— Да, Теди. Живеем тук от близо две години. За всичко ти писах. Не помниш ли, Теди?
— Не — опомни се той. — Такова писмо не съм получавал. Сигурно се е загубило някъде. А аз през цялото време си мислех… мислех си за фермата…
— Фермата е пак там, където си беше, синко — успокоително се намеси баща му. — Всичко си е тъй, както го остави. Нищо не се е променило, все си е същото. Всеки ден прескачам да понагледам. Всичко е в ред, сине.
Тед слезе от колата, следван по петите от Таузър, и се отправи подир майка си, баща си, Сиз и Томи към непознатата къща. Как да им каже, че е разочарован? Не биха го разбрали.
— Ще свикнеш тук — рече баща му, въвеждайки го в малката всекидневна. — За майка ти в града е много по-удобно, а и децата са по-близо до училището. Откъдето и да погледнеш, за всички е по-добре.
— Зная, татко, но…
— Но какво?
— Това не е… не е…
— Кажи какво те мъчи? — попита баща му.
— Татко, за мен тук не е дом. Не бих могъл да свикна.
Баща му го отведе до голямото кресло пред прозореца, накара го да седне и приветливо засмян го потупа по рамото.
— Уморен си от вълнение, синко — рече той. — Седни, отдъхни си. Всичко ще се оправи. Не си заслужава за такива неща да се тревожиш.
Додето му разказваха какво се бе случило в негово отсъствие, Тед рееше поглед през прозореца. Вместо безкрайните тъмни угари, проточили се чак до хоризонта, от тук се виждаха само купчина къщички, струпани една до друга между тесните улици, и непознати хора. Почувствува се изоставен и окаян. Липсваше му високият хамбар, пробил сякаш небето, дъхът на влажна пръст, който се долавяше, когато ветровете шушнат в листата на дъбовете, безконечните редици на палавите царевици, липсваха му всички неща, за които бе мечтал далече от дома.
Семейството Норис, разправяше майка му, се преместили в Канзас Сити, а Кътлърови купили голяма ферма. Сали Доул се омъжила за Франк Джоунз, имали вече две деца. Томи играел в детския бейзболен отбор на училището, а Сиз спечелила първа награда на областния конкурс за домашна подредба. Фред Максуел, който учеше с Тед последните класове, сега бил подпредседател на банката.
— А фермата? — нетърпеливо попита Тед. Повече не можеше да чака. — С фермата нищо ли не стана, татко?
— Защо, Теди? — изненада се майка му — Какво ти става? Нали ти каза баща ти, нищо не се е променило — фермата си е на мястото. Защо си се разтревожил?
— Съжалявам, мамо — той се поуспокои. — Просто нямах търпение. Искам да ида там, още сега — той се изправи. — Не мога тук, много ми е тясно. И тия струпани къщи! И тоя народ по улиците, никого не познавам. И никой не знае какво се е случило. Погледни ги и ще разбереш — нищо не знаят.
— Какво и къде се е случило, Теди? — попита майка му. — За какво говориш?
— От където идвам.
Баща му го хвана за ръката.
— Разбира се, синко, ще отидеш на фермата. Като обядваме, всички ще отидем. Обзалагам се, колко ли си огладнял за майчините гозби!
— Вярно, мамо, — усмихна се той, — страшно съм огладнял.
-------------------------------
Автомобилът свърна в алеята, която водеше към високия кафяв хамбар и огромната бяла къща под дъбовете. Тед се наведе и се взря в обширните поля, които се простираха във всички посоки.
— И тъй, сине, пристигнахме — каза баща му. — Харесва ли ти старият дом, така ли си го представяше?
— По-хубав е, татко — рече Тед. — Много по-хубав, отколкото си го представях. Най-величествената гледка на света.
— Може и да си прав — съгласи се баща му, — и мен много не ми се щеше да напуснем фермата, но на майка ти много й се събра. Пък и не е вече толкова млада, знаеш. Трябваше да мисля за нея, затуй решихме да се преместим в града.
— Така е — съгласи се Тед. — Мама не бива повече да се блъска. Сега трябва да й улесняваме живота.
Колата спря под дъбовете и Тед скочи навън. Таузър лавна, Тед му отвори задната врата и той хукна напред. Ако не бяха ръмженето и джафкането на Таузър, тук щеше да цари райска тишина.
