За да се познаем

Даниела КолеваЗа да се познаем

На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт, се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.

Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.

Дочух, че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се — дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.

Загледах се. Нещо познато ... и тази клатушкаща походка ... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:

— Диме, Диме — извиках, тя ме чу и спря.

Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:

— Госпожо, не ви познавам ... а знаете името ми?

Подадох й ръка:

— Бяхме си определили среща след десет години от завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.

Тя си спомни, поусмихна се:

— Соня, това ти ли си? Не можах да те ... колко си се променила и ... ама наистина, о Боже, да, имахме среща ... забравила съм.

— Защо плачеш?

Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:

— Уволниха ме. Изхвърлиха ме, като мръсна котка!

Хванах я под ръка:

— Хайде, да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.

Хванах я под ръка и я поведох. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.

— Да ... за срещата ... радвам се, въпреки ... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.

Дима беше от малкото хора способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка — Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: „Димитрица, трица, трица.“ И двете отраснахме без майки, и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:

— Разкажи ми, какво стана после?

— Ами ти вече беше избягала в Гърция ... Работих на доста места — чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го ... — замалко й просветна. — И така ... до днес — тя посърна отново — и така до днес, като ми връчиха заповедта за уволнение ... заради една пропусната дата.

— А иначе, как я караш?

— Иначе ... срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си ... нямали са деца.

„И аз нямам, и едва ли ще ...“

Тя продължаваше историята си:

— Но аз му родих две! — каза го с гордост. — А ти намерили там човека?

Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:

— Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава „светец“.

„А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани «купели» — девойки. Бях твърде млада и мих чинии, от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа ... Чувала бях, че по света са червени ...“

На Дима й беше любопитно:

— И как те намери?

Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:

— На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.

„Да ... четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила ... Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат ... Връщаха ги и тогава ... беше нечовешко.“

Дима ме гледаше очакващо:

— Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно ... и така стана.

„Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува — мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се...“

— О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?

Опитах да се усмихна:

— Да ... и аз се радвам. Държавен служител, висш.

„Тогава, при поредния «разпит» се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните ... услуги.

Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?“

Отклоних разговора:

— А ти? Кажи за децата?

— Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоя си е отишъл... съжалявам.

— Да ... но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.

— Липсва ли ти родината?

— Не ... уреденият живот я замества. — И се замислих:

„Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка...“

— Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!

— Да ... мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.

„Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената.“ Не й го казах.

В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки:„Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто «Елинику», опос синеноитикаме!“ — „Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на «Елинику», както се разбрахме!“ Казах „да, да“ и прекъснах, заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.

Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:

— Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.

— О,о колко мило — възхити се тя, — а като се ожените ще имате деца ... — тя чертаеше идилична картина.

„Деца? Агис Константинос беше «пандременос», женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца — близначки.“

Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:

— Да ... сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!

— О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили ... както е заобичал чашката, повече от мен...Ще ме ... Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат „мамо“ ми става