следното:
— Когато Синът Божи слязъл на земята, той донесъл любовта. Но тъй като човечеството схващало любовта единствено като страдание и саможертва, накрая го раз-пнали. Ако това не беше се случило, никой нямаше да повярва в неговата любов, защото всички били свикнали постоянно да страдат от страстите си.
Седнахме на бордюра и продължихме да гледаме църквата. Петрус отново наруши тишината.
— Знаеш ли какво означава Варава, Паулу? Вар означава син, а Ава — баща.
Той се бе втренчил в кръста на камбанарията. Очите му блестяха и разбрах, че е обладан от нещо, може би от онази любов, за която толкова приказваше, но която аз все не успявах да разбера правилно.
— Колко мъдро е замислена Божията прослава! — каза, а гласът му отекна из празния площад. — Когато Пилат наредил народът да реши, в действителност не му е оставил избор. Показал един бичуван мъж, целият в рани, но също така показал и друг мъж с гордо вдигната глава — Варава революционера. Господ е знаел, че народът ще осъди на смърт по-слабия, за да може да докаже любовта си.
И заключи:
— Какъвто и да е бил изборът обаче, Синът Божи накрая все е щял да бъде разпнат.
Пратеникът
„Точно тук всички пътища на Сантяго се събират в един.“
Стигнахме в Пуенте де ла Рейна рано сутринта. Горните думи бяха изписани върху постамента на една статуя — поклонник със средновековни дрехи, тривърха шапка, плащ, украсен с мидени черупки, и тояга с окачена на нея кратуна — и напомняха за епопеята на позабравения преход, който сега ние с Петрус възкресявахме.
Бяхме пренощували в един от многото манастири, разположени по протежението на Пътя. Монахът портиер, който ни прие, ни предупреди, че не бива да разменим нито дума зад стените на манастира. Твърдо легло, чисти стари чаршафи, кана с вода и леген за личната хигиена. Нямаше канализация и топла вода. Графикът за хранене беше зад вратата.
В уречения час слязохме в трапезарията. Заради обета за мълчание монасите общуваха само с погледи. Имах чувството, че очите им блестят повече, отколкото на обикновените хора. Вечерята бе сервирана рано на дълги маси, където седяхме заедно с братята в кафяви одежди. По едно време Петрус ми направи знак и аз отлично разбрах какво ми казва — умираше да си запали цигара, но очевидно щеше да прекара цялата нощ, без да задоволи това свое желание. И с мен беше така. Забих нокътя на показалеца си в основата на този на палеца, където вече се бях разранил. Моментът бе твърде хубав, за да бъда жесток спрямо себе си.
Поднесоха зеленчукова супа, хляб, риба и вино. Всички се помолиха и ние се присъединихме към молитвата им. После, докато се хранехме, монах четец с монотонен глас цитираше откъси от Първо послание на апостол Павел.
— Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните — нареждаше безизразно монахът. — Ние сме безумни зарад Христа. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Защото царството Божие е не в думи, а в сила.
Упреците на Павел към коринтяните отекваха в стените на трапезарията по време на цялата вечеря.
Влязохме в Пуенте де ла Рейна, обсъждайки монасите от предишната вечер. Признах пред Петрус, че тайничко съм пушил в стаята, притеснен до смърт някой да не усети миризмата на тютюна. Той се засмя и разбрах, че май е направил същото.
— Свети Йоан Кръстител е отишъл в пустинята, но Христос се е смесил с грешниците и е живял все на път — каза. — Предпочитам така.
Наистина, извън времето, прекарано в пустинята, през остатъка от живота си Христос е бил сред хората.
— Дори първото чудо на Исус не е било да спаси нечия душа, да излекува болен или да гони дявола. Първото е било да превърне водата в превъзходно вино на една сватба, понеже напитките на стопанина били свършили.
