Ърскин Колдуел
Бък големият
Когато слънцето се наклони на залез, по прашния път плъпнаха тълпи от хора, които нищичко в белия широк свят не можеше да разтревожи. Беше събота вечер, въздухът се захлади, а това стигаше да направи щастливи сумата хора. В прахоляка на пътя тътреха копита и няколко дърти мулета с угрижени муцуни, но те имаха право да изглеждат тъй, защото цяла седмица здравата се бяха трудили да мъкнат трупи на тресавището, часът за вечеря бе дошъл и отминал, а те все още се намираха далече, далече от дома.
За негрите бе дошъл най-приятният момент от цялата година — поради горещините белите много-много не се мяркаха навън и негрите можеха да се разхождат по големия път колкото им душа иска. Жени и момичета, до една натъкмени с бели колосани рокли и пъстри свилени панделки на косите, вървяха редом с пременените в празнични костюми мъже.
По едно време някъде надолу по пътя залая ловджийско куче — дереше се като смахнато, без глас щеше да осъмне. Колкото и да се взираше натам, човек нищо не би забелязал, защото луната още не беше изгряла. Момчетата застанаха насред пътя и се ослушаха. Старият пес продължаваше да лае. Момчетата не си продумаха, но много добре знаеха, че никой стар пес не би си направил труда да се надигне по туй време и да лае току-тъй, ако не е надушил нещо.
— Пази се, черна кожо — провикна се негърчето с жълтата шапка. — Дръпни се, не дишай, че няма да усетиш как ще ти се случи нещо.
— Какви ги дрънкаш бе? — попита го Джимсън.
— Погледнах назад — рече Мозес — и видях нещо, от което и на тебе ще ти изскочат очите.
— Какво си видял, хлапако? — полита Джимсън и се разтрепери като калинка — нещо страшно ли видя?
— Видях Бък Големият — каза Мозес с изтънял и отслабнал глас — и не веднъж го видях, а дваж, защото се озърнах още един път, не бях сигурен дали не съм се припознал.
Негърчетата кривнаха по пътя в канавката и се укриха в гъсталака. Приклекнаха там и се ослушаха. Някъде по пътя хората се смееха, пееха, разговаряха високо. Старият ловджийски пес лаеше ли лаеше, сякаш няма намерение никога да млъкне.
— Защо му е на Бък Големият да изкарва акъла на хората? — продума Джимсън. — Грехота е.
— Той съвсем не иска да ги плаши — прекъсна го Мозес. — Хората без да щат се разтреперват, когато Бък се появи, това е. Бък не е виновен. Като детенце е добър.
— Тогаз, като няма от какво да се страхуваш, защо си клекнал в храстите?
Мозес замълча. Отдръпнаха клоните встрани и надникнаха към пътя. Бък Големият не забелязаха, защото след залеза веднага се стъмни, но дочуха ясно нозете му да шляпат по прашния път, сякаш кипарис пада посред бял ден в блатото.
— Може да е бил добър, когато е бил детенце — додаде Джимс. — И сега може да е добър, но само като спи. Я си спомни миналата събота — на кръстопътя хич не приличаше на детенце.
— Че какво толкова е направил? — полюбопитствува Мозес.
— Каза, че много му харесвала панделката на новата ми сламена шапка, тая на ивиците, и после тъй ме халоса по гърба, че целунах земята. Ето ти тебе детенцето Бък! Знам си го аз.
— Стига си плещил — прошепна Мозес. — Ей го, иде!
Пуснаха храстите и приклекнаха още по-ниско да не ги види Бък Големият. Свалиха шапки и се снишиха. Радваха се тайно, че се е смрачило.
— Виж го ти него, женкаря! — зашепна Джимсън. — По-голяма скица виждал ли си? Виж го как се е докарал, с жълти чепици и червена вратовръзка — с тия шарки на първото момиче ще завърти главата. Такъв женкар, че се усуква и там, дето никой не се е усуквал. Ех, човече божи, да бях на негово място, щях да си намеря някоя с по-светла кожа…
— Затваряй си устата, черна муцуно! — изсъска Мозес и смушка с лакът Джимсън в ребрата. — Току-виж скочил в храстите и тогава… като не си затваряш устата…
Бък Големият се люлееше по пътя, сякаш отпреди си бе намислил къде точно иска да отиде. Подсвиркваше пронизително като дъскорезница в събота следобед, когато свършва смяната, размахваше глава и ръце, като че целият свят е негов. Нямаше съмнение — тръгнал бе да се занася с някоя.
