жителите в района.
— И защо там да е била погубена любовта? — запитах, понеже възрастният човек искаше да завърже разговор.
— Преди много векове имало една принцеса, която поела по Пътя на Сантяго. Фелисия Аквитанска. Тя решила да се откаже от всичко и да заживее на това място, когато се върне от Компостела. Ставало дума за истинска любов, тъй като поделила богатствата си с бедните от областта и се грижела за болните.
Петрус бе запалил една от ужасните си собственоръчно свити цигари, но въпреки безизразния му поглед усетих, че е заинтригуван от историята.
— Тогава нейният брат, дук Гилермо, бил пратен от баща им да я прибере обратно. Фелисия отказала. В отчаянието си дукът я пробол с кинжал насред параклисчето, което виждате в далечината и което тя построила със собствените си ръце, за да се грижи за болните и да възхвалява Бога.
След като дошъл на себе си и осъзнал какво е сторил, дукът отишъл в Рим, за да помоли папата за прошка. За наказание папата го накарал да отиде на поклонение в Компостела. Тогава се случило нещо необикновено. Когато се връщал и стигнал до това място, почувствал същия порив да остане и да заживее в построения от сестра му параклис, както и да се грижи за бедните до сетния ден на дългия си живот.
— Това е законът за връщането — засмя се Петрус.
Селянинът не схвана коментара, но аз знаех какво точно казва. Докато вървяхме, бяхме влезли в дълги богословски дискусии за връзката на Господ с хората. Аз се бях аргументирал с това, че в Традицията винаги има взаимовръзка с Бог, но пътят е съвсем различен от онзи, който ние следвахме към Сантяго — с разни свещеници магьосници, демонични цигани и светци, вършещи чудеса. Всичко това ми се струваше прекалено примитивно, прекалено свързано с християнството и без обаянието и екстаза, който ритуалите на Традицията можеха да предизвикат в мен. Петрус все повтаряше, че Пътят на Сантяго е път, който всеки може да извърви, и че само такъв път води до Бог.
— Ти мислиш, че Господ съществува. И аз мисля така — бе казал Петрус. — Значи за нас Господ съществува. Ако някой обаче не вярва в него, Той няма да престане да съществува, нито пък невярващият е в заблуждение.
— Означава ли това, че съществуването на Господ зависи от желанието и силата на човека?
— Някога имах един приятел, който вечно беше пиян, но всяка вечер казваше по три пъти молитвата „Аве Мария“, понеже майка му го бе учила така. Дори когато се прибираше у дома съвсем пиян, без да вярва в Господ, приятелят ми казваше три пъти молитвата. Когато умря, при един ритуал на Традицията попитах духа на древните мъдреци къде е моят приятел. Духът им ми отговори, че той е много добре, облян в светлина. Без да е бил вярващ през целия си живот, трите молитви, изричани машинално и по принуда, го бяха спасили.
Господ вече е бил в пещерите и в гръмотевиците на нашите предци. След като човекът открил, че това са природни явления, Той се преселил в някои животни и свещени гори. Имало е период, когато е съществувал само в катакомбите на големите градове от античната история. Но Той никога не е преставал да струи в сърцата на хората, проявявайки се като любов.
— В днешно време Господ е само едно почти научно доказано понятие. Но щом стигне дотук, историята се преобръща и всичко започва отначало. Законът за връщането. Когато отец Жорди цитира думите на Христос и каза: „дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти“, той говореше именно за това. Там, където ти пожелаеш да видиш Божието лице, там ще го видиш. А ако не желаеш да го зърнеш, няма значение, стига делата ти да са праведни. Когато Фелисия Аквитанска построила параклиса и започнала да помага на бедните, тя била забравила Господ на Ватикана, ала станала негово проявление със своята мъдрост и скромен живот — тоест чрез любовта. Поради тази причина селянинът е съвсем прав да твърди, че любовта е била погубена.
Селянинът обаче нямаше никакво желание да го направи, а и не беше в състояние.
