когато сме далеч от мястото.
Половин час по-късно стигнахме до участък от пътя, където все още имаше запазена римска настилка и друг мост, но разрушен. Седнахме да закусим с храната, която ни бяха дали монасите — ръжен хляб, кисело мляко и козе сирене.
— За какво ти беше притрябвала топката на хлапето? — попита Петрус.
Отвърнах, че не ми е трябвала топката и че съм постъпил така, понеже той се е държал странно. Сякаш топката е била нещо много важно за него.
— И наистина беше. Чрез нея ти установи успешен контакт с личния си демон.
С личния ми демон ли? Никога не бях чувал за подобен абсурд, през целия път. В продължение на шест дни се бях движил напред-назад из Пиренеите, бях се запознал с монах магьосник, който изобщо не направи магия, палецът ми беше жива рана, понеже, щом се сетех за нещо жестоко спрямо мен самия — хипохондрия, чувство за вина, комплекс за малоценност, — бях длъжен да забивам нокът в него. Петрус имаше право — отрицателните мисли значително бяха намалели. Но това за личния демон беше нещо, за което не беше споменавал пред мен. Нямаше лесно да го преглътна.
— Днес, преди да минем по моста, усетих силното присъствие на някой, който се опитва да ни предупреди за нещо. Но предупреждението се отнасяше по-скоро за теб, отколкото за мен. Наближава момент за сражение. Ти ще трябва да поведеш Справедливата битка.
Когато не познаваме личния си демон, тогава той обикновено се проявява в най-близкия до нас човек. Огледах се и видях играещите деца. Реших, че сигурно там той ще даде знак за себе си. Но залагах само на предположение. Убедих се, че това е личният ти демон, едва когато ти отказа да върнеш топката.
Аз обясних, че съм постъпил така, понеже съм си мислел, че той я иска.
— Защо пък аз? Нищо подобно не съм изричал.
Почувствах леко замайване. Може би от храната, която поглъщах лакомо, след като почти час бях ходил гладен. Същевременно продължавах да изпитвам усещането за някаква близост с детето.
— Твоят личен демон те пробва по трите класически начина — със заплаха, с обещание и със слабостта ти. Поздравявам те, ти устоя храбро.
Сега си спомних, че Петрус беше попитал момчето за ковчежето за мощи. Тогава си помислих, че то се е опитало да ме измами. Но навярно имаше някакво скрито там ковчеже — дяволът никога не дава лъжливи обещания.
— Когато момчето вече не можеше да се сети за ковчежето, то бе, защото твоят личен демон си бе отишъл.
Накрая той заяви най-невъзмутимо:
— Време е да го повикаме обратно. Ще ти е нужен.
Бяхме седнали на стария разрушен мост. Петрус внимателно събра остатъците от храната и ги прибра в хартиената кесия, дадена ни от монасите. На полето пред нас започнаха да пристигат работници, но бяха толкова далеч, че не успявах да чуя какво си казват. Теренът беше вълнообразен. Обработените участъци образуваха загадъчни картини в пейзажа. Рекичката под краката ни бе почти пресъхнала. Ромонът на водата едва се чуваше.
— Преди да тръгне по света, Христос отишъл в пустинята, за да поговори с личния си демон — подхвана Петрус. — Научил каквото му било необходимо за човека, но не допуснал дяволът да диктува правилата на играта. По този начин го победил.
Един поет бе казал, че никой човек не е остров. За да поведем Справедливата битка, се нуждаем от помощ. Имаме нужда от приятели, но когато приятелите ни не са наблизо, трябва да превърнем самотата в наше основно оръжие. Всичко, което ни заобикаля, трябва да ни помага да извървим стъпките към нашата цел. Всичко трябва да бъде проява на нашата волеизява да победим в Справедливата битка. Ако не осъзнаем, че всичко и всички са ни необходими, ше бъдем арогантни воини. А накрая тази арогантност ще ни погуби, защото ще сме толкова самоуверени, че няма да разберем клопките на битката.
Историята за воини и битки отново ми напомни за Дон Хуан на Карлос Кастанеда. Зададох си въпроса дали старият индиански магьосник е имал навика да преподава сутрин, преди ученикът му да е успял да смели закуската си. Но Петрус продължи.
