Повървяхме през мъглата и влязохме в голямата църква. Вътре се молеха няколко монаси в бели обредни одежди. Първата сутрешна служба. Установих, че не мога да схвана нито дума, тъй като литургията беше на езика на баските. Петрус се настани на една от най-отдалечените пейки и ме помоли да седна до него.
Църквата наистина беше огромна, пълна с безценни произведения на изкуството. Петрус тихичко ми обясни, че е построена с даренията на крале и кралици от Португалия, Испания, Франция и Германия, като мястото предварително било определено от император Карл Велики. В олтара стоеше образът на Света Богородица от Ронсесвал. Цялата беше от масивно сребро, а лицето й — от скъпо дърво. В ръцете си държеше букет, чиито цветя бяха от скъпоценни камъни. Мирисът на тамян, готическата архитектура, облечените в бяло свещеници и техните песно-пения ме докарваха до състояние, подобно на транс, както по време на ритуалите на Традицията.
— Ами магьосникът? — попитах, като се сетих какво ми бе казал предишната вечер.
Петрус посочи с глава един монах на средна възраст. Слаб, с очила, седеше заедно с другите монаси на дългите пейки от двете страни на главния олтар. Магьосник, който е и монах! Изпитах желание литургията веднага да свърши, но както ми бе казал Петрус предишния ден, ние сами определяме темпото, на времето. Заради моята припряност литургията продължи повече от час.
Когато свърши, Петрус ме остави сам на пейката и изчезна зад вратата, откъдето бяха излезли монасите. Известно време разглеждах църквата. Усещах, че трябва да се помоля, но не успявах да се съсредоточа. Образите ми се струваха далечни, привързани към минало, което никога не ще се върне, както не ще се върне и златният век на Пътя на Сантяго.
Петрус се появи на вратата и без да промълви и дума, ми направи знак да го последвам.
Стигнахме до една вътрешна градина на манастира. Градината бе опасана от сводеста каменна галерия. В центъра имаше фонтанче, където бе седнал и ни очакваше споменатият монах с очилата.
— Отче Жорди, ето го поклонника — каза Петрус, като ме представи.
Отецът ми подаде ръка и аз го поздравих. Повече никой не проговори. Зачаках нещо да се случи, но долавях единствено далечното кукуригане на петли, както и крясъците на ястребите, литнали за всекидневния си лов. Монахът ме гледаше безизразно. Погледът му напомняше онзи на мадам Лурдес, след като бях произнесъл древната дума.
Най-накрая след дълго и притеснително мълчание отец Жорди проговори.
— Струва ми се, че ти, драги, твърде рано си изкачил стълбицата на Традицията.
Отвърнах, че вече съм на трийсет и осем години и че добре съм се справил с всяка ордалия.
— Освен една, последната, най-важната — каза той, като продължаваше да ме гледа безизразно. — А без нея нищо от наученото не струва.
— Затова съм поел по Пътя на Сантяго.
— Което нищо не ти гарантира. Ела с мен.
Петрус остана в градината, а аз последвах отец Жорди. Прекосихме вътрешния двор, минахме през мястото, където е погребан един крал — Санчо Силния, — и стигнахме до параклис, отделен от централните постройки, съставящи манастира „Ронсесвал“.
Вътре нямаше почти нищо. Само една маса, една книга и един меч. Но не беше моят.
Отец Жорди седна зад масата, докато аз останах прав. Той взе някакви треви, запали ги и всичко вътре се изпълни с аромат. Ситуацията все повече ми напомняше срещата с мадам Лурдес.
— Първо, ще те предупредя за нещо — каза отец Жорди. — Този път е само един от четирите. Това е Пътят на меча, или Пътят на пиката. Той може да ти донесе сила, но не е достатъчно.
— Кои са другите три?
— Ти знаещ поне още два. Пътят към Йерусалим — Пътят на купата, или Граала, който дава способността да се правят чудеса. Пътят към Рим, или Пътят на спатията, който позволява контакт с отвъдните светове.
