Пролог
И нека пред светото лице на РАМ да докоснете Словото на живота и да получите толкова сила, че да бъдете неговото живо свидетелство навред по Земята!
Учителят вдигна високо новия ми меч, както си беше в ножницата. Пламъците в огнището изпращяха — това бе добър знак, според който ритуалът трябваше да продължи. Тогава аз се наведох и с голи ръце започнах да копая земята пред себе си.
Беше нощта на 2 януари 1986 г. Бяхме високо в планината край морето, близо до местността, позната като Агуляш Неграш или Черните игли. Освен мен и моя Учител присъстваха и жена ми, един мой ученик, местният водач и представител на голямото братство, което обединяваше езотеричните ордени в целия свят, известно под названието Традиция. И петимата, в това число и водачът, който предварително беше уведомен за предстоящото събитие, участваха в провъзгласяването ми за Учител от Ордена на РАМ.
Бях издълбал плитка продълговата дупка в земята. С голяма тържественост докоснах пръстта и произнесох ритуалните слова. Жена ми се приближи и ми поднесе меча, който бях използвал повече от десет години и който през цялото време много пъти ми бе служил при магическите мисии. Поставих меча в направената дупка. После хвърлих отгоре пръст и заравних мястото. Докато вършех това, си спомних изпитанията, през които бях преминал, нещата, които бях научил, и явленията, които бях в състояние да предизвиквам само защото притежавах онзи толкова древен и скъп за мен меч. Сега той щеше да бъде погълнат от земята. Желязото на неговото острие и дървото на неговата дръжка щяха да послужат за храна на мястото, откъдето бях почерпил толкова сила.
Учителят се приближи и постави новия ми меч пред мен, там, където бях заровил стария. Тогава всички разпериха ръце, а Учителят, използвайки своята сила, направи така, че около нас да се появи странна светлина, която не осветяваше, но се виждаше и променяше отразения от човешките фигури жълт цвят на огнището. След като извади от ножницата своя меч, той ме докосна с него по раменете и главата и изрече следното:
— По силата и любовта на РАМ те назовавам Учител и Рицар на ордена от днес до края на дните ти. „Р“ като „Ред“, „А“ като „Архилюбов“, „М“ като „Милосърдие“ или на латински RAM — „R“ от „Regnum“, „A“ от „Agnus“, „M“ от „Mundi“. И нека, щом вземеш своя меч, той да не се задържа повече в ножницата, тъй като там ще ръждяса. А щом излезе от ножницата, нека не се прибира обратно, преди да е извършил едно добро дело, преди да е проправил път или да е пролял кръвта на неприятел.
И с върха на своя меч той одраска леко челото ми. От този момент нататък повече не беше нужно да мълча. Не беше необходимо да прикривам онова, на което съм способен, нито да потулвам чудесата, които се бях научил да правя по пътя на Традицията, От този момент нататък аз вече бях маг.
Протегнах ръка, за да взема новия си меч — от стомана, която не ръждясва, и от дърво, което земята не може да разяде. Дръжката беше в черно и червено, а ножницата — черна. Ала щом ръцете ми докоснаха ножницата и понечих да доближа меча до себе си, Учителят се спусна към мен и яростно ме настъпи по пръстите. Извиках от болка и пуснах меча.
Взрях се в него недоумяващо. Необикновената светлина беше изчезнала и от пламъците в огнището лицето на Учителя ми се стори призрачно.
Той ме изгледа студено, повика жена ми и връчи на нея новия меч. После се обърна към мен и каза:
— Отдръпни ръката, която те мами! Пътят на Традицията не е на малцината избрани, а е път на всички хора! Силата, която си мислиш, че притежаваш, не струва пукната пара, понеже не е сила, която може да бъде споделена с останалите хора! Ти трябваше да откажеш меча и ако го беше сторил, той щеше да ти бъде даден, защото сърцето ти щеше да е чисто. Но както се и опасявах, в решителния момент ти се подхлъзна и падна. Заради твоята алчност отново ще трябва да тръгнеш да търсиш своя меч. Заради твоето високомерие ще трябва да го търсиш сред обикновените хора. А заради твоето увлечение по мистичното ще трябва много да се бориш, за да постигнеш онова, което тъй щедро щеше да ти бъде дадено.
