.
Поколебах се; това ми се стори много странно; почти се боях, че разсъдъкът на нейно благородие е засегнат леко от изживените страдания и тревоги. В края на краищата, на собствен риск, дадох съгласието си. Ако писмото бе адресирано до непознат или до някой друг, а не до дамата на име мисис Веси, за която бях слушала толкова много, може би щях да откажа. Благодаря на бога — знаейки какво се случи след това, — благодаря на бога, че не се възпротивих на това или на което и да е друго желание, отправено от лейди Глайд към мен през този последен ден от пребиваването й в Блакуотър Парк.
Тя написа писмото и ми го връчи. Същата вечер го пуснах собственоръчно в пощенската кутия в селото.
През останалата част от деня не видяхме повече сър Пърсивъл.
Спах, по искане на лейди Глайд, в стаята до нейната, като вратата помежду ни беше отворена. В самотната и празна къща имаше нещо толкова ужасяващо, че аз от своя страна също се радвах за близостта ни. Нейно благородие седя до късно, като четеше писма и ги гореше и прибираше от чекмеджетата и шкафовете разни дребни неща, на които държеше, сякаш никога вече нямаше да се върне в Блакуотър Парк. Когато най-сетне си легна, спа много неспокойно — на няколко пъти викаше в съня си, като веднъж дори се събуди от това. Не зная какво е сънувала, но не сметна за нужно да го сподели с мен. Може би в моето положение нямах никакво право да очаквам подобно нещо от нея. Сега това е почти без значение; съжалявах я. Съжалявах я с цялата си душа.
Следващият ден бе хубав и слънчев. Сър Пърсивъл се качи след закуската, за да ни съобщи, че файтонът ще чака в дванадесет без петнадесет, тъй като влакът за Лондон спираше на нашата гара двадесет минути по-късно. Той уведоми лейди Глайд, че му се налагало да излезе, но се надявал да се върне, преди тя да тръпне. Ако го забавели непредвидени обстоятелства, аз трябвало да я придружа до гарата и да се погрижа да не закъснее за влака. Сър Пърсивъл даде тези си разпореждания много припряно, като през цялото време крачеше напред-назад из стаята. Нейно благородие внимателно следеше всяко негово движение. Но той от своя страна нито веднъж не я погледна.
Тя проговори едва когато той свърши и го спя, когато се отправи към вратата, като протегна ръка.
— Повече няма да ви видя — подчерта тя. — Това е нашата раздяла — раздяла може би завинаги. Ще се опитате ли да ми простите, Пърсивъл, тъй искрено, както аз ви прощавам?
Ужасна бледнина покри цялото му лице и големи капки пот избиха по плешивото му чело.
— Ще се върна — каза той и тръгна към вратата тъй бързо, сякаш прощалните думи на жена му го прогониха от стаята.
Никога не съм одобрявала сър Пърсивъл, но начинът, по който остави лейди Глайд, ме накара да се засрамя, че съм яла хляба му и съм била на служба при него. Исках да кажа на бедната лейди няколко успокоителни християнски думи, но в изражението й, когато погледна след излезлия си съпруг, имаше нещо, което ме накара да променя решението си и да запазя мълчание.
В уречения час файтонът спря пред вратата. Нейно благородие бе права — сър Пърсивъл не се върна. Чаках го до последния момент, но напразно.
Върху мен не тежеше никаква отговорност и все пак бях неспокойна.
— По собствена воля ли — запитах аз, когато файтонът минаваше през портата край къщичката на пазача — заминава ваше благородие за Лондон?
— Готова съм да отида където и да е — отговори тя, — за да сложа край на ужасното терзание, което изпитвам сега.
Накара ме да се разтревожа за мис Халкъм, тъй както и самата тя бе разтревожена. Позволих си да я помоля да ми напише ред-два дали всичко в Лондон е минало благополучно. Тя отвърна:
— На драго сърце, мисис Мичелсън.
— Всеки един от нас трябва да носи своя кръст, миледи — казах аз, забелязвайки, че се умълча и замисли, след като обеща да ми пише.
