студено, защото сме стигнали най-високата точка от прехода ни през планините.
Не бяхме изминали и петстотин метра, когато на един завой светът внезапно се преобрази. Пред погледа ни се простираше огромна вълниста равнина. А отляво на склона, на по-малко от двеста метра, ни очакваше красиво градче с пушещи коминчета.
Ускорих крачка, но Петрус ме задържа.
— Смятам, че моментът е подходящ да ти преподам втората практика на РАМ — каза той и седна на земята. С жест ме накара да сторя като него.
Неохотно седнах и аз. Гледката на градчето с пушещите коминчета доста ме смути. Внезапно си дадох сметка, че вече от седмица бродим из горите, без да сме видели жива душа, спим на открито и вървим по цял ден. Моите цигари бяха свършили и бях принуден да гълтам ужасния дим на свитите от Петрус цигари. Да нощувам в спален чувал и да ям риба без подправки ми харесваше много, когато бях на двайсет години, но там, по Пътя на Сантяго, това изискаше много смирение. Нетърпеливо чаках Петрус най-накрая да свие цигара и да я изпуши в мълчание. А аз мечтаех за една сгряваща чаша вино в бара, който мернах на по- малко от пет минути път.
Облечен с дебел пуловер, Петрус беше съвсем спокоен и гледаше разсеяно към необятната равнина.
— Как ти се стори прекосяването на Пиренеите? — попита той след известно време.
— Прекрасно — отвърнах, за да не протакам разговора. Не ми се приказваше.
— Няма как да не е прекрасно, след като ни отне шест дни, а можеше да свърши за един.
Не повярвах на казаното. Той взе картата и ми показа разстоянието — 17 километра. Дори при най- бавно темпо заради качването и слизането пътят можеше да бъде из-вървян за шест часа.
— Толкова си обсебен от меча, че си забравил най-важното — трябва да стигнеш до него. С поглед, вперен в Сантяго, който оттук не се вижда, ти не забеляза, че минаваме по четири-пет пъти през някои места, но под различен ъгъл.
Сега, като ми го казваше, започнах да си давам сметка, че планината Ичашегуй — най-високата в района — ми беше ту отдясно, ту отляво. Макар че тогава бях забелязал това, не бях стигнал до единственото възможно заключение. А то е, че няколко пъти сме минали напред-на-зад.
— Единственото, което правех, бе да те водя по различни маршрути. Възползвах се от преправените в гората пътеки на контрабандисти. Но дори и така ти трябваше да се досетиш.
Това се случи, защото при теб го нямаше самото движение. Присъстваше единствено желанието да пристигнеш.
— Ами ако се бях досетил?
— Според практиките на РАМ прекосяването на Пиренеите трябва да ни отнеме седем дни и ние все някак щяхме да ги уплътним. Но поне щеше да се насладиш на планината по друг начин.
Бях толкова изумен, че за кратко забравих за студа и за градчето.
— Когато се пътува към някаква цел — каза Петрус, — е много важно да се обръща внимание на Пътя. Пътят винаги ни посочва най-добрия начин да стигнем до целта. Обогатява ни, докато се движим по него. Сравнявайки го със сексуалната връзка, бих казал, че любовната игра определя силата на оргазма. Всеки го знае.
Това важи, когато някой има цел в живота. Целта може да е по-добра или по-лоша в зависимост от пътя, който избираме, за да я достигнем, и начина, по който го изминаваме. Ето защо втората практика на РАМ е толкова важна — да отделим от всичко, което сме свикнали постоянно да ни е пред очите, тайните, които не успяваме да видим заради рутината.
И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО СКОРОСТ.
— В града, насред всичките ни ежедневни задължения, упражнението трябва да се прави за двайсет минути. Но тъй като се движим по Пътя на Сантяго, ще стигнем до града за един час.
Студът, за който бях забравил, се върна и аз отчаяно погледнах към Петрус, Но той не ми обърна внимание. Стана, взе раницата си и тръгнахме по ония двеста метра отчайващо бавно.
