Ърскин Колдуел
Горкият глупак
ПРЕДСЛОВ НА АВТОРА
Като че най-разумното, което един писател може да стори, след като разказите и романите му са били вече издадени, е да онемее, да се оттегли и ако четецът има желание, да го остави сам да говори за творчеството му.
Но като автор на прозата, която следва ще ми се още веднъж да хвърля поглед назад и да си спомня дните, когато съм я писал.
Беше отдавна. Беше време на младост и на бунт, бяха години на дирене и авантюри. Беше оня период от живота, когато люлките ни подхвърляха до небето, а от въртележките слизахме със замаяни глави.
Да намислиш един разказ тогава все още не беше достатъчно.
Очите бяха вестден отворени, непрестанно вършехме нещо, откривахме доброто и злото у човека и в световните нрави. Бяха години на смут, на движение, на пътешествия. Бе време, когато смисъл имаше и в грубото слово, и в просташкия смях, и във влюбения поглед.
И все пак, преди да дойде вдъхновението, трябваше да се постигнат още много неща.
Като актьор, който запаметява ролята си, преди да излезе на сцената, налагаше се да уча реплики, да наизустявам стихове. Осъществил веднъж това, трябваше да превръщам изреченото слово в написана дума. Най-сетне хората от разказа трябваше да са такива, че дошли от живота, да могат с леснина да заживеят в света на книгата.
Надявам се, че тази новела криво-ляво ще покаже началото от приключенията на един писател в истинския свят, хората и нещата, които е търсил за своите разкази. След толкова години думите са останали същите. Те разказват за младостта и за нейните битки.
Част първа: ЛУИЗА
Глава 1
Блонди Найлз седеше прегърбен над масата и плюеше в чашата от кафето. Беше сам. Останалите маси в кръчмата бяха пълни с изцъклени мъжища и техните изпити жени, които навсякъде ги следваха по петите. От електрическото пиано се носеше джазово парче, всички слушаха с наслада. На една от масите до стената седеше тъмнокосо момиче и току поглеждаше над хорските глави към Блонди. Мъжът до нея преметна ръка през рамото й и посегна да й разкопчае роклята. Тя го отблъсна. Минаваше полунощ.
Като се нахрани, Блонди бишна мръсните чинии до края на масата, но чашата от кафето задържа, да плюе в нея. Пристигна в единайсет и си поръча пържени стриди. От половин месец нагъваше само картофена салата и студени кренвирши. Сега му се бе приискало нещо по-различно. Кренвирши със салата струваха двайсет и пет цента, стридите — трийсет и пет. Кафето от цикория от край време си беше пет цента.
Съдържателят се показа от задната стаичка и огледа тълпата. Грамаден и космат, Крут ходеше с еднометрови крачки. Кръчма се върти само с грубост. Още незърнал Блонди, един от келнерите му го посочи, съобщавайки, че плюел в чашите. Дребосъци бяха келнерите. Беше ги страх да се опънат на човек като Блонди.
Крут захвърли пурата, разблъска тълпата и приближи масата на Блонди. От никого не се боеше. Изплю горчивата слюнка от пурата и като изсумтя:
— Какво търсиш тук? — с един замах вдигна Блонди от стола. Висок повече от шест стъпки. Крут надхвърляше сто и двайсет килограма. Преди да отвори кръчмата, държеше нощен бар, а преди това бе вдигал тежести по цирковете.
— Кой се интересува? — попита Блонди.
— Аз. И веднага ще узная — и пак посегна към Блонди с огромното си ръчище.
— Я си обирай крушите!
— Така значи! Щом не плюеш по пода като всички останали, не ти е тук мястото! — Крут пристъпи напред. — Какво си захрачил по чашите!
— Че кой ще ме спре?
— Хей, Бил! — извика Крут към стаичката. — Ела и домъкни стареца!
„Старец“ викаха на една оловна тръба със заоблени краища. Бяха ги заоблили, та да не пукат черепи — кръвта винаги привличаше полицията.
Народът заобръща глави към Блонди и Крут и зачака. Пианото свърши парчето и млъкна. Тъмнокосото момиче, което поглеждаше към Блонди, се изправи от стола да види какво става. Крут си подигна панталоните. Тълпата чакаше. Нали затуй бе дошла!
Блонди отново се изплю в чашата и я запрати към купчината чинии. Всичко полетя и се разби на пода. Крут ритна масата, катурна я и с един удар свали Блонди на земята. В този миг дотича извиканият и няколко пъти халоса Блонди по главата. Крут издърпа тръбата от ръцете на другия и на свой ред заудря. Блонди се изправи. Човекът отново го хлопна с тръбата и се дръпна, отваряйки му място да падне. Но Блонди стоеше на нозе като закован. Тълпата очакваше един хубав бой, но Блонди не шавна. На времето така бе ударил едного на ринга, че оня изхвърча на цяла педя над въжето. Човек убиваше тогава…
Крут завъртя тръбата, цапардоса го още десетина пъти и Блонди рухна в безсъзнание до масата. Хората обърнаха гръб и електрическото пиано отново засвири.
— Стига, Бил — каза Крут. — Изхвърлете го.
Човекът грабна Блонди за краката, извлече го от вратата и го търкулна. Минувачите го сритаха в канавката, да не им се пречка.
Глава 2
Когато отвори очи, Блонди се видя подпрян до стената на кръчмата. До него коленичеше тъмнокосото момиче, което го бе поглеждало през масите.
— Как се чувстваш?
Блонди я погледна, но нищо не каза. Така пареше болката в главата, че все едно нямаше глава. Хич не му беше до приказки.
— Защо ти трябваше да плюеш в тая чаша? — настойчиво продължаваше тя.
Никога не бе я виждал, нищо общо нямаше с нея. Главата му отмаляваше от болка. А тя продължаваше да пита.
— Какво те интересува?
— Не исках да те бият.
— Теб какво ти става? Какво общо…
— Нищо нямаше да стане, ако го беше послушал. Нямаше защо да упорстваш. — Блонди не й обърна внимание и се заопипва за цигари и кибрит. Момичето го дразнеше. Искаше да е сам. — Защо ти трябваше? — пак попита тя.
— А ти защо не ме оставиш на мира? — викна той и понечи да я отпрати. — Не те познавам.
Електрическото пиано в заведението тътнеше безспир. Кръчмата работеше цяла нощ, а всеки обича да слуша добър джаз. На горния етаж имаше шест-седем стаи с легла и умивалници. Понякога, млъкнеше ли пианото и стаеше ли се тълпата за миг, оттам долитаха други шумове. Или ще се изтърбуши някое желязно легло и ще издрънчи като локомотив, който е блъснал композиция от празни вагони, или пък някой пияница ще го хванат дяволите, ще счупи прозорец и ще разбие легена на парчета. Стая се наемаше за един долар. Момичетата, които те причакват, обикновено искат пет, но никой не беше давал повече от два-три долара. Единия от тях взимаше Крут.
— Не исках да те бият — настоя тя.
— Че какво толкоз? — Той отново я блъсна. — Не те познавам.