— Законът на връщането се е задействал, когато нейният брат е бил принуден да продължи прекъснатото. Всичко е позволено, освен да се прекъсне проявата на любов. Когато се случи, онзи, който е дръзнал да я погуби, трябва да я възстанови.
Обясних, че в моята страна се казва, че човешките болести и израждания са наказание за допуснати в предишен живот грешки.
— Глупости — каза Петрус. — Бог не е отмъщение, Бог е любов. Единственото му наказание е да принуди някого, който е прекъснал дело, извършвано от любов, да го продължи.
Селянинът се извини, каза, че е късно и трябва да се връща на работа, Петрус сметна това за добър претекст и ние да продължим пътя си.
— Празни приказки — каза той, докато вървяхме през маслиновата горичка. — Господ е във всичко около нас. Той трябва да бъде предусетен, изживян, а аз се опитвам да го превърна в логическа задача, за да можеш да го схванеш. Продължавай да правиш упражнението по скорост и сам ще започнеш да съзнаваш все повече и повече Божието присъствие.
Два дни по-късно трябваше да изкачим така нареченото Възвишение на прошката. Изкачването продължи няколко часа. Когато стигнахме горе, бях потресен от гледката — група туристи бяха надули радиото в колите си, печаха се на слънце и пиеха бира. Бяха се възползвали от успоредното шосе, което води до върха.
— Така е — каза Петрус. — Или може би си мислеше, че тук горе ще срещнеш някой от воините на Ел Сид, който бди за следващата атака на маврите?
Докато се спускахме, за последен път изпълних упражнението по скорост. Бяхме пред още една необятна равнина. От двете й страни имаше синкави планини. Растителността беше ниска, пълзяща и изсушена от слънцето. Дървета почти нямаше, само каменист терен с тръни. В края на упражнението Петрус ме попита нещо за работата ми и едва тогава си дадох сметка, че отдавна не мисля за нея. Свързаните с делата ми терзания, тревогата за всичко, което бях престанал да върша, в действителност вече не съществуваше. Сещах се за тези неща единствено нощем, но дори и тогава не им отдавах голямо значение. Бях доволен, че съм тук и че вървя по Пътя на Сан-тяго.
— По някое време ще решиш да направиш като Фелисия Аквитанска — пошегува се Петрус, след като споделих: с него какво чувствам. — После спря и ме помоли да оставя раницата си на земята. — Огледай се и съсредоточи поглед върху нещо — каза.
Аз избрах кръста върху една църква в далечината.
— Задръж погледа си в тази точка и се опитай да се концентриращ единствено върху това, което ще ти кажа. Дори да усетиш нещо различно, не се разсейвай. Направи каквото ти казвам.
Останах прав, отпуснат, с вперени в кулата очи, а Петрус застана зад мен и натисна тила ми с пръст.
— Пътят, по който вървиш, е пътят на силата и ще ти бъдат преподадени само упражнения за сила. Самото пътуване, което преди за теб бе мъчително, защото ти копнееше единствено да стигнеш до крайната точка, сега започва да се превръща в удоволствие, удоволствието от търсенето и приключението. С това ти подхранваш нещо много важно — мечтите си.
Човек никога не престава да мечтае. Мечтите са храна за душата, както яденето дава храна на тялото. През живота си често виждаме своите мечти провалени, а желанията си — съсипани. Но дори и тогава трябва да продължим да мечтаем, иначе душата ни ще умре и Агапе няма да проникне в нея. Много кръв се е проляла в онези поля отсреща. Там са се водили едни от най-ожесточените битки на Реконкистата. На чия страна са били правото и правдата, няма значение. Важното е, че и от двете страни са водили Справедлива битка.
Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. В героичните векове, във времето на странстващите рицари, е било лесно — имало е много земя за завладяване и много неща за вършене. В наши дни обаче светът доста се е променил и битката е пренесена от бойните полета вътре в нас самите.
Справедливата битка е онази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат в нас с цялата си сила — през младостта, — ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи
