Сър Пърсивъл седеше на масата с кана вино пред себе си. Той вдигна чашата към устните си, когато влизахме, и я пресуши на един дъх. Тъй като ме изгледа гневно, когато я остави обратно на масата, аз се опитах да дам някакво обяснение за присъствието си в стаята.
— Нима предполагате, че тук се заговорничи? — избухна той неочаквано. — Няма нищо подмолно: нищо, което да се крие от вас или от другите.
След като изрече тези думи високо и неприветливо, той си сипа още една чаша и попита лейди Глайд какво иска от него.
— Щом сестра ми е била в състояние да пътува, значи, и аз мога — каза нейно благородие с непоколебимост, каквато досега не бе проявявала. — Дойдох да ви помоля, като имате пред вид безпокойството ми за Мариан, да ми позволите да я последвам незабавно със следобедния влак.
— Трябва да изчакате до утре — отговори сър Пърсивъл — и тогава, ако не ви уведомя в обратния смисъл, можете да заминете. Ще пиша на Фоско с вечерната поща.
Той изрече тези думи, като държеше чашата си към светлината и гледаше виното, вместо да гледа към лейди Глайд. Наистина той нито веднъж не погледна към нея по време на целия разговор. Подобна учудваща липса на добро възпитание за джентълмен от неговата класа ми направи, признавам, много неприятно впечатление.
— Защо трябва да пишете на граф Фоско? — запита тя крайно изненадана.
— За да му кажа да ви чака с обедния влак — обясни сър Пърсивъл. — Той ще ви посрещне на гарата при пристигането ви в Лондон и ще ви заведе да преспите в дома на леля ви в Сейнт Джонс Уд.
Ръката на лейди Глайд, която ме държеше за лакътя, силно се разтрепери — защо, не можех да си обясня.
— Не е необходимо граф Фоско да ме посреща — каза тя. — Предпочитам да не преспивам в Лондон.
— Трябва да го направите. Не можете за един ден да стигнете до Къмбърланд. Трябва да отдъхнете една нощ в Лондон, а аз не желая да отивате сама на хотел. Фоско е предложил на чичо ви да преспите на отиване в дома му и чичо ви се е съгласил. Ето! Ето писмото от него, адресирано до вас. Трябваше да ви го предам тази сутрин, но забравих. Прочетете го и сама се уверете какво ви пише мистър Феърли.
Лейди Глайд погледна за миг писмото и после ми го подаде.
— Прочетете го — каза тя, премаляла. — Не зная какво ми става. Не мога да го прочета.
Това бе бележка от четири реда — толкова кратка и небрежно написана, че ме изуми. Ако помня добре, тя съдържаше само думите:
„Най-скъпа Лора, моля ви, елате, когато желаете. Разполовете пътуването, като преспите в къщата на леля си. Покрусен съм от новината за болестта на скъпата Мариан. Предано ваш, Фредерик Феърли“
— Предпочитам да не ходя там — предпочитам да не преспивам в Лондон — заговори нетърпеливо нейно благородие, преди още да бях дочела бележката, колкото и кратка да бе тя. — Не пишете на граф Фоско! Моля ви, не му пишете!
Сър Пърсивъл си наля още един път от каната — толкова несръчно, че бутна чашата и разля виното върху покривката. „Изглежда, не съм добре със зрението“ — промърмори си сам със странен глух глас. После бавно изправи чашата, напълни я отново и пак я пресуши на един дъх. Погледът и държането му ми вдъхнаха опасението, че виното бе започнало да замайва главата му.
— Моля ви, не пишете на граф Фоско — настоя най-искрено лейди Глайд.
— Защо, бих искал да зная? — извика сър Пърсивъл в неочакван изблик на гняв, който стресна и двете ни. — На какво по-прилично място бихте могли да отседнете в Лондон от това, което чичо ви сам е избрал за вас — в дома на леля ви? Попитайте мисис Мичелсън.
Предложението бе несъмнено правилно и пристойно и срещу него не бих могла да имам никакви възражения. Колкото и да съчувствувах на лейди Глайд в други отношения, не можех да й съчувствувам за несправедливото й предубеждение към граф Фоско. Никога дотогава не бях срещала дама от нейната класа и положение, която да проявява такова печално тесногръдие по въпроса за чужденците. Нито писъмцето на чичо й, нито растящото нетърпение на сър Пърсивъл не й по-действуваха ни най-малко. Тя все така отказваше да преспи в Лондон, все така молеше съпруга си да не пише на графа.