Върви в продължение на двайсет минути два пъти по-бавно, отколкото обикновено се движиш. Обърни внимание на всички подробности, хора и гледки край теб. Най-подходящото време за това упражнение е, след като си обядвал.
Упражнението се повтаря в продължение на седем дни.
В началото гледах единствено към кръчмата. Стара сградичка на два етажа с дървена табела над вратата. Бяхме толкова близо, че дори съумявах да прочета годината, когато е била построена — 1652-ра. Движехме се, но ми се струваше, че не сме помръднали. Петрус местеше крак пред крак по възможно най- бавния начин. Аз повтарях всичко след него. Извадих от раницата часовника и го сложих на ръката си.
— Така дори е по-зле — каза той, — защото времето не тече винаги с еднакво темпо. Ние определяме темпото на времето.
Започнах да си поглеждам часовника постоянно и разбрах, че има право. Колкото по-често го поглеждах, толкова по-бавно се нижеха минутите. Реших да следвам съвета му и прибрах часовника в джоба си. Опитах се да обърна внимание на пейзажа, на равнината, на камъните, по които стъпвам, но все поглеждах към кръчмата и се уверявах, че не сме помръднали. Реших да си разказвам наум разни случки, но упражнението толкова ме изнервяше, че не успявах да се концентрирам. Когато повече не издържах, извадих часовника — бяха минали едва единайсет минути.
— Не превръщай упражнението в мъчение, защото то не е измислено с такава цел — каза Петрус. — Опитай се да извлечеш някакво удоволствие от скоростта, към която не си привикнал. Променяйки начина, по който обикновено правиш нещата, ти позволяваш в теб да израсте един нов човек. В края на краищата обаче ти сам решаваш.
Любезният тон на последното изречение ме поуспокои малко. Щом аз сам решавам, по-добре да извлека някаква полза от ситуацията. Поех дълбоко въздух, и се опитах да не мисля за нищо. Предизвиках вътре в себе си едно особено състояние, сякаш времето беше нещо далечно и маловажно за мен. Все повече се успокоявах и започвах да виждам с други очи заобикалящата ме среда. Въображението ми, което бе непокорно, докато бях напрегнат, започна да действа в моя полза. Гледах градчето насреща и започнах да творя неговата история — как е било построено, поклонниците, които са минали през него, радостта да срещнеш хора и да намериш подслон след студения вятър на Пиренеите. В даден момент реших, че откривам някакво силно, загадъчно и изпълнено с мъдрост присъствие. Въображението ми изпълни равнината с рицари и битки. Можех да виждам блесналите под слънцето мечове и да чувам бойните викове. Градчето вече не беше просто място, където да сгрея душата си с вино, а тялото си да загърна в одеяло. Беше исторически паметник, дело на славни мъже, изоставили всичко, за да дойдат да се заселят в тази пустош. Изведнъж видях света, който ме заобикаляше, и си дадох сметка, че твърде рядко съм му обръщал внимание.
Когато се осъзнах, вече бяхме пред входа на кръчмата и Петрус ме приканваше да вляза.
— Виното е от мен — каза той. — Ще си легнем рано, защото утре искам да те запозная с един голям магьосник.
Спах дълбоко, без да сънувам. Щом денят започна да се промъква по единствените две улички на градчето Ронсесвал, Петрус потропа на вратата на моята стая. Бяхме се настанили на горния етаж на кръчмата, която беше и хотел.
Пихме черно кафе, хапнахме хляб със зехтин и тръгнахме. Над мястото се стелеше гъста мъгла. Разбрах, че Ронсесвал не е точно град, както си бях представял отначало. По времето на големите поклонения това е бил най-големият манастир в областта, с влияние дори върху територии отвъд Навара. Малкото му сгради принадлежаха на религиозно братство. Единствената „светска“ постройка беше кръчмата, в която преспахме.
