купи нови, щяха да му вършат работа.
В кухнята Ед му донесе огромна чиния претоплен фасул, седна от другата страна на масата и го загледа. Като хапна малко, Тед дръпна стола си назад. Ед се засегна.
— Сигурно щеше да ти хареса повече с доматен сок — подметна Ед и му подаде шишето със сок.
— Не — каза Тед, — нещо не ми се яде тази сутрин.
— Сигурно ти е дошло до гуша във войската — поклати глава Ед. — Ако не ти се яде, изходът е един.
— А именно?
— Вземи, че се ожени — тогаз жена ще ти готви. Или мислиш, че аз ще върша тая работа, когато не ми приляга? Друго си е жената.
Като закусиха, напоиха добитъка, побелиха царевица в хамбара, свалиха фураж от сеновала. После Тед намери в склада боя и се зае да замаже излющените тук-там стени на къщата. Към десет — той още работеше — на пътя спря кола. Тед слезе от стълбата и още нестъпил на земята, чу гласа на Нанси Гленън. Обърна се и я видя — тичаше към него.
— Тед! — извика тя, задъхана и развълнувана. — Тед! Ето ме и мен!
Ръцете му се разтрепериха, остави кутията с боя на земята.
— Нима си ме забравил, Тед? — попита тя. — Аз съм, Нанси, Тед. Ето ме!
Сега тя тръгна по-бавно. Спря пред него, а той, вместо да поеме ръцете й, както очакваше тя, отпусна своите. Объркана, Нанси погледна ръката му.
— Тед, какво има? Какво се е случило, Тед?
Виждайки разочарованието, което се изписа по лицето й, той извърна очи и прехапа неловко устни.
— Радвам се да те видя, Нанси — каза той, все тъй приковал поглед в земята.
— Нищо не разбирам, Тед — каза безпомощно тя.
Ужасно го заболя — Нанси усети неговата враждебност и той разбра това; сега за първи път вдигна очи към нея.
— Трябваше да се сетя, че нещо се е случило — рече тя, — трябваше да го разбера, когато преди шест месеца писмата ти престанаха да идват. Друга ли има, Тед? Това ли е? Кажи ми истината, Тед! Трябва всичко да знам!
— Не е тъй лесно да се обясни, Нанси — само това успя да каже той. — Не зная как да…
— Да не са те ранили, Тед, та всичко си забравил?
— Не — твърдо рече той. — Помня всяка минутка, Нанси. Нищо подобно, помня всичко… и не само нашите минути… помня и други. Нанси, нали си спомняш Джим Фостър? Та Джим Фостър…
— Разбира се, помня го — побърза да отвърне Нанси. Той разбра, че тя се опитва да му помогне, но сега не му беше до помощ, — само че аз за тебе говоря, Тед.
— Но в цялата работа е замесен Джим, Нанси, твърде много е замесен. Не разбираш ти…
— Погледни ме, Тед — примоли се тя. Той видя чистата усмивка на лицето й, почувствува топлите й нежни ръце на врата си. — Не помниш ли какво се случи тъкмо преди да заминеш, Тед? Прекарахме целия ден край Чърчмановия поток — ти и аз, сами бяхме. Носех кошница с продукти, а после…
------------------------------------
Седяха в сянката на едно дърво край брега на потока, той я прегръщаше и продължително се целуваха.
— За мен никога няма да има друга, Нанси, само ти! — нежно шепнеше той. — Каквото и да се случи, помни това! Обичам те, Нанси, и щом се върна от тая война, ще се оженим. Нали ще ме чакаш, Нанси? Кажи, нали ще ме чакащ? Моля те, обещай ми, Нанси!
— Разбира се, скъпи, ще те чакам — казваше тя и се притискаше до него. — Твоя съм завинаги, Тед. Вечно твоя.
Късно следобед лятна буря ненадейно смрачи небесата. Додето се усетят, дрехите им се измокриха от рукналия порой. Не се мина много, слънцето отново огря. Свалиха мокрите дрехи и ги простряха по храсталаците да съхнат.
— Не е зле да се изкъпем, додето чакаме — предложи Нанси.
— По-добре да си пазим дрехите — каза Тед, — че току-виж, дигнал ги някой и после…
Плуваха, плискаха в реката, капнаха от умора и се изтегнаха върху тревата на слънце.
— Знаеш ли какво ще направим, като се върна? — попита Тед.
— Какво, Тед?
— Най-напред, естествено, ще се оженим. А после…
— После какво? — лукаво се усмихна тя.
— Говоря сериозно, Нанси.
— Аз също — каза тя и стисна ръката му. — Хайде, разкажи ми.
— Ще си уредим ферма, каквато никой не е виждал, с най-хубавите животни. И предимно коне. Приказни коне. Все чистокръвни.
— А крави, Тед?
— Може и крави. Да, и крави, нали ще ни трябва мляко и масло за дребосъка.
— Какъв дребосък, Тед? — засмяна попита тя.
— Тия, малките, дето припкат из къщи.
— Гъски?
— Гъските не припкат. Гъските се клатят.
— А-ха! Сещам се — телета и жребчета.
— Може би да.
Той погъделичка носа й с дълъг тревен стрък, а тя се сгуши в прегръдката му. Лежаха един до друг, додето слънцето бавно потъна и се скри.
Притъмняваше, когато станаха и се облякоха. Тръгнаха към къщата на Нанси. Тед я прегърна през кръста.
— Заминавам утре в шест — рече той. — Вече няма да те видя, Нанси.
Тя отчаяно сключи ръце около снагата му и се прилепи до него, сякаш нищо на света не би могло да я откъсне.
— Не говори така, Тед! — разплака се тя. — Кажи, че ще се върнеш! Обещай ми, че ще се пазиш… заради нас!
— Не исках да кажа това, Нанси. Ще се върна, как няма да се върна. Като ме няма, нали слънцето пак ще изгрява! Щом то изгрява, помни — ще се върна! Не забравяй! Всяка сутрин слънцето ще изгрява и това ще бъде знак, че се връщам.
— Добре, Тед. Ще запомня. Всяка сутрин ще гледам слънцето и ще си повтарям думите ти. А като се върнеш, Тед, ще ме обичаш ли като сега?
— Та сега сме в самото начало, Нанси. Ти само почакай! Сега те обичам, колкото да ти покажа. Като си дойда, тогава ще разбереш какво значи обич!
— Добре, мили — прошепна тя и долепи устни до неговите, — добре!…
-------------------------------
Когато отвори очи и видя застаналата пред него Нанси Гленън, усети, че устата му е пресъхнала, а погледът мътнее. Покри лицето си с ръце и разтърка очи. Сълзите, потекли по страните на Нанси, не го изненадаха. Едва се сдържаше да не я грабне в прегръдката си и да поиска прошка за болката, която й причинява.
Нанси се обърна и бавно закрачи към автомобила на алеята. Той почака, надявайки се, че тя ще спре, ще му каже нещо, каквото и да е. Не биваше да си тръгва така. Тя отвори вратата на автомобила. Тед чу запалването на мотора, изтича по алеята, но колата й вече завиваше нататък.
— Нанси! — извика той след автомобила. — Нанси…
-------------------------------
Същия ден следобед по алеята се зададоха майка му и баща му, а на задната седалка подскачаха Сиз и Томи. Тед отиде да ги посрещне. Баща му отнесе на верандата грамадна кошница, а майка му, метнала на ръка куп пердета, влезе в къщата.
— Опекла съм ти пудинг, Теди — рече тя. — Виж в кошницата, има пържено пиленце и кифли, аз съм ги