Сякаш целият ми свят се разпадна. Все още бях на колене, вцепенен, без желание да мисля за каквото и да било. След като вече бях върнал стария си меч на земята, не можех да си го взема обратно. Но след като новият не ми бе даден, трябваше сам да го отвоювам, безпомощен и беззащитен. В деня на върховното ми Небесно посвещаване срещнах яростта на моя Учител, който ме настъпи по пръстите и ме върна на земята.
Водачът угаси огъня, а жена ми дойде при мен и ми помогна да стана. Тя държеше в ръцете си моя нов меч, но според правилата на Традицията аз не можех да го докосна без позволението на моя Учител. Безмълвно прекосихме гората, следвайки фенера на водача, докато накрая стигнахме неравния селски път, където бяхме паркирали колите.
Никой не се сбогува с мен. Жена ми сложи меча в багажника на колата и запали-двигателя. Дълго време мълчахме, докато тя караше бавно, заобикаляйки дупките по пътя.
— Не се тревожи — каза ми най-сетне, опитвайки се да ме окуражи малко. — Сигурна съм, че ще успееш да си го върнеш.
Попитах я какво й е казал Учителят.
— Три неща. Първо, че е трябвало да си вземе топла дреха, понеже горе се оказало по-студено, отколкото предполагал. Второ, че нищо не го е изненадало и че това вече много пъти се е случвало с безброй други хора, стигнали дотам, докъдето и ти. И трето, че твоят меч ще те чака в уречен ден и час на определено място от пътя, който ще трябва да изминеш. Аз не знам нито датата, нито часа. Той ми посочи единствено мястото, където трябва да го скрия, за да можеш ти да го намериш.
— И кой е този път? — попитах нервно.
— О, не ми обясни много добре. Каза само да потърсиш на картата на Испания един стар средновековен път, известен като Необикновения път на Сантяго.
Пристигането
Митничарят дълго гледа меча, които жена ми носеше, и попита какво смятаме да правим с него. Аз казах, че един наш приятел ще го оцени, за да го продадем на търг. Лъжата подейства и митничарят ни даде удостоверение, че сме влезли с меча през летище „Бахадас“, и ни каза, че ако имаме проблеми с него на излизане от страната, достатъчно било да покажем документа на митницата.
Отидохме до гишето за коли под наем и потвърдихме резервацията за два автомобила. Взехме си документите и преди да се разделим, влязохме да хапнем в ресторанта на летището.
Бях прекарал една безсънна нощ в самолета — някаква смесица между страх от полета и страх от онова, което предстоеше да се случи занапред. Но бях съвсем бодър и изпълнен с нетърпение.
— Не се притеснявай — каза жена ми за хиляден път. — Трябва да отидеш до Франция и в Сен Жан Пие-дьо-Пор да потърсиш мадам Лурдес. Тя ще те свърже с човек, който да те води по Пътя на Сантяго.
— Ами ти? — попитах аз за хиляден път, вече знаейки отговора.
— Ще отида там, където трябва да отида, и ще оставя онова, което ми бе поверено. После ще прекарам няколко дни в Мадрид и ще се върна в Бразилия. Смятам, че мога да се грижа за дома ни така добре, както и ти.
— Знам — отвърнах, понеже исках да избегна темата.
Загрижеността ми за работата, която оставих в Бразилия, беше огромна. Научих необходимото за Пътя на Сантяго в петнайсетте дни, последвали случката в Агуляш Неграш, но ми бяха необходими почти седем месеца да се реша да зарежа всичко и да тръгна на път. Докато една сутрин жена ми не ми каза, че часът и датата наближават и че ако не взема някакво решение, ще трябва завинаги да забравя пътя на магията и Ордена на РАМ. Опитах се да й дам да разбере, че Учителят ми е възложил непосилна задача, тъй като не е възможно да махна с ръка и да сваля от плещите си отговорността към всекидневната ми работа. Тя се засмя и каза, че това е глупаво извинение, понеже през изминалите седем месеца почти не съм бил правил нищо друго, освен да се питам трябва или не трябва да тръгна на път. И с възможно най-небрежен жест ми подаде двата билета с фиксирана дата на полета.
— Само защото ти така реши, затова сме тук — казах аз в ресторанта на летището. — Не знам дали е
