— Много те обичам, Луиза.
— Блонди, аз никога по-рано… тук има нещо… сега е някак друго… Не знаех, че може да бъде и така. Все едно, че си на небето… чудесно е…
— И аз не знаех, че целувката може да е толкова хубава — прошепна той.
— Аз също. Колко е хубаво, Блонди. — Фъртуната напря в стената на сградата и изсъска зад ъгъла. Виеше като подплашени млади вълци, затънали посред нощ в снега. Струваше й се, че се враства в него. — Блонди, и аз те обичам — продума тя в гърдите му. — Никога не съм подозирала, че мога. Нали от това няма нищо по-хубаво, Блонди? — Притиснаха се отчаяно, сякаш някой иска да ги раздели. Ръцете му бяха здрави, просто от стомана. Затъкна завивката около раменете й. — Не искам вече да си ходиш, Блонди. Толкова ми е самотно. И студено.
Глава 5
На една маса в кафенето седяха Блонди, Луиза и Солти Бенкс. Беше полунощ, бе претъпкано с мъже и жени, чийто живот обикновено почва след залез.
— Е? — попита Солти — Какво ще кажеш?
Луиза умолително погледна Блонди.
— При участие и в двата мача получаваш близо десет хиляди.
— Приемаш, нали, Блонди? — прошепна Луиза. — Ето случай да се върнеш на ринга.
— Първо нещо да хапна — рече Блонди, — Гладен съм. После ще ви отговоря.
Солти повика келнера.
— Съгласен си, нали, Блонди? — настоя Луиза.
— Може би — отвърна той, разучавайки листа с менюто.
— Една пържола — поръча Солти. — Но най-напред ми я донесете да я видя.
Блонди и Луиза също си поръчаха вечеря. Плащаше Солти. Тази вечер в джоба му се мъдреха цели шестстотин долара.
Електрическото пиано свиреше нещо ново. Крут бе доставил нова музика, бе смазал скърцащите колелца. От една маса се надигна момиче и се помъчи да танцува. Беше пияна. Мъжете я отнесоха обратно на стола. Високо на дясното си бедро бе вързала зелена копринена панделка, чиито краища висяха под полата. Келнерът донесе дебелия резен месо на синя чиния. Солти го обърна с вилица и се взря в червените нишки, минаващи надлъж в тесни успоредни ивици.
— Месото се избира като обувките — заобяснява той, без да отмества очи от пържолата. — Ето, виждате ли този белег тука? Запомнете! След отрязването тази ивица трябва да кърви поне половин час. А тази не. Сега ще ви кажа защо. — И той посочи двете страни на пържолата. Червеният цвят бе в няколко нюанса. Там, където кървеше, цветът бе съвсем жив. На другите места бе по-тъмен и вече покрит с черна засъхнала кръв. Келнерът го гледаше с облещени очи. — Ето тук! — И той показа с ножа, навеждайки се над месото. — Вижте тази ивица. Тук вече се втвърдява. Като си порежете ръката, кръвта така съхне. И когато изсъхне толкова, че можеш да откъртиш кръвта с нож, значи е готово. А сега вижте тук: още кърви. Виждате ли? Кръвта се отцежда като от порязано. Вземе ли да спира и да се съсирва, време е да се метне на огъня. — Ококорен, келнерът стоеше до Солти и гледаше пържолата, сякаш не е напълно сигурен дали не го правят на глупак. — Добре, момче — каза Солти. — Тичай сега и веднага да я пуснат в нагорещения тиган по три четвърти минута от всяка страна. И нито секунда повече! Съсипете ли пържолата, ще трябва да помоля този приятел да ви изпотроши костите на носа. — Келнерът грабна чинията и се затича към кухнята. На летящата врата за миг се обърна да види изражението на Солти. — Така трябва да се яде месо — обърна се той към Луиза и Блонди. — Все едно, че избираш обувки. Най-напред цвета, после времето на огъня. Най-добрият момент да се готви месото е половин час след като е било отрязано от бута. — Луиза очакваше Блонди да каже, че не приема двата мача с Нокаут Харис, боеше се, че може да не склони. Блонди не бе сигурен в себе си, две години са това. Солти го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Не искаш ли да подариш на това момиче един брилянт? — Въпросът прозвуча тъй, като че Солти е готов сам да стори това, ако Блонди случайно няма пари за такава покупка. Блонди вдигна поглед към Луиза. Солти знаеше къде да бие. — Освен това, обзалагам се, че й се ще да има ново копринено бельо. Кой ще й го купи? — Блонди запали цигара. — Ако не си ти, друг ще се намери — изкусително приключи Солти. — Как ти се струва, някой друг да й свали роклята, за да й облече новото бельо?
