— Издебнахме ги през нощта — продължи да разказва №1999, без да забавя темпото, наложено от генерала. — Много голям бой падна, бихме се до сутринта, но си взехме огъня. Този белег ми е оттогава — усмихна се той и погали нежно с ръка втория по големина белег върху челото си.
— И по-нататък — надигна се на лакти генералът. Стъкленото му око проблесна нетърпеливо. Секретарят се размърда притеснено, успя да овладее молива и започна да записва.
— След четири сезона те дойдоха пак. Издебнаха ни през нощта и ни взеха огъня. От тогава ми остана този белег — №1999 погали тъжно с ръка третия по големина белег върху челото си и се загледа в земята.
— Какво стана по-нататък? — попита генералът все така, надигнат на лакти над плюшената маса. Нетърпението се сгъсти в стъкленото му око.
— Разменяхме си огъня през четири сезона. Оттогава са ми тези белези — посочи №1999 останалите белези върху главата си.
— И какво стана после? — със стаен дъх попита генералът.
— Научихме се да палим огън, първо с две сухи пръчки, после с кремък, прахан и чакмак. Но това стана доста по-късно.
— А савашите? — надвеси се още по-напред над плюшената маса генералът.
— Престанахме да си вземаме огъня, започнахме да си вземаме добитъка, посевите и жените.
— Така беше, така беше — поклати глава генералът и седна на мястото си. — Аз бях вожд тогава — белезите около устата му се нагънаха в усмивка. Лицето му просия щастливо и замечтано, окото просветна в меки стъклени отблясъци и озари с нежна светлина пагоните, медалите и тигровите зъби под бялата престилка. — Продължавай! — каза с омекнал глас.
Моливът се изплъзна от пръстите на Секретаря. Той го сграбчи и се приготви да записва.
— След това… — замисли се №1999. — А, да… — понечи да се плесне по челото със здравата си длан, но се сети, че разговаряше с офицер от Генералитета, прибра ръката си към тялото, изправи гърбицата и застана мирно. — В една битка, след като овладяхме огъня и започнахме да си крадем жените и добитъка, двама саваши ме удариха с по една каменна брадва едновременно по двете слепоочия. Затова главата ми е малко крива. Спаси ме фактът, че ме удариха преди да се научим да добиваме желязо, много преди бронзовата ера.
Генералът го погледна въпросително със стъклено око.
— Камъкът е по-мек от желязото, господин генерал. Разбрах го за първи път, когато ме удариха с топор в главата — за малко да умра.
— Да, бе, да — махна генералът с ръка и погали един широк белег върху главата си. — Продължавай!
Секретарят измъчено въздъхна, прехапа устни и стисна молива до болка с овъглените си пръсти.
— След това… — №1999 се замисли, после сви безсилно рамене — Не си спомням реда на битките, господин генерал, бяха много. Нали знаете, помни се първата битка, като първата любов, за цял живот. Другите след нея избледняват в паметта… — поклати глава и сподавено въздъхна, в окото му се изписа тъга.
— Да, да… — и генералът поклати глава. — И все пак, помниш ли нещо от следващите битки? — умолително попита той. Вдигна стъкленото си око от плюша и го насочи с надежда към вратата.
— Бих се във войните на Александър Македонски, бих се с римляни и византийци, бих се с хуни и авари, с рицари и кръстоносци, бих се с турци и печенеги, бих се за Проливите, бих се да защитавам Проливите, бих се срещу християни, бих се срещу мюсюлмани, бих се с християни срещу мюсюлмани, бих се с мюсюлмани срещу християни, бих се много… (Да, да, да… И аз бях там, и аз бях там — шептеше Генерала. Стъкленото му око се рееше някъде далеч в пространството над очуканата глава на №1999.) Повечето белези върху гърдите са ми оттогава — №1999 прокара длан по набръчканата кожа. Стъкленото око на генерала бавно се завърна от далечината и пробяга като птица по гърдите на №1999. — От стрели и копия са, по-старите от остриета с кремък, по-сетнешните от железни остриета, от стоманени остриета, имам и огнестрелни рани… Помня първите мускети. Повече парят, отколкото болят, за разлика от по-сетнешните пушки. При тях оловото те жилва, болката идва по-късно, когато кръвта започне да тече. Но се свиква и никак не е страшно. Важното е да запушиш раната с пръст, да не ти изтече кръвта.
— Да, да — генералът поклати утвърдително глава. — Щом не помниш подробностите, ще питам аз. Ръката?
— От граната. Гръмна в ръката ми, преди да изброя до три — отвърна №1999, отправил здравото си око в далечината. Трябваше да бъде кратък, прегледът отиваше към своя край. Ръката на Секретаря се движеше бързо по страниците на военната му книжка, моливът танцуваше.
— Кракът? — изкънтя гласът на генерала.
— Танк мина през крака ми — изшептя №1999 и се изкашля.
— Гърбицата?
— Парашутът ми не се отвори при един десант. Паднах на врата си.
— Носа?
— От ръкопашен бой.
— Ухото?
— Един турчин ме дялна по главата с ятаган.
— Окото?
— Невинна история — усмихна се №1999. — Едно дете ме улучи в окото с фунийка от хартия. Учехме ги да воюват — биехме се с тръбички и фунийки.
— Зъбите?
— От скорбута. Бях военопленик в една галера.
— Сипкавия глас?
— От викане „ура“.
— Веждите?
— Изгоряха от византийски огън.
— Косата?
— От напалм.
— Защо лицето ти е сиво?
— Отравяне от БОГ — и поясни — бойни отровни газове.
— БОВ — поправи го един от членовете на комисията със същия сив цвят на лицето като него и също поясни — бойни отровни вещества.
Друг му възрази — правилно е БОГ, и се завърза кратък спор: БОГ или БОВ.
— БОВ тире Г — приключи спора генералът и на свой ред поясни: — бойни отровни вещества тире газове, защото не може да се каже бойни отровни газове тире вещества. Не е благозвучно. Освен това, може да разсърдим църквата.
БОВ-Г — записа секретарят в графата срещу точката, отразяваща цвета на лицето на запасняка и въздъхна облекчено — моливът стоеше послушен в дланта му.
— Трите пръста?
— Не помня, господин генерал — сви рамене №1999 и допълни, като видя недоволното стъклено око на генерала: — Наистина не помня кога и как се случи. Дали когато започнахме да си вземаме със савашите жените, посевите и добитъка, дали във войните на Александър Македонски… Може да беше и по-късно.
— Карай! Няма особено значение — махна генералът великодушно с ръка. Недоволството избледня.
Секретарят отбеляза нула в графата срещу липсващите пръсти се замисли — и той не помнеше къде и как бе изгубил своите пръсти, дали във войните на Александър Македонски, дали по-късно…
— Искам да подчертая, господин генерал, че белезите ми са само по гърдите. Нямам нито един белег по гърба — каза №1999 и показа гърба си на комисията. Гърбът му бе гладък като корем на риба.
Стъкленото око на генерала доволно се изцъкли.
— Браво, редник! — каза той. Окото му засия — възторжено, ярко и лъчисто.
— Служа на Човечеството! — отговори №1999. И тъй като Генералът явно бе доволен от рапорта му, и тъй като той изпадна в умиление от най-свидните спомени от младостта си, накрая сподели като със стар приятел: — Толкова свикнах с липсите, господин генерал, че ми се струва, че съм се родил с един крак, с
