— Петрус, смятам, че циганинът беше демон.
— Да, той наистина е демон.
Щом подозрението ми се потвърди, изпитах някаква смесица от ужас и облекчение.
— Но не е демонът, когото познаваш от Традицията.
В Традицията демонът е дух — нито лош, нито добър. Смятан е за пазител на по-голямата част от достъпните за човека тайни. Има власт над материалното. И тъй като е падналият ангел, се отъждествява с човешката раса и винаги е готов да сключва сделки и да разменя услуга срещу услуга. Попитах каква е разликата между циганина и демона от Традицията.
— По пътя ще срещнем и други демони — разсмя се той. — Сам ще разбереш. Но за да добиеш някаква представа, опитай се да си припомниш целия разговор с циганина.
Аз си припомних единствените две изречения, които бяхме разменили. Той ми бе казал, че ме очаква, и бе обещал да ми намери меча.
Тогава Петрус заяви, че тези две изречения идеално подхождали на някой крадец, заловен да обира раница — опит да спечели време и да набере преднина, като в същото време чертае път за бягство. Изреченията обаче можели да имат и по-дълбок смисъл, тоест да означават точно това, което казват.
— Кое от двете е вярното?
— И двете биха могли да са верни. Докато се защитаваше, оня нещастен крадец улови във въздуха думите, които трябваше да ти бъдат казани. Смятам, че е умен и че е инструмент на по-висша сила. Ако беше побегнал, когато пристигнах, този разговор щеше да е излишен. Но той застана лице в лице с мен и аз прочетох в очите му името на един демон, когото ще срещнеш по пътя.
Според Петрус срещата бе благоприятно знамение, тъй като демонът се бе разкрил прекалено рано.
— Сега не му бери грижата, защото, както вече ти казах, той няма да е единственият. Може да е най- важният, но не и единственият.
Продължихме. Растителността, която доскоро бе някак пустинна, се преобрази, появиха се дръвчета, пръснати тук-там. Може би щеше да е по-добре да следвам съвета на Петрус и да оставя нещата сами да се случват. От време на време той правеше по някой коментар относно този или онзи исторически факт, свързан с местата, през които минавахме. Видях къщата, където една кралица бе прекарала нощта, преди да умре. Видях и параклисче в скалите. Там имало някакъв свят човек, за когото малцината обитатели на местността твърдяха, че можел да върши чудеса.
— Чудесата са особено важни, не мислиш ли? — попита той.
Отговорих, че е така, но че никога не съм виждал големи чудеса. Обучението ми в Традицията бе по- скоро интелектуално. Вярвах, че щом възвърна меча си, ще съм в състояние да правя велики неща. Като моя Учител.
— Но те не са чудеса, тъй като не променят природните закони. Моят Учител използва тези сили, за да…
Не можах да довърша изречението, защото не намирах причината, поради която Учителят материализира духове, мести предмети, без да ги докосва, или — неведнъж бях виждал това — отваря пространства със синьо небе в забулени от облаци вечери.
— Навярно го прави, за да те убеди, че притежава знанието и силата — каза Петрус.
— Да, възможно е — отвърнах не много убедено. Седнахме на един камък, защото Петрус мразеше да върви и да пуши. Според него иначе дробовете поемали повече никотин, а и му се гадело от дима.
— Ето защо твоят Учител не ти е дал меча — каза Петрус. — Защото не знаеш за какво той прави чудеса. Защото си забравил, че пътят на познанието е отворен за всички, за обикновените хора. По време на пътя аз ще те науча на някои упражнения и някои ритуали, които са известни като практиките на РАМ. Всеки човек в определен момент от живота си се е докосвал до поне една от тях. Всички те, без изключение, са достъпни за оня, който реши да ги търси търпеливо и разумно в самите уроци, давани от живота.
Практиките на РАМ са толкова прости, че хора като теб, свикнали прекалено да усложняват живота, често не им отдават значение. Но те, заедно с още три набора практики, предоставят възможност на човека да постига всичко, съвсем всичко, което пожелае.