Щом каза това, той внезапно спря. Движението му бе така рязко, че и аз спрях стреснат. Стояхме пред моста, чието име носи градчето. Ала Петрус не гледаше към пътя, който ни предстоеше да извървим. Беше втренчил очи в две хлапета. Те си играеха с гумена топка на брега на реката. Вероятно бяха осем-девет годишни и сякаш не бяха забелязали присъствието ни. Вместо да мине по моста, Петрус се спусна в долчинката и застана близо до децата. Както винаги аз го последвах, без да задавам въпроси.
Децата продължаваха да не ни забелязват. Петрус седна и взе да наблюдава играта, докато топката не падна близо до него. С бързо движение той я грабна и я метна към мен. Хванах гумената топка във въздуха и зачаках да видя какво ще стане.
Едно от децата — май по-голямото — се приближи. Първият ми порив бе да му върна топката, но поведението на Петрус беше толкова налудничаво, че реших да се опитам да разбера какво става.
— Дай ми топката, господине — каза момчето. Погледнах към малката фигура на два метра пред мен.
Усетих, че в детето има нещо много познато. Завладя ме същото чувство като при срещата с циганина.
Детето настоя няколко пъти, но като видя, че не реагирам, се наведе и взе един камък.
— Дай ми топката или ще те замеря с тоя камък — каза то.
Петрус и другото дете ме наблюдаваха мълчаливо. Агресията у хлапето ме подразни.
— Хвърли камъка — отвърнах. — Ако ме уцелиш, да знаеш, че ще те набия.
Усетих как Петрус въздъхва облекчено. Нещо сякаш се опитваше да изплува от дълбините на мозъка ми. Имах ясното усещане, че вече съм преживявал случката.
Детето се стресна от думите ми. Пусна камъка на земята и опита другояче.
— Тук, в Пуенте де ла Рейна, има едно ковчеже за мощи, което е принадлежало на много богат поклонник. По мидата и по раницата виждам, че и вие сте тръгнали на поклонение. Ако ми върнеш топката, аз ще ти дам ковчежето. Скрито е тук, в пясъка край реката.
— Искам топката — отвърнах аз категорично. Всъщност исках ковчежето за мощи. Момчето май казваше истината. Но може тая топка да трябваше за нещо на Петрус, не биваше да го разочаровам, той беше моят водач.
— Господине, на теб не ти трябва топката — каза момчето почти разплакано. — Ти си силен, господине, пътуваш, познаваш света. Аз зная само бреговете на тази река. Единствената ми играчка е топката. Върни ми я, моля те.
Думите на детето ме разчувстваха. Но обстановката — странно близка, — както и усещането, че вече съм чел или преживял нещо подобно, ме накараха отново да се противопоставя.
— Не. Аз искам тази топка. Ще ти дам пари да си купиш друга, по-хубава, но тази е за мен.
Щом изрекох това, сякаш времето спря. Пейзажът наоколо се преобрази, без Петрус да натиска с пръст тила ми. За част от секундата ми се стори, че сме се пренесли в ужасяваща безкрайна пустиня. Там ги нямаше нито Петрус, нито другото хлапе, само аз и момчето пред мен. То беше по-голямото от двете, лицето му беше симпатично и дружелюбно, но в очите му имаше блясък, който ме плашеше.
Видението не продължи повече от секунда, В следващия момент отново бях в Пуенте де ла Рейна, където се сливаха различните пътища към Сантяго, идващи от различните краища на Европа. Пред мен стоеше момче, което ме молеше да му върна топката. Погледът му беше благ и тъжен.
Петрус се приближи, взе топката от ръката ми и я върна на момчето.
— Къде е скрито ковчежето? — попита той момчето.
— Кое ковчеже? — отвърна то, като хвана приятелчето си за ръка и хукна да бяга надалеч от нас. После се хвърли във водата.
Отново се изкачихме от долчинката и най-накрая минахме по моста. Започнах да задавам въпроси за случилото се. Споделих за видението с пустинята, но Петрус смени темата и каза, че ще говорим за това,
