Мъча се да овладявам напоритостта ти.
Настоявам да се срещнем!
Рискуваш да не ме приемеш.
Аз вече съм те приела, повече от това не мога.
Какво очакваш да видиш? Как си ме представяш?
Висок, аскетичен, с брада, облечен в расо, и наистина да се окажеш свещеник.
Ако не отговарям на представата ти?
Взирам се във всеки мъж на улицата между 30 и 40 години, опитвам се да те позная. Кога ще се видим?
Ще съжаляваш!
Ще съжалявам, ако не го направя.
Радост моя, нека не се срещаме, ще изчезне загадката.
Омръзна ми да гадая кой си, какъв си. Омръзна ми да се усмихвам на монитора.
Добре, щом това между нас искаш да приключи толкова скоро…
Нищо няма да приключи, само може да започне.
Едва ли…
Кога и къде?
Ще ми е удобно в началото на „Южния“, дясната алея, на първата пейка в седем, да речем.
Добре, ще бъда там.
Лека нощ, Дейзи!
До утре вечер, Пламъче!
Радостина бързаше, наближаваше алеята, на пейката седеше мъж облечен в дънки и фланелка. Не беше слънчево, но той носеше черни очила. Тя се приближи. Той усети присъствието й и стана.
Радостина му се усмихна и каза:
— Здравей, ти трябва да си Демона и пламъка, който ме стопля.
Мъжът подаде ръка по посока на гласа:
— Здравей Радост!
Седнаха на пейката. Той продължи:
— Е, не съм в расо и калимавка.
Тя гледаше профила му втренчено.
— Разбра ли вече? — попита той.
— Какво?
— Защо нося черни очила?
— Не! Защо?
— Отчайваш ме!
Тя се стресна, заразглежда го напрегнато.
Той не я виждаше, той не можеше да я види!
Късно разбра защо той не искаше да се срещат. Идеше й да избяга, да се стопи, да се потули някъде. Защо беше толкова глупава! Но откъде можеше да знае… Неговият глас я…
— Дейзи, научи се да виждаш очевидните неща, така може да си спестиш разочарования.
— Аз съм шокирана, не разочарована, извинявай…
— Няма за какво да се извиняваш!
Той се готвеше да си тръгне.
— Мможе ли да те питам ннещо? — заекна Радостина:
— Знам какво е то. И аз съм бил като другите, допреди няколко години.
Радостина беше скършена:
— Ккое е най-красивото нещо, което си виждал, ккоето си спомняш?
Той се замисли:
— Беше отдавна… като млад татко отидох да взема дъщеря си от детската градина, но бях подранил. В стаята на малки падащи легла, едно до друго спяха двайсетина деца. Представи си двайсетина мъничета… май по-красиво нещо не помня.
Той пак понечи да стане, но го спря гласът на Радостина:
— Само не разбирам, как вярваш в Него… след като… Той не те е опазил!
— Оттам започва вярата. Никому не се дава кръст, по-тежък от този, който може да носи…
Стана, разпъна бастуна и тръгна. Момичето го последва.
— Пламъче, очаквах да поделяме самотата…
Мъжът спря. Тя го хвана за ръка и продължиха…
А МОЖЕ БИ ЗА ВАС ИСТОРИЯТА СВЪРШВА ТАКА… ВИЕ РЕШЕТЕ:
Кога и къде?
На ъгъла на „Съединение“ и „Хаджи Сава“ има кафене…
Знам го.
Ще седна на маса до прозореца. В шест?
Добре, до утре.
Лека…
И на теб.
Радостина бързаше, часовникът й показваше, че закъснява. Шумът от автомобили и хора не успяваше да