Негърчетата в храсталака тъй се разтрепериха, че чак костите им затропаха.
Като се изравни с гъстака, Бък Големият спря и се огледа. Нямаше котка, която да вижда в мрака по- добре от него. Стига само да извърнеше огромното си черно лице, накъдето пожелае да гледа, и пред очите му ставаше светло като бял ден.
— Хей, вие там, още малко и ще изроните листенцата на бедните храсти! — провикна се Бък Големият, ухили се и зъбите му лъснаха като новички надгробни плочи на лунна светлина. — Какво са виновни тия хубави дръвчета, че тъй ги наказвате?
Той протегна ръка над канавката и сграбчи една рунтава глава. После издърпа ръката си на пътя.
— Как те викат, негърче?
— Джимсън, мистър Голям Бък — рече негърчето. — Казвам се Джимсън.
Бък Големият протегна другата си ръка към храстите и спипа втора рунтава глава. Тръсна я дваж-триж и Мозес, подскачайки, излезе на пътя. Застанаха с Джимсън под ръцете на Бък Големият, разтреперани още по-силно и от листата на шубрака.
— Ами ти бе, черньо, ти как се казваш?
— Аз съм малкият Мозес — отговори момчето.
— Малкият Мозес, ама чий?
— Малкият Мозес Март.
— Ама че смешно име през август! — каза Бък Големият и така го разтърси, уловил го за косата, че Мозес сто пъти съжали, дето майка му го е родила. — Какво си се разтреперил, момчето ми? Какво пък толкоз, няма нищо страшно, ако си смениш името на Август.
— Слушам, сър мистър Голям Бък — каза Мозес, — ще си го сменя. Както кажеш, тъй ще си го сменя. Каквото поръчаш, туй ще сторя. Честна дума, мистър Голям Бък.
Бък Големият пусна Мозес и се разсмя. Шляпна Джимсън по гърба между плешките и преди да се опомни, Джимсън видя, че земята се надига и му се залепя в лицето. Големият Бък погледна надолу, хвана в шепата си малко рунтава коса и изправи Джимсън на крака. После се дръпна и продължи да се смее.
— Слушайте, фъстъци — рече той, — я не се правете, че вие страх! Никому зло не съм сторил. Вие сте ми приятели. Ако не бях закъснял и ако не си бях наумил нещо по тънката част, щяхме да седнем ей тука и такъв майтап щеше да падне…
Бък Големият приповдигна панталоните си и пристегна вратовръзката.
Щат не щат, момчетата се възхищаваха от яркожълтите му чепици и червената връзка, която приличаше на червен фенер, окачен на врата му.
— Откъде се минава за къщата на Сали Певицата? — попита Бък.
— Чия къща? — попита Джимсън и зяпна от удивление. — За коя къща питаш?
— Казах, къщата на Сали Певицата.
— Искаш да кажеш къщата на Сали Певицата, така ли мистър Голям Бък? — обади се Мозес. — Не може да бъде, защото на Сали Певицата коцкарски номера не минават. Такава е една, инат…
— Чу какво питах, фъстъче! Казвам, каквото казвам, точно за Сали Певицата става дума. Откъде се минава?
— Ама ти сериозно ли си решил да й се завъртиш? — попита Мозес.
— Че нали затуй съм тръгнал — рече Бък Големият. — И много бързам, ще знаеш. А вие, фъстъци такива, най-добре елате с мене да ми покажете де живее момичето.
Джимсън и Мозес припнаха край него в тръс да не изостават от грамадните му крачки. Извървяха половин миля и през цялото време и тримата мълчаха.
При всяка среща с хора по пътя хората скачаха в хендека — даваха път на Големият Бък. Всъщност Бък Големият нямаше повече от сто двайсет и пет килограма и не беше кой знае колко висок — някъде към два и двайсет, но минеше ли по пътя, заемаше го сякаш от край до край. Жените и момичетата се кикотеха, но Бък Големият не им обръщаше внимание. Вървеше право напред по големия път, същински птичар, надушил жива следа.