една ръка, с едно око и без три пръста на здравата ръка — и отпусна гърбицата на врата си.
— И аз съм така, моето момче! — покровителствено нагъна в усмивка белезите около устата си генералът.
№1999 още повече се разчувства от съпричастието на генерала и от окото му потече мъничка сълза. В окото на генерала също заблестя една сълза. Рязко я изтри с единствената фаланга от показалеца на здравата си длан и продължи да пита с овладян гърлен глас. Окото му отново заблестя стъклено, сурово и студено:
— Имаш ли деца?
— Нямам — изпъна гърбицата на врата си №1999.
— Защо? — окото на генерала блестеше все по-студено.
— При една битка ме облъчиха с уран. Освен това… — наведе поруменялото си от смущение лице. — Не ми става.
— Защо? — окото на генерала искреше като бучка лед.
— Един кон от обоза ме ритна в слабините… Това беше преди да ме облъчат с уран.
— Ясно — отсече генералът. — И аз съм облъчван от уран. Ритал ме е кон, но не в слабините, а в главата. В слабините ме е ритала камила, това беше в Африка, бихме се с бедуините един месец в пустинята. Камилата беше ожадняла.
— А войниците? — попита №1999.
— Не усещаха глад и жажда. Биехме се до сетен дъх! — изпъчи гърди генералът.
— И какво стана после? — заинтригуван попита №1999.
— В края на битката пленихме обоза на врага. В каруците имаше мяхове с вода, дадох на камилата да пие. Изпи пет мяха и се успокои. Беше много кротко и добро животно. После я изядохме.
— Защо? — попита №1999, развълнуван и забравил, че стои пред офицер от Генералитета.
— След битката бяхме изгладнели, в базата нямаше храна… — отговори генералът и се загледа в далечината.
Прехапал устни, Секретарят чакаше разпитът да продължи. Моливът послушно тежеше в дланта му.
Стъкленото око на генерала бавно се завърна от далечината в кабинета.
— За какво си получил военните отличия? Разкажи за всяко едно от тях!
— Слушам, господин генерал! — отговори №1999, изпънат като пушка до вратата, зареял една втора поглед в далечината. Знаеше отговора наизуст, беше го повтарял при всяка мобилизация през последните няколко хиляди години. — Този зъб тука — посочи той най-големия кучешки зъб върху гърдите си, голям и крив като бивник на глиган, — го получих след първата битка със савашите за проявена храброст в боя. Тогава нямаше още кръстове за храброст и медали, награждаваха ни със зъби от животни. И тъй като дивите животни се ловяха трудно, а битките бяха много, раздаваха ни кучешки зъби. Размерът на храбростта и смелостта, проявени в боя, определяха размера на зъба след това.
— Така беше, така беше — въздъхна замечтано генералът. — И аз съм награждаван — със зъби от лъв и тигър — лицето му просия щастливо, окото просветна с мека светлина и озари с нежна светлина пагоните, медалите и тигровите зъби под бялата престилка. — Продължавай! — каза той с тих и задушевен глас.
— Този зъб получих след втората битка със савашите — усмихна се смутено №1999 и погали с длан втория по големина зъб върху гърдите си.
— А другите? — надвеси се над масата генералът. Окото му блестеше — стъклено и нетърпеливо.
Прехапал устни, секретарят владееше молива и смогваше да пише. Челото му се ороси с пот. Изтри го с овъглена длан.
— След битките със савашите ме наградиха с още няколко зъба, но не помня реда, по който ги получих. Награждаван съм доста по-късно и с медали от желязо, мед и бронз, но и техния ред не помня. Нали знаете, господин генерал, помни се първото военно отличие, като първата целувка, за цял живот. Другите след него избледняват в паметта — №1999 тихичко въздъхна. В окото му натежа тъга.
— Да, да — поклати глава генералът и допълни: — Щом не помниш подробностите, ще питам аз. Кръстът за храброст?