Тя не отвърна. Изглежда, бе премного погълната от собствените си мисли, за да ми обърне внимание.
— Боя се, че ваше благородие не можа да си почине добре през изминалата нощ — отбелязах аз, изчаквайки малко.
— Да — каза тя, — измъчиха ме сънищата ми.
— Така ли, миледи?
Помислих, че ще ми разкаже какви са били сънищата й, но не. Когато отново заговори, бе, за да ми зададе един въпрос:
— Вие собственоръчно ли пуснахте писмото за мисис Веси?
— Да, миледи.
— Сър Пърсивъл каза ли вчера, че граф Фоско ще ме посрещне на гарата в Лондон?
— Да, миледи.
Тя въздъхна тежко след този ми отговор и не каза нищо повече.
Пристигнахме на гарата две минути преди тръгването на влака. Градинарят (който ни бе докарал) се оправи с багажа, докато аз купих билета. Локомотивната свирка прозвуча, когато се присъединих към нейно благородие на перона. Тя бе много особена и притисна с ръка сърцето си, сякаш бе завладяна в този миг от някаква неочаквана болка или уплаха.
— Как бих искала да дойдете с мен! — каза тя, стискайки ме здраво за ръката, когато й давах билета.
Ако бе имало време — ако предния ден бях изпитвала това, което изпитвах тогава, — щях да направя всичко, за да я придружа дори ако това изискваше да предупредя незабавно сър Пърсивъл, че напускам. По тя изрази желанието си едва в последния момент и за мен бе твърде късно да се съобразя с него. Самата, изглежда, разбра това и не повтори молбата си да я съпроводя. Влакът спря на перона. Тя даде на градинаря подарък за децата му и преди да се качи във вагона, взе ръката ми по нейния искрен и сърдечен маниер.
— Вие бяхте много мила към мен и към сестра ми — каза тя, — когато и двете нямахме никакви приятели. Докато съм жива, ще си спомням за вас с благодарност. Довиждане и бог да ви благослови!
Думите й бяха изречени с глас и изражение, които ме просълзиха — говореше тъй, сякаш се прощаваше с мен завинаги.
— Довиждане, миледи — казах аз, помагайки й да се качи във вагона и опитвайки се да я ободря. — Засега само довиждане. Довиждане и от цялото си сърце ви желая по-щастливи времена.
Тя поклати глава и тръпка премина през тялото й, докато се настаняваше във вагона. Пазачът затвори вратата. „Вярвате ли в сънища? — пошепна ми тя през прозореца. — Снощи сънувах нещо, което никога досега не съм сънувала. Ужасът от него все още е надвиснал над мен.“ Свирката прозвуча, преди да мога да й отговоря, и влакът потегли. Пребледнялото й, кротко лице ме погледна за последен път — погледна тъжно и сериозно от прозореца. Тя махна с ръка и повече не я видях.
Същия следобед към пет часа, след като ми остана малко свободно време сред домакинските задължения, които сега ме притесняваха, седнах сама в стаята си, опитвайки се да успокоя съзнанието си с томчето проповеди на моя съпруг. За първи път в живота ми вниманието ми не можеше да се съсредоточи върху тези набожни и ободрителни думи. Заключавайки, че заминаването на лейди Глайд, изглежда, ми е повлияло много по-сериозно, отколкото предполагах, излязох навън, за да се разходя в градината. Доколкото ми бе известно, сър Пърсивъл все още не се бе прибрал, така че можех да се движа свободно наоколо.
Завивайки зад ъгъла на къщата, откъдето се виждаше градината, с изумление видях непознат силует. Беше жена — вървеше по пътеката с гръб към мен и береше цветя.
Когато се приближих, тя ме чу и се обърна.
Кръвта застина във вените ми. Непознатата в градината бе мисис Рубел.
— Какво има, госпожо? — попита тя спокойно.
— Вие тук! — възкликнах аз почти без дъх. — Не сте заминали за Лондон! Не сте заминали за Къмбърланд!
Мисис Рубел помириса цветята със зложелателна усмивка.
