време си си представял, че си покълнало семенце, което лека полека си проправя път в пръстта.
Настъпва моментът, когато напълно трябва да се покажеш над земята. Ти бавно ставаш, като стъпваш с единия крак на земята, а после и с другия, надмогвайки липсата на равновесие така, както един кълн търси своя път. Докато не се изправиш. Представи си полето наоколо, слънцето, водата, вятъра и птиците. Ти си кълн, който започва да израства. Бавно вдигни ръце към небето. Изпъни се, протягай се още и още, сякаш искаш да хванеш огромното слънце, което блести над теб и ти дава сили, и те привлича. Тялото ти заяква, всичките ти мускули се напрягат, чувстваш как растеш, растеш, растеш и ставаш огромен. Напрежението нараства все повече и повече, докато стане болезнено, нетърпимо. Когато повече не можеш да издържаш, извикай и отвори очи.
Повтаряй упражнението седем поредни дни в един и същи час.
„Нещото горе“ беше полето. Почувствах топлината на слънцето, жуженето на насекомите, шума на река в далечината. Бавно станах, със затворени очи. Мислех, че всеки момент ще изгубя равновесие и ще се върна в земята, но продължавах да раста. Ръцете ми се отвориха, а тялото ми се изпъваше. И ето ме, прероден, с желание да бъда окъпан отвътре и отвън от онова огромно слънце, което блестеше и настояваше да раста още и още, да се протягам, за да го обгърна с всичките си клони. Все повече напрягах ръцете си, мускулите на цялото тяло започнаха да ме болят, но аз чувствах, че съм висок хиляда метра и че мога да обхвана множество планини. Тялото ми се разрастваше, разрастваше, докато накрая мускулната болка стана толкова силна, че не можех да издържам повече и нададох вик.
Отворих очи. Петрус стоеше пред мен, усмихваше се и пушеше. Светлината на деня още не беше изчезнала, но се изненадах, че няма слънце и че просто съм си го представял. Попитах го дали иска да му опиша усещанията си, но той не пожела.
— Преживяното е нещо много лично и ти трябва да го запазиш за себе си. Как бих могъл да оценя усещанията ти? Те са твои, не мои.
Петрус каза, че ще спим точно на онова място. Стъкнахме малък огън, изпихме остатъка от виното в бутилката, аз приготвих няколко сандвича с гъши пастет, който бях купил, преди да стигна до Сен Жан. Петрус отиде до близката река и донесе няколко риби, които опекохме на огъня. После легнахме в спалните чували.
Онази първа нощ по Пътя на Сантяго е сред най-вълнуващите ми преживявания. Беше студено, макар да бе лято. Все още усещах вкуса на виното, което Петрус беше донесъл. Погледнах към небето. Над мен беше Млечният път, чертаещ дългия маршрут, който трябваше да извървим. Преди време това би ме разстроило, би ме изпълнило с ужасяващото опасение, че няма да успея, че съм твърде малък за такова изпитание. Но днес аз бях едно семенце и се бях родил отново. Бях открил, че въпреки уюта на земята и въпреки съня, в който бях потънал, животът „там горе“ е много по-хубав. Аз можех винаги да се възродя, колкото пъти пожелаех, докато ръцете ми станат достатъчно големи, за да успея да прегърна земята, откъдето съм дошъл.
Създателят и създанието
В продължение на шест дни вървяхме през Пиренеите. Изкачвахме планини и се спускахме по планини, а Петрус ме караше да правя упражнението на семенцето все когато Слънцето огряваше единствено най- високите върхове. На третия ден крайпътен знак от цимент, белязан с жълта боя, ни показа, че сме преминали границата и че от този момент нататък краката ни вече стъпват по испанска земя. Петрус постепенно започна да споделя по нещичко за личния си живот. Разбрах, че е италианец и че се занимава с индустриален дизайн. Запитах го дали не се тревожи за купищата неща, които му се е наложило да остави, за да води един поклонник, търсещ своя меч.
— Искам да ти обясня нещо — каза той. — Аз не те водя при меча ти. Единствено и само на теб се полага да го откриеш. Аз те водя по Пътя на Сантяго и те обучавам в практиките на РАМ. Как ти ще ги приложиш, за да намериш меча, си е твоя работа.
— Не отговори на въпроса ми.
