Полет до Филаделфия

Владимир КолевПолет до Филаделфия

Квартален магазин с рекламна табела — червени букви на бял фон: „Супер МЕНТР“. Около десет преди обяд е. Ленивото слънце наднича през витрините. През този час, само нарядко влиза по някой клиент, най- често пенсионер. Обикновено цари сива скука. По едно време нахълтва забързано хлапе. Едно такова, енергично, с големи очила върху голям нос. Под мишница носи цигулка без калъф. Отива до касата и избърборва бързо, но възпитано:

— Добър ден, госпожо. Бихте ли ми дали пакетче дъвки „Шат“.

Мадам прибира монетите, без да престава да слуша от транзистора емисията „Само за вас!“. „Колкото и да се опитват майките на тия хлапетии да им дадат някакво възпитание, те си остават гамени от краен квартал“ — мисли си с досада тя.

— Мадам, може ли да оставя за малко цигулката при Вас?

Мадам му кимва в такт с мелодията. Може да е гамен, може да оставя дребни монети, но е клиент. А клиентът има право на дребни бонуси, които ще го докарват отново и отново в магазина. Момчето не може да знае хода на мъдрите мисли на мадам. То оставя цигулката на касата и изхвърча навън, без дори да разпечати дъвката.

След малко в супера влиза мъж. Ама, както и да го погледнеш, все мъж. Мадам разбира от мъже. Този е около четирийсетте, със спортна фигура в изискан костюм. На ревера — значка на възпитаник на Харвардския университет. Очите му са стоманеносиви, със същата благородна сивота е оцветена бодливата му, недостигната от плешивостта коса. Мадам изключва транзистора и несъзнателно поправя палава къдрица по прическата си. Мъжът е с леко отегчен вид, както се полага на един делови джентълмен. Бавно слага в кошницата това-онова, приближава до касата и поздравява с идеално дозирано кимване — без раболепие или високомерие.

Мадам се усмихва предразполагащо и се опитва да надникне дяволито в очите му, но тези очи умеят да поставят недвусмислена преграда. Но ето, че в тях се появява интерес и даже леко недоумение.

— Извинете, може ли да погледна цигулката? — С опитни пръсти погалва грифа и изтръгва из утробата й приказно-нежен звук. Внимателно я оглежда и опипва, любувайки й се. Излиза из привичното си състояние на сдържаност. Поглежда мадам с други очи: — Извинете, не се познаваме, но… Струва ми се, че постъпвате неразумно…

Боже, какъв аристократичен акцент. Тия от Харвард не могат да бъдат сбъркани с простосмъртните. Мадам първоначално не може да се ориентира в какво я упрекват по такъв приятен начин, но вътрешния глас й подсказа: „Внимавай и опипай!“ Милата усмивка на жена с чар е интелигентният подход.

— В какво ме упреквате, господине! — недоизказаното с думи се допълва от красноречивия поглед. Всъщност господинът, след като излезе от обичайното си състояние на сдържаност, е просто едно голямо момче.

— Мадам, хора които притежават такова съкровище, си наемат бодигард да го пази. Във всеки случай не го излагат на показ като деликатес! Знаете ли какво е това? — „Амати“! Извинете ме, но аз не съм безразличен към музиката и просто недоумявам от Вашето лекомислено поведение!

„Момче, просто симпатично момче!“ — си мисли мадам и продължава чаровно да се усмихва. Но усеща, че трябва да вземе отношение към казаното.

— Разбирам Ви господине! Да Ви обясня: моят син вече навлезе във вълшебния свят на музиката. Детето израсна в музикална фамилия, така да се каже. Дядо му, моят баща, бе отличен професионалист цигулар. — Мадам е доволна от себе си. Отдавна е осъзнала способността си да импровизира. Строго казано, мосю Жизон също бе бакалин, но бе способен човек. Можел е да стане и цигулар, стига да поиска. — Тази цигулка ни е наследство от дядото на моя син. Знаем, че струва доста пари, но парите не са на първо място за нас. — Внезапно през ума й минава опасението: ами ако точно в този момент онова очилато хлапе се върне. Това принуждава мадам мило, но настойчиво да подкара разговора в друга посока. — Може би сте прав господине, но за нас изкуството е над всичко. В известен смисъл ни прави и малко несъобразителни към дребнавото в живота… Вярно, че в момента изпитваме временни трудности и не можем да си позволим бодигард…