Исус възхвалил Бог Отец, когато неговите ученици започнали да извършват чудеса и да лекуват. Благодарил му, понеже Той скрил тези неща от мъдреците, а ги разкрил на обикновените хора. В крайна сметка, ако някой вярва в Господ, трябва да вярва също, че Господ е справедлив.
Петрус беше прав. Би било Божия несправедливост, ако само учените, разполагащи с време и пари да си купуват скъпи книги, можеха да имат достъп до истинското познание.
— Истинският път на знанието може да бъде разпознат по три неща — каза Петрус. — Първо, трябва да има Агапе, но за това ще говоря по-късно. Второ, трябва да има практическо приложение в живота ти, иначе знанията се превръщат в нещо ненужно, което ще изгние като никога неизползван меч.
И накрая, трябва да е път, който всеки да може да извърви. Както сега ти ще извървиш Пътя на Сантяго.
Цял следобед вървяхме. Едва когато слънцето започна да се скрива зад планините, Петрус реши да спрем отново. Около нас най-високите върхове на Пиренеите още блестяха под последните лъчи на деня.
Петрус помоли да разчистя малко пространство на земята и да коленича.
— Първата практика на РАМ е да се родиш отново. Ще трябва да я изпълняваш седем поредни дни и да се опиташ да преживееш по различен начин първия си контакт със света. Ти знаеш колко трудно е да захвърлиш всичко и да тръгнеш по Пътя на Сантяго в търсене на меча. Тази трудност обаче идва единствено от факта, че си прикован към миналото. Вече си преживявал провала и се страхуваш да не го преживееш отново; вече си постигнал нещо и се страхуваш да не го изгубиш. В същото време нещо по-силно от всичко това е взело превес — желанието да откриеш меча. И ти си решил да поемеш риска.
Казах, че е така, но и че все още се тревожа за нещата, които е споменал.
— Няма значение. Упражнението малко по малко ще те освободи от бремето, с което сам си се натоварил в живота.
И Петрус ми преподаде първата практика на РАМ — УПРАЖНЕНИЕТО НА СЕМЕНЦЕТО.
— А сега го направи за пръв път — каза Петрус. Наместих главата си между коленете, поех дълбоко въздух и започнах да се отпускам. Тялото ми с готовност се подчини — може би защото бяхме вървели прекалено много през деня и аз бях крайно изморен. Започнах да се вслушвам в звуците на земята, глухи, неясни. Лека полека започнах да се превръщам в семенце. Не мислех. Всичко бе тъмно, а аз бях заспал дълбоко в земята. Внезапно нещо помръдна. Беше част от мен, една мъничка частица, която искаше да се пробуди, която ми казваше, че трябва да изляза, защото „там горе“ има нещо. Аз смятах да спя, но тази част настояваше. Започна да движи пръстите ми, пръстите раздвижиха ръцете ми, но това не бяха ръце и пръсти. Беше малък кълн, който трябваше да надвие силата на земята и да се отправи към „нещото горе“. Усетих как тялото започна да следва движението на ръцете. Всяка секунда ми изглеждаше като вечност, но семенцето трябваше да се роди, да разбере какво е „там горе“. С голямо усилие главата, а после и тялото ми започнаха да се надигат. Всичко ставаше толкова бавно, че на мен ми се налагаше да се боря срещу силата, която ме натискаше надолу, към недрата на земята, където допреди малко бях спокоен и спях дълбок сън. Започнах обаче да вземам надмощие, да надвивам. Накрая пробих нещо и се изправих. Силата, която ме буташе надолу, внезапно спря да действа. Бях пробил земята и бях ограден от онова „нещо горе“.
Коленичи на земята. Седни на петите си и се наведи така, че главата ти да докосне коленете. Изпъни назад ръце. Така си като зародиш. Сега се отпусни и забрави всичко, което те напряга. Дишай спокойно и дълбоко. Постепенно ще разбереш, че си едно малко семенце, обгърнато от уюта на земята. Около теб всичко е топло и приятно. Внезапно един от пръстите ти помръдва. Кълнът не иска повече да е семенце, иска да поникне. Малко по малко започваш да движиш ръцете си. Тялото ти се надига, надига, докато накрая седнеш на петите си. Сега започваш да се изправяш. Бавно, бавно. Ти си на колене на земята. През цялото