Луиза премести поглед от Солти към Блонди, стана й неловко, не й се щеше тъй да се говори за нея. Сега тя принадлежеше само на Блонди. Блонди реши, че му стига. Угаси цигарата в подноса за хляб и нервно рече:
— Окей. Съгласен. Вадете хартиите.
Луиза го потупа по ръката и му се усмихна.
— Знаех, че ще приемеш, Блонди. Така искаш да се върнеш на ринга!
Солти разгърна договора на масата и подаде на Блонди писалка. Нищо не се споменаваше за поражение във втората среща. Солти бе вече намислил друго. Блонди надраска името си на хартията. Подписът на Нокаут Харис бе вече там.
— И кога ще бъде мачът? — попита Блонди. — Трябва ми време да вляза във форма. От две години не съм слагал ръкавици.
— Колко време ти трябва? — попита Солти.
— Той има достатъчно време да влезе във форма — намеси се Луиза.
— Около три месеца.
— Три месеца? — повтори Солти. — И таз добра! Първият мач трябва да стане най-много до един месец. На мен и на Нокаут са ни нужни само две седмици.
— Дайте му възможност да си възстанови формата — разпалено рече Луиза. — В това състояние Блонди не може да се бие. И един рунд няма да издържи.
— Тогава месец и половина.
— Не мога — решително каза Блонди.
— Два месеца.
— Може и да ми стигнат, но може и да са малко — каза Блонди.
— Не мога да позволя на моя боксьор да се шляе повече време — рече Солти. — Ако не се подготвиш за два месеца, ще трябва да потърся друг.
— Ще се подготви — обеща Луиза. — След два месеца той ще се бие с Нокаут Харис.
Собственикът на кръчмата-кафене приближи и погледна Блонди. Бе готов отново да го изхвърли. Под мишницата на Крут висеше пистолет, а в джоба на сакото му подрънкваха боксови пръстени.
Глава 6
Солти продължаваше да яде своята кървяща пържола и да говори на Луиза. Блонди мислеше.
— Блонди — неочаквано се обади Солти, сякаш току-що му е хрумнало нещо много важно. — Хайде тази вечер да си направим празненство. Ще повикаме Нокаут Харис и ще идем някъде да пием по една бира. Какво ще кажеш?
Блонди погледна Луиза. Искаше му се тази вечер да се приберат, цяла вечер подсъзнателно бе мислил за това.
— Хайде, Блонди — настоя Луиза. — Добре ще ти дойде. И без това почваш тренировки, скоро няма да имаме тази възможност. Нали вие всичко ще платите? — обърна се тя към Солти.
— Разбира се, аз плащам! Тази вечер аз черпя.
— Добре — съгласи се Блонди. — Да вървим.
Луиза стана от масата.
— Довиждане, Блонди. Прибирам се у дома.
Блонди я изпрати до улицата. Съжаляваше, дето се е съгласил да остане със Солти. Повече му се искаше да бъде с Луиза. Все за това си бе мислил.
— Скоро ще се върна, Луиза. Предпочитам да съм с тебе.
Тя го целуна и тръгна. Като се върна на масата, забеляза Солти да говори с някого по телефона. След