— Стига! — каза сър Пърсивъл, като грубо ни обърна гръб. — Ако нямате достатъчно разум, за да знаете кое е най-доброто, други ще решават. Уговорката е направена и толкова. От вас се иска само да сторите това, което мис Халкъм вече направи…
— Мариан? — повтори смутено нейно благородие. — Мариан спи в къщата на граф Фоско!
— Да, в къщата на граф Фоско. Тя е преспала там снощи на път за Къмбърланд и вие ще последвате примера й и ще направите това, което ви казва чичо ви. Ще спите в дома на Фоско утре вечер, както направи и сестра ви, за да разполовите пътуването. Не поставяйте твърде много пречки пред мен! Не ме карайте да се разкайвам, че въобще съм ви позволил да заминете!
Той скочи и излезе на верандата през отворените стъклени врати.
— Ще ме извините ли, миледи — прошепнах аз, — ако предложа да не изчакваме връщането на сър Пърсивъл. Боя се, че той е превъзбуден от виното.
Някак си изтощена и разсеяна, тя се съгласи да излезе от стаята.
Когато отново се озовахме горе в безопасност, на правих всичко, което можах, да успокоя нейно благородие. Припомних й, че писмата на мистър Феърли до мис Халкъм и до нея самата наистина изискват рано или късно да се постъпи по предложения начин. Тя се съгласи с това и без дори да я питам, призна, че и двете писма били изцяло в стила на чичо й; но опасенията й за мис Халкъм и необяснимият й ужас пред вероятността да спи в дома на графа в Лондон оставаха все тъй непоклатими въпреки всички доводи, които можах да изтъкна. Сметнах за свой дълг да изразя несъгласието си с неблагоприятното мнение на лейди Глайд за негово благородие и го сторих с подобаващо търпение и уважение.
— Ваше благородие ще ми позволи волността — отбелязах в заключение, — но казано е: „Ще ги опознаем по делата им.“ Убедена съм, че непрестанната любезност и внимание на графа от самото начало на болестта на мис Халкъм заслужават най-голямото ни доверие и най-високата ни оценка. Дори сериозното недоразумение между негово благородие и мистър Досън се дължеше изцяло на неговата загриженост за мис Халкъм.
— Какво недоразумение? — запита нейно благородие с неочакван интерес.
Разказах неприятните обстоятелства, при които мистър Досън се бе оттеглил. При това го направих с голяма готовност, защото не одобрявах факта, че сам Пърсивъл продължаваше да крие случилото се (както бе направил в мое присъствие) от знанието на лейди Глайд.
Това, което казах, изглежда, накара нейно благородие да се развълнува и разтревожи още повече.
— Лошо, лошо, по-лошо, отколкото предполагах! — каза тя, като закрачи объркано из стаята. — Графът е знаел, че мистър Досън никога не би се съгласил Мариан да тръгне на път — той нарочно е обидил доктора, за да го изгони от къщата.
— О, миледи! Миледи! — запротестирах аз.
— Мисис Мичелсън — продължи тя енергично. — Никакви думи не могат да ме убедят, че сестра ми е доброволно в ръцете на този човек. Ужасът, който изпитвам от него, е такъв, че нищо, казано от сър Пърсивъл, и никакви писма, написани от чичо ми, не биха ме придумали, ако трябваше да се уповавам само на чувствата си, да ям, пия или спя под неговия покрив. Но окаяното ми състояние, породено от тревогата за Мариан, ми вдъхва сили да я последвам навсякъде — дори в дома на граф Фоско.
В този момент ми се стори редно да припомня, че мис Халкъм е вече на път за Къмбърланд според обясненията на сър Пърсивъл.
— Страх ме е да го повярвам! — отговори нейно благородие. — Опасявам се, че тя е все още в къщата на този човек. Ако греша, ако тя наистина е отпътувала вече за Лимъридж, няма да спя утре вечер под покрива на граф Фоско. Най-скъпата ми приятелка на този свят след сестра ми живее близо до Лондон. Чували сте ни с мис Халкъм да говорим за мисис Веси, нали? Смятам да й пиша и да поискам да отседна в нейния дом. Не зная как ще стигна дотам, не зная как ще избягна графа, но във всеки случай ще съумея да се приютя там, ако сестра ми е отпътувала за Къмбърланд. Всичко, което искам от вас, е да се погрижите писмото ми до мисис Веси да замине тази вечер за Лондон заедно с писмото на сър Пърсивъл до графа. Имам