— Освен физическите сили, които ни заобикалят и ни помагат, в живота ни има и две основни духовни сили — един ангел и един демон. Ангелът винаги бди над нас, той е дар от Бога и не е задължително да бъде призоваван. Щом погледнеш на света с добри очи, виждаш лика на своя ангел. Той е тази рекичка, работниците в полето, синьото небе. Онзи стар мост, който ни помага да преминем водата и който е бил изграден тук от ръцете на безименни римски легионери, също е лицето на твоя ангел. Нашите деди са го познавали като ангел-пазител или ангел-хранител.
Демонът също е ангел, но е свободна, непокорна сила. Предпочитам да го наричам Пратеник, понеже той е основната връзка между теб и света. В древността е бил представян чрез Меркурий, Хермес Трисмегист, Божият пратеник. Той действа само в материалното. Присъства в златото на Църквата, понеже златото идва от земята, а земята е в негово владение. Присъства в работата ни и във връзката ни с парите. Когато го оставим на свобода, той обикновено се разпилява. Когато го изгоним от себе си, губим всичко хубаво, на което той може да ни научи, тъй като добре познава света и хората. Когато сме запленени от силата му, той ни притежава и ни отдалечава от Справедливата битка.
Следователно, единственият начин да се преборим с нашия Пратеник е да го приемем като приятел. Да се вслушваме в съветите му, да търсим помощта му, когато е необходимо, но да не позволяваме той да диктува правилата. Както ти постъпи с хлапето. За тази цел е важно, първо, да знаеш какво искаш и, второ, да познаваш лицето и името му.
— Как да ги науча? — попитах.
И Петрус ми преподаде РИТУАЛА НА ПРАТЕНИКА.
— Остави ритуала за през нощта, защото тогава е по-лесно. Днес, в първата ви среща, той ще разкрие името си. Това име е тайна. Никой никога не бива да го узнае, дори и аз. Който знае името на твоя Пратеник, може да го унищожи.
Петрус стана и тръгнахме. Бързо стигнахме до полето, където селяните обработваха земята. Разменихме по едно „буенос диас“ и продължихме по пътя си.
— Ако трябваше да прибегна до някой образ, бих казал, че ангелът — това са твоите доспехи, а Пратеникът — твоят меч. Доспехите пазят при всички положения, докато мечът може да падне посред битка, да убие приятел, дори да се обърне срещу своя собственик. Впрочем един меч може да послужи за какво ли не, освен за да седнеш върху него — каза той, като се изсмя доволно.
Спряхме да обядваме в някакво село. Момчето, което ни обслужи, очевидно беше в лошо настроение. Не отговаряше на въпросите ни, тръсна храната на масата, а накрая успя да разсипе малко кафе по бермудите на Петрус. Тогава видях как моят водач се преобразява — разгневи се, повика собственика и изрази възмущението си от липсата на възпитание у момчето. Накрая отиде в тоалетната да се преоблече, а собственикът изпра петното от кафе и простря бермудите да съхнат.
1. Седни и се отпусни напълно. Остави съзнанието ти да блуждае където си пожелае. Нека мисълта ти тече без всякакъв контрол. След известно време започни да си повтаряш: „Сега аз съм отпуснат и очите ми спят съня на света.“
2. Когато усетиш, че съзнанието ти вече за нищо не се тревожи, си представи огнен стълб отдясно. Направи така, че пламъците да са живи и искрящи. Тогава кажи тихичко: „Заповядвам на моето подсъзнание да изплува. Да се отвори за мен и да ми разкрие своите вълшебни тайни.“ Изчакай малко. Концентрирай се само върху огнения стълб. Ако изникне някой образ, то той ще е проявление на твоето подсъзнание. Опитай се да го задържиш.
3. Все така запазвайки огнения стълб отдясно, започни да си представяш друг огнен стълб отляво. Когато пламъците хубаво се разгорят, кажи тихичко: „Нека силата на Агнеца, която е във всичко и във всички, да се прояви и в мен, докато призовавам Пратеника. Нека (името на Пратеника) да се появи пред