— Мадам, не сме в отношения, които биха ми дали право да ви съветвам, но без консултация с експерт бих Ви дал… четиристотин хиляди, които могат да станат и повече. В никакъв случай по-малко. Държа на една почтена сделка, така че, ако имате интерес…

„Четиристотин хиляди… Боже мой! А може би и повече… Това момче с посребряващи коси явно има толкова пари, че може да си позволи да предложи почтена сделка.“ Мадам умее да поставя под контрол емоциите си. С елегантно чувство за хумор и жест, който може да означава и „Какво пък, слушам Ви!“, и „Не се плаши, момчето ми!“, тя просто прибира под касата цигулката.

Господинът разбира не само от цигулки, но и от елегантни жени. Върху устните му трепва разбираща усмивка осветена от моментно дискретно пламъче. После лицето му приема нормалното си, сериозно изражение. Сега той е пак делови джентълмен.

— Да се запознаем. Александр Хейг.

— Алис Ментр.

— Алис. Хубаво име… Алис, да приемем като долна граница четиристотин хиляди. Утре… Утре няма да мога, имам ангажимент към един семинар в Сорбоната. Но в други ден бихме могли да реализираме сделката, защото в петък отлитам за декадата във Филаделфия. О кей?

— Нищо не мога да Ви обещая, Александр. Трябва да се консултирам със съпруга си. Все пак ние държим синът ни да получи развитие като музикант. Макар че… действително не сме в състояние да осигурим охраната на тази прелест…

— Разбирам Ви Алис, но все пак се надявам. Момент, в други ден 14 часа, устройва ли Ви? При базова цена както се договорихме.

— Нищо не мога да Ви обещая, Александр. Поставяте ни пред нелека дилема… — Въпреки, че тук мадам трябва тежко да въздъхне, тя предпочита да облее новия си познат с поток от светлина, лъчаща от очите й.

Мъжът си тръгва, като естествено не забравя да целуне ръка на новата си позната. И по това как ти целуват ръка, можеш да се ориентираш за много неща. Мадам поглежда през витрината. Да, с „Порше“ не се возят работарите от предградията.

— Жан, Жан, ела бързо!

От вътрешността бавно излиза господин Ментр. Сънливата му физиономия подсказва, че пак си е додрямвал в стаята до склада, наричана за по-представително звучене кабинет. „На този човек не му действа и литър кафе. До обяд е все сънлив!“ Тъкмо мадам да сподели новината с него, от вратата нахълтва хлапето. „Тоя вредител не може ли да ходи без да тича?“

— Благодаря леличко! Може ли да си взема цигулката, татко ме чака вън в колата… — хлапето се оглежда, защото не вижда на касата цигулката.

— Хайде миличко, отиди и помоли татко да дойде да си поговорим. Хайде, хайде, доведи го! — Хлапето малко се подмотава, но все пак излиза. Мадам започва да реди като картечница, на скоропоговорка: — Слушай ме, не ме прекъсвай и не се намесвай! Въпросът касае много пари. За тази цигулка предлагат поне четиристотин хиляди. Трябва да я спазарим още сега за утре, защото вдруги ден ще дойде харвардецът.

Господин Ментр се почесва, той поначало не си е от бързомислещите, но има вяра на Алис. Все пак, понеже става въпрос за много пари, е склонен да започне с едно „но“, но в това време влизат хлапето и баща му. Някакъв дребен чиновник от дребна фирма, също с огромни очила и огромен нос. Мадам мило се усмихва на госта и нарежда на съпруга си:

— Жан, извикай Анет да остане на касата и покани господина в кабинета си. Вземи си миличко цигулката и не постъпвай друг път така неразумно. Не я оставяй на доверие. Не знаеш още какъв е светът, миличко… Насам господине…

Четиримата влизат в стаята до склада. Господин Жан все още смила ситуацията, която Алис му сервира.

— Какво ще пиете господине? — Коняк, уиски, джин? Вземи си миличко от шоколадовите бонбони, много са хубави.