Забързан, откъм хамбара се зададе Ед Фулър, който живееше тук и откакто се помнеше Тед, помагаше на баща му във фермата. Като позна Тед по униформата, той почти затича.
— Боже, благослови! — викна Ед, грабна ръката на Тед и почна да я тръска. — Знаех си, че ще се върнеш, Теди. Помниш ли, казах ти го още като тръгна? Разправях ви аз, нищо на света няма да му попречи да се върне у дома.
— Ти излезе прав, Ед — намеси се бащата.
— Чудесно е да се върне човек и отново да те види, Ед — рече Тед. — Само дето много продължи.
— Тук имаш грешка, Теди — остро забеляза Ед. Беше все същият Ед Фулър, приказлив и готов да спори. — Ако войната бе свършила по-бързо, от нея нямаше да има никаква полза. Почнеш ли война, най- важното е да знаеш колко дълго да я водиш, а не колко скоро да я прекратиш. Вземи например нашите генерали — знаеха си работата хората, не сбъркаха да турят край на войната, като видяха, че печелят, та по-скоро да се върнат по домовете. Като се бориш с някого, бори се, додето му пречупиш съпротивата. Викне ли „стига“, не го пускай да се изправя на крака, защото рано или късно пак ще ти налети. Нали и аз това ти казвам — няма значение с един ли се биеш, или с милиони — най-важното е да се биеш толкоз, колкото е необходимо. Те, нашите генерали, си знаеха работата. Питай в родните им градове и ще разбереш, че са научили тая мъдрост още като дечурлига, когато в междучасията са играли на войници в задния двор. Помня, бяхме се сдърпали веднъж с едного…
Късно същия следобед — бе дошло вече време да се връщат в града — Тед помоли баща си да му позволи да нощува във фермата. Баща му неохотно се съгласи и му напомни, че тъй ще изпусне гозбите на майка си.
— Какво ще ядеш тук? Само фасула на Ед — каза баща му, поклащайки глава. — Човек трябва да е много смел, за да се реши от тоя фасул гозба да прави. Знам си аз, веднъж нали се помъчих!
— Вижте какво ще ви кажа — запротестира Ед. — Бобът е най-прекрасната храна, с която човек може да си напълни стомаха. Да не мислите, че бих похващал работа във фермата, ако нямаше фасулец? Да не дава господ един ден да остана без боб — тогаз търсете си друг да ви работи!
Беше заник слънце, когато Хенри Бъртън потегли за Риджуей. След малко Ед отиде в кухнята и запали печката. И когато Тед миг подир това го последва, на печката вече бе сложена огромна тенджера с фасул. Седнаха край масата и додето дочакат фасула, заприказваха надълго и широко за фермата.
— Не виждам как ще я караш тук без жени — колебливо подхвърли Ед с първата лъжица. — Млад човек си, на тия години доста ще поскучаеш. Слушай, Теди, ти няма ли да се замислиш за женене, още повече искаш тук да живееш? Но да ти е ясно — и жена да ми доведеш, аз от навиците си няма да се откажа: три пъти на ден ще си ям боба и това е!
— Ще се погрижа винаги да имаш достатъчно фасул, Ед — обеща Тед. — Не се безпокой!
— Значи ли това, че наистина си решил да се жениш? А пък ако си решил, отсега вече зная за коя ще е. На Гленън момичето, дето живее оттатък Чърчмановия поток. Помня как беше лапнал по нея преди четири години, когато замина, а и тя, мен ако питаш, още не те е забравила. Оттогава с никого не е излизала — какво повече искаш? Човек като се пази, значи си има нещо на ум. Виждал съм я сегиз-тогиз да язди татък из фермата, все самичка. Да знаеш само колко се е разхубавила, Теди. Станала е кажи-речи най-хубавото момиче в нашия край, и то не само на лице, Теди…
Ед продължаваше да бъбри; Тед стана и напусна кухнята.
-----------------------------------
На следната сутрин Тед Бъртън се събуди рано. Сгъна и грижливо опакова военната си униформа да не се праши и я прибра. После намери в килера старите си дрехи и ги навлече. Бяха отеснели, но докато си