— Докато пътуваш, ти всъщност преживяваш акта на прераждането. Изправен си пред съвсем нови ситуации, денят минава по-бавно и в повечето случаи не разбираш езика, който говорят хората. Точно като дете, което току-що е излязло от майчината утроба. И започваш да обръщаш по-голямо внимание на нещата около теб, защото от тях зависи собственото ти оцеляване. Ставаш по-достъпен за хората, защото те могат да ти помогнат в трудностите. И с голяма радост приемаш милостта на боговете, и най-малката, сякаш е нещо, което трябва да се помни цял живот.
Същевременно, както се случва с всичко ново, забелязваш само хубавото и животът ти е по-щастлив. Затова религиозните поклонения винаги са били един от най-обективните начини за постигане на просветление. Думата „грях“ на латински е ресиз и означава недъгав крак, който не е в състояние да извърви даден път. Начинът да се превъзмогне грехът е, като се върви все напред. Напред, приспособявайки се към новите ситуации и получавайки в замяна хилядите благословии, които животът щедро раздава на потърсилите ги.
Смяташ ли, че трябва да се тревожа за купищата проекти, които захвърлих, за да съм тук с теб?
Петрус се огледа и аз проследих погледа му. Нагоре в планината пасяха кози. Една от тях, по-дръзка от останалите, се бе покатерила на висока скала. Стоеше върху малка издатина на скалата и ме караше да се питам как се е качила там и как може да слезе. Но щом си го помислих, козата скочи и докосвайки невидими за очите ми места, се върна при стадото. Всичко наоколо излъчваше напрегнато спокойствие, спокойствието на свят, който още много има да расте и да създава и който знае, че за да постигне това, трябва да продължи да върви напред, все напред. Макар понякога големите земетресения и убийствените урагани да ме навеждаха на мисълта, че природата е жестока, разбрах, че те просто са трудностите на пътя. И природата се движеше в търсене на просветлението.
— Аз съм щастлив, че съм тук — каза Петрус. — Защото работата, която оставих несвършена, вече не е от значение, докато онази, която ще свърша после, ще е много по-добра.
Когато прочетох творбата на Карлос Кастанеда, много исках да срещна стария индиански магьосник Дон Хуан. Но когато видях Петрус да гледа планините, ми се стори, че съм с някой като него.
Привечер на седмия ден, след като минахме през една борова гора, се изкачихме на висок хълм. Там Карл Велики за пръв път се молил на испанска земя. Стар паметник приканваше на латински всеки да каже по една молитва за спасение. Ние изпълнихме призива на паметника. После Петрус каза да направя за последно упражнението на семенцето. Всичко протече нормално до мига, в който протегнах ръце и започнах да си представям слънцето. Когато стигнах дотам, където огромното слънце блестеше над мен, усетих как изпадам в дълбок транс. Човешките ми спомени лека полека започнаха да избледняват и това, което вършех, вече не беше просто едно упражнение. Бях станал дърво. Бях доволен и щастлив. Слънцето блестеше и се въртеше около оста си — такова нещо не се беше случвало предишните пъти. Останах така — с протегнати клони, с раздвижвани от вятъра листа, без изобщо да ми се иска да изляза от това състояние. Внезапно нещо ме докосна и за част от секундата ми притъмня.
Веднага отворих очи. Петрус ме зашлеви и ме сграбчи за раменете.
— Не забравяй целите си! — каза той гневно. — Не забравяй, че има още много да учиш, преди да откриеш своя меч!
Седнах на земята, зъзнещ от студения вятър.
— Винаги ли така се случва? — попитах.
— Почти винаги — отвърна ми той. — Предимно с хора като теб. Запленяват ви детайлите и забравяте какво търсите.
Петрус измъкна пуловер от раницата си и го облече. Аз сложих върху IШУЕ КУ резервната си фланелка. Дори не бях помислял, че посред лято, наречено от вестниците „най-горещото от десет години насам“, може да е толкова студено. Двете фланелки все пак ме предпазваха от вятъра, но помолих Петрус да се движим по-бързо, за да се стопля.
Сега пътят се спускаше надолу и беше лесно. Реших, че съм така премръзнал, понеже не бяхме яли почти нищо, само малко риба и диви плодове. Но той каза, че не е от това, и ми обясни, че е толкова