— Остава само Пътят на карото, за да имаме всички карти от тестето — пошегувах се аз, а отец Жорди се засмя.
— Точно така. Този е тайният път. Ако някой ден го извървиш, не бива да споделяш пред никого. Засега нека забравим за него. Къде са ти мидените черупки?
Отворих раницата и извадих мидите с образа на Света Богородица Апаресида. Той ги постави на масата. Протегна ръце над тях и започна да се концентрира. Помоли ме да направя като него. Ароматът във въздуха ставаше все по-наситен. И двамата бяхме с отворени очи. Внезапно си дадох сметка, че се случва същото като в Итатиая — мидите светеха с онази светлина, която не осветява. Сиянието ставаше все по-силно и аз чух тайнствен глас да излиза от гърлото на отец Жорди. Каза:
— Дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти. Беше цитат от Библията. Гласът продължи:
— А където бъде твоето сърце, там ще е и Второто пришествие. Като тези миди поклонникът по Пътя на Сантяго е само черупка. Когато разчупи черупката, ще се появи живот и този живот се състои от Агапе.
Той отдръпна ръцете си и мидите престанаха да светят. После вписа името ми в книгата върху масата. По време на целия Път аз видях едва три книги, където записаха името ми — при мадам Лурдес, после при отец Жорди, а накрая и Книгата на силата, в която сам щях да се впиша.
— Готово — каза той. — Можеш да тръгваш с благословията на Девата от Ронсесвал и на свети Яков с меча.
— Пътят на Сантяго е обозначен с жълта маркировка из цяла Испания — каза монахът, докато се връщахме към мястото, където остана Петрус. — Ако в някакъв момент се загубиш, потърси знаците — по дърветата, по камъните, по пътеуказателите. Така ще намериш сигурното място.
— Аз имам добър водач.
— Опитай се да разчиташ главно на самия себе си. За да не се налага в продължение на шест дни да се движиш напред-назад из Пиренеите.
Значи отецът вече знаеше за случката.
Стигнахме при Петрус и се сбогувахме. От Ронсесвал излязохме на сутринта. Мъглата се беше разсеяла напълно. Пред нас се простираше равен прав път и аз започнах да забелязвам жълтата маркировка, за която отец Жорди ми бе споменал. Раницата ми беше малко по-тежка, понеже си бях купил бутилка вино от кръчмата, макар Петрус да ми бе казал, че не е необходимо. След Ронсесвал по пътя щяло да има стотици градчета и рядко сме щели да спим на открито.
— Петрус, отец Жорди ми говори за Второто пришествие, сякаш е нещо, което се случва.
— Наистина се случва. Постоянно. В него е тайната на твоя меч.
— Ти ми каза, че ще се срещна с магьосник, а аз се запознах с един свещеник. Какво общо има магията с лическата църква?
Петрус каза една-едничка дума.
— Всичко.
Жестокостта
Там, точно на онова място, бе погубена любовта — каза старият селянин, сочейки към параклисче в скалите.
Бяхме вървели непрестанно в продължение на пет дни. Спирахме само да ядем и да спим. Петрус все още бе твърде сдържан по отношение на личния си живот, но за сметка на това силно се вълнуваше от Бразилия и моята работа. Каза, че много обича страната ми, защото веднага си представял Христос Изкупителя от Корковадо — с разперени ръце и без да е изтезаван на кръста. Искаше да знае всичко и дълго ме разпитва дали жените са така хубави както тук. Жегата през деня беше почти нетърпима. Във всички барове и градчета, в които влизахме, хората се оплакваха от сушата. Заради жегата престанахме да се движим между два и четири следобед, когато слънцето е най-силно, и така придобихме испанския навик за сиеста.
Онзи следобед, докато си почивахме насред една маслинова плантация, при нас дойде възрастен селянин и ни почерпи с по глътка вино. Дори и при жега обичаят с виното от векове е част от живота на