— А, да — понечи да се плесне по челото с ръка №1999, но се сети, че стоеше срещу офицер от Генералитета и изпъна ръката си до тялото. — От горяща къща изнесох един офицер и едно дете. За малко да изгоря. Офицерът и детето се бяха задушили, после оживяха. Врагът ги беше взел в плен и ги държеше като заложници. Преди да вляза в къщата, убих войниците, които ги охраняваха в двора. Бяха един взвод и половина, останалите се криеха в мазето и изгоряха. Можех и тях да изнеса, но трябваше да пазя офицера да не го пленят отново. Така и не разбрах защо ми връчиха кръста за храброст. И сега се питам защо ме наградиха — защото спасих детето и офицера, или защото избих взвод и половина вражески войници?
— Първо — вдигна кокалестата си фаланга генералът — не си убил, а си обезвредил вражите войници, защото носят вреда за нашата непобедима армия и второ: наградили са те, защото си обезвредил взвод и половина вражески войници. Освен обезвредените вражески войници, всичко друго е без значение в една война! Ясно ли е, редник? — наостри рамене и изпъна гръб генералът. Окото му се изцъкли и лицето застина.
— Тъй вярно, господин генерал! Освен обезвредените вражески войници всичко друго е без значение в една война! — изпъна и №1999 смъкнатите си рамене.
— И никога не го забравяй! — удари с юмрук по плюша генералът.
Секретарят се сепна и изтърва молива. После го сграбчи и стисна до болка с черните си пръсти.
— Слушам, господин генерал! — още по-високо изпъна вдървените си рамене №1999 и се загледа в далечината. Лицето му застина като генералското.
— Остава последната част от прегледа — след кратка пауза каза генералът и се надигна.
Подпря се на патерицата си и закуцука към вратата. Ръкавът на престилката му се развя след него като обругано военно знаме. Спря пред №1999 и го погледна в окото със стъкленото си око.
— Кръ-гом! — заповяда той.
№1999 се завъртя кръгом на алуминиевата си протеза и застана с гръб към членовете на комисията, насядали със сковани гърбове зад плюшената маса.
— Наведи се! — изхриптя гърленият глас на генерала.
№1999 се прекърши в кръста като сгънат по средата дърводелски метър — с глава към вратата и задник към членовете на комисията.
— Разтвори бузите на задника! — заповяда генералът.
— Не мога, господин Генерал. Куката ми пречи — отговори притеснено №1999.
— Аз ще ти помогна — каза Генералът.
Със здравата си ръка №1999 отдръпна настрани едната буза, другата генералът дръпна със здравата си ръка, приведе на две сухото си тяло, ставите му изскърцаха като ръждясали пружини и заби стъкленото си око в задника на №1999.
— Кисти и хемороиди няма — обърна се той през рамо към Секретаря, все така превит на две, ставите му скърцаха като натегнати пружини. — Какви са тези белези по ануса? — попита строго прекършения в кръста №1999, без да отделя стъкленото си око от задника му. После бавно се изправи, ставите му изпукаха като несмазани прижини.
— Бих се в Анадола… — рапортува №1999, все така превит под прав ъгъл в кръста, със задник към комисията и генерала.
— Ясно! — промърмори генералът и допълни с омекнал глас: — И аз съм се бил в Анадола — и свенливо се огледа. — Това бе толкова отдавна… — поклати той глава. Стъкленото му око срамежливо проблесна и изгасна.
— Мога ли да се изправя? — попита притеснено №1999.
— Да, да — отговори генералът и го погледна нежно със стъкленото си око.
№1999 бавно се изправи — става по става, като разхлабен дърводелски метър.
Генералът се върна зад плюшената маса, остави патерицата си на стойката и се отпусна на мястото си. Ставите му изскърцаха като отпуснати пружини.
— Е? — огледа той членовете на комисията със стъкленото си око.
— Диша! — докладва Старшият на военната комисия.
— Сърцето му работи! — допълни Заместникът.
