мен сега.“
4. Поговори с твоя Пратеник. Той ще се появи между двата стълба. Обсъди специфичния си проблем, помоли го за съвет и му дай необходимите заповеди.
5. Когато разговорът ви приключи, отпрати Пратеника със следните думи: „Благодаря на Агнеца за чудото, което сторих. Нека (името на Пратеника) се връща винаги когато го повикам, а когато е далеч, нека ми помага да осъществявам делата си.“
Забележка: При първото призоваване или при първите призовавания, в зависимост от способността за концентрация на онзи, който извършва ритуала, не се назовава името на Пратеника. Казва се само „Той“. Ако ритуалът е добре изпълнен, Пратеникът веднага би трябвало да разкрие името си посредством телепатия. В противен случай настоявай, докато научиш името му. Едва тогава започни да разговаряш. Колкото повече се повтаря ритуалът, толкова по-силно ще е присъствието на Пратеника и по-бързи неговите действия.
В два следобед, докато чакахме слънцето да изсуши бермудите на Петрус, аз разсъждавах над всичко изприказвано сутринта. Вярно, че по-голямата част от нещата, които Петрус каза за хлапето, бяха основателни. Освен това ме споходи видение — съзрях пустиня и лице. Но историята за Пратеника ми се стори твърде примитивна. Живеехме в двайсети век и понятията за ада, греха и дявола нямаха никакъв смисъл за никой що-годе интелигентен човек. В Традицията, чиито заръки бях следвал доста по-дълго, отколкото Пътя на Сантяго, Пратеникът — наричан дявол, и то без никакви предразсъдъци — беше дух, който владее силите на Земята и винаги е в услуга на човека. Той бе използван често при магиите, но никога като съюзник и съветник във всекидневието. А Петрус искаше да ми внуши, че мога да се възползвам от приятелството си с Пратеника, за да се усъвършенствам в работата и да преуспея. Освен абсурдна тази идея ми се струваше и инфантилна.
Бях дал обаче обет за пълно подчинение пред мадам Лурдес. И ето че отново ми се наложи да забия нокът в основата на нокътя на палеца, в живото месо.
— Не биваше да кипвам — каза Петрус, след като излязохме. — В края на краищата той не изля чашата върху мен, а върху света, който ненавижда. Знае, че има един огромен свят отвъд границите на собствената му фантазия и че неговото участие в този свят е сведено до това да стане рано, да отиде до хлебарницата, да сервира храна на клиентите и да се самозадоволява нощем, докато мечтае за жените, които никога не ще познае.
Беше време да спрем за следобедна почивка, но Петрус реши да продължим. Каза, че това е начин да се самонакаже за невъздържаността си. Аз, който не бях извършил нищо, трябваше да го придружа под палещото слънце. Мислех си за Справедливата битка и за хилядите хора, пръснати по света и заети с неща, които не са им по сърце. Въпреки че направи от пръста ми жива рана, упражнението по жестокост ми се отразяваше добре. Беше ме накарало да разбера до каква степен съзнанието ми може да ме предаде, да ме тласне към нежелани от мен неща и безполезни чувства. В онзи момент исках Петрус да е прав, наистина да има някакъв Пратеник, с когото да разговарям смислено и от когото да търся помощ за житейските си проблеми. Закопнях да настъпи нощ.
Междувременно Петрус не спираше да говори за момчето. Накрая се убеди, че е постъпил правилно. За целта отново прибегна до библейски аргумент.
— Христос е простил на прелюбодейката, но е заклеймил смокинята, която не пожелала да му даде плод. Аз също не съм длъжен вечно да бъда добър.
Край. За него проблемът бе разрешен. Отново бе спасен от Библията.
Стигнахме до Естела към девет вечерта. Изкъпах се и слязохме за вечеря. Авторът на първия справочник за Пътя на Сантяго, Аймерик Пико, бе описал Естела като „едно благодатно местенце с вкусен хляб, чудно вино, месо и риба. Реката Ега има сладка, чиста и много хубава вода“. Не пих вода от реката, но що се отнася до трапезата, Пико продължаваше да има право, дори и след осем века. Сервираха овнешки бут, сърцевина от ангинари и риоха от добра реколта. Дълго се задържахме на масата. Говорихме си за разни банални неща и се наслаждавахме на виното. Накрая Петрус каза, че е дошъл моментът да се срещна за първи път с моя Пратеник.
Станахме и тръгнахме из града. Някои улички водеха право в реката — съвсем като във Венеция. На една такава уличка реших да седна. Петрус знаеше, че оттук насетне аз ще ръководя церемонията, и поизостана.
Дълго стоях загледан в реката. Водите и шумът започнаха да ме откъсват от света и да ми внушават дълбоко спокойствие. Затворих очи и си представих първия огнен стълб. Имаше момент на затруднение, но накрая той се появи.
Изрекох ритуалните думи и вторият стълб се появи от лявата ми страна. Пространството между двата стълба беше осветено от огъня, но оставаше празно. Дълго се взирах в него, опитвайки се да не мисля, за да може Пратеникът да се появи. Но вместо него започнаха да ми се явяват екзотични картини — входът на някаква пирамида, жена, облечена в чисто злато, чернокожи мъже, танцуващи около огън. Образите бързо се