Някой горе отвори прозорец и лисна цокало на улицата.
— Как ти е главата?
— Адски боли — рече той и разтри врат с длани.
— Май трябва да се прибереш и да легнеш. Утре ще ти бъде по-добре.
— Няма къде. По дяволите!
— Къде живееш?
— Къде да е. Ако си платя, навсякъде.
— Аз имам къде да те приютя — рече момичето. — Ще дойдеш ли? Ако останеш на улицата, може и да пострадаш. Замаян си, нали?
— Ужасно.
— Ще поспиш, ще си починеш и ще се оправиш.
— Къде?
— Зад ъгъла.
Помогна му да се изправи и го хвана през кръста. На ъгъла завиха и половин пряка по-надолу спряха пред сграда, която отвън приличаше на склад. Тя отключи вратата и в тъмното ги посрещна скърцаща стълба. До петия етаж всичко тънеше в мрак. Тя отвори една врата и запали газена лампа.
Блонди се смъкна на първия стол и се хвана за главата. От изкачването отново му се виеше свят, ушите му бучаха. Момичето застана до масата и не мръдна, додето Блонди не вдигна очи.
— Ще ти дам нещо да пийнеш — рече тя и се шмугна в една неосветена стая. — Ей сега ще се оправиш. Как жестоко те наредиха проклетниците!
Блонди се стаи на стола и се огледа. Газената лампа едва осветяваше стаята. Момичето се показа с чаша уиски, даде му я и пристъпи до умивалника да намокри пешкира. После му го сложи на челото. Стана му приятно.
— Как се казваш? — попита Блонди, но вместо нея, погледна чашата с уиски.
— Елзи — отвърна тя, — … но съм кръстена Луиза.
— Защо го промени?
— Не зная… Някой ден пак ще стана Луиза.
— По дяволите! Луиза е по-хубаво.
Тя заобиколи масата и застана между него и лампата.
— Харесва ли ти? — В гласа й звънна надежда.
Той се отпусна на облегалката и взе да си разтрива шията и слепоочията. Момичето отиде до леглото и седна. В стаята беше студено. Блонди не отвърна. Мълчаха и двамата. Подпрял лакти на коленете си, той подпираше глава, а тя не откъсваше поглед от него. От време на време постройката се разтърсваше от невероятни трясъци. Когато под тях настъпваше затишие, иззад ъгъла се дочуваха звуците на електрическото пиано в кръчмата.
— Какво работиш? — попита Луиза.
Блонди вдигна очи. Трепкащата жълта светлина го заслепи и лицето му се сви от болка. Челото му се разполовяваше от бледорозов белег.
— Нищо. Едно време бях боксьор.
— Боксьор? — учуди се тя. — Тогава защо ги остави така да те смачкат?
— Вече никакъв боксьор не съм. Моят бивш менажер ме продаде, простакът му с простак!
— Какво значи това?
— Продаде ме, ей тъй, на улицата ме захвърли. Даде ми някакъв допинг и оттогава работи с другия боксьор. Добре скроено. Даде ми нещо, от което омекнах, и другият ме нокаутира. Сега вече не мога да се бия.
— Ами ако имаш добър менажер?
— Никой няма да ме вземе. Всички мислят, че от последния път съм свършен.
— И какво смяташ да правиш?
— Нищо. Станах скитник. Край на бокса.
Сградата отново се разтресе, този път сякаш а-ха да се срути. Трясъкът се от отърколи в нощта като планинска гръмотевица. Точно така трещи динамит, заровен в земята, стига само да си достатъчно близо, за да чуеш.
— Хайде, спи сега — каза Луиза и се изправи от леглото. — Като се събудиш, нищо няма да ти има.
— Добре. Къде да спя?
— Тук, в леглото.
— А ти?
— Ще си постеля на земята.
— Глупости, на земята! Ти в леглото. На земята аз ще спя. И без това съм свикнал.
— Тогава и двамата в леглото — рече тя.
Блонди се огледа, едва сега виждайки по-голямата част от стаята за пръв път. В ъгъла до камината зееше празна кофа за въглища. Ръждясалият радиатор до вратата изглеждаше студен. Приближи се и го докосна. Беше по-студен и от ръката му.
— Добре — съгласи се той и почна живо да се съблича.
— Имам само две одеяла. — Сякаш искаше да се извини. — Но ще си взема палтото. Все ще помогне.
Джазът на електрическото пиано ехтеше все по-силно и отчетливо. Проникваше през тънките стени и гърмеше, като че свирят на долния етаж. Момичето изу обувки, хвърли чорапите си и легна. Но с дрехите — какво са две одеяла? Блонди остана по панталони, гол до кръста, но след малко отново навлече ризата. С всеки миг ставаше все по-студено. И когато угаси лампата и се настани до нея, целият трепереше.
Глава 3
Солти Бенкс седеше в игралния дом на улица Мелдън и чакаше боксьора, известен под името Нокаут Харис. За да убива времето, мяташе по зелената покривка чифт зарове от слонова кост. Нокаут Харис беше негър, средна категория, а Солти — неговият менажер бе намислил нещо много важно и сега искаше да го сподели с негъра. Просто един план за печелене на пари: Нокаут, който бе доста напред в дивизионната квалификация, трябваше да загуби. Най-напред щяха да поемат колкото е възможно повече залози и от своя страна да ги заложат за победителя. А Нокаут щеше да загуби. Тогава, на втория мач, Нокаут ще спечели и отново ще оберат всички залози. Важното бе да се намери човек, който да им помогне. Толкоз пъти го бяха мамили, че Солти сега не искаше да греши в избора си на какъв да е партньор. За Нокаут не се тревожеше, той ще издържи. Но кой ще бъде третият?
Само преди две вечери Нокаут бе спечелил в десетия рунд на полуфиналите в Кливлънд. Беше в една от предварителните срещи и почти никой не забеляза Нокаут. По-късно в някои вестници писаха, че Нокаут бил като че ли на изчерпване. Новината се подхвана и след два-три дни се появи във всички вестници по цялата страна. И сега общо бе впечатлението, че Нокаут Харис не е във форма. Солти знаеше — този път лесно ще убеди негъра, че трябва да загуби. А и нещо повече — при това положение нямаше да е така трудно и със залозите. След една седмица Нокаут имаше среща във Филаделфия, след която можеха да осъществят този план. Колко му е! От два мача можеха да смъкнат петдесет хиляди. И настроението на Солти бе доста повишено. Мъчеше се да измисли някой боксьор от същата дивизия, с когото можеха да разработят плана, но от всички се боеше. Който и да бъде третият, рискуваха, защото оня би могъл да не се съгласи с втория мач. Там беше цялата работа и затова Солти чакаше Нокаут, надявайки се поне той да знае някой по- надежден.
Нокаут влезе в игралния дом и се заозърта за Солти. Носеше нов сив костюм, бежова шапка, килната на тила, и бастун с позлатена дръжка. Минат не минат десет-петнайсет дни, купуваше си нови костюми.
— Къде, по дяволите, се губиш цял ден? — посрещна го Солти.
— Бях да видя жена си.
— Мислех, че ще отложиш таз гадория, докато се върнем от Филаделфия. Е и?
— Всичко е наред, Солти. Мога двайсет рунда да изкарам с когото кажеш.
— И на пет няма да издържиш, ако не забравиш, че имаш жена. Двете неща заедно не стават. А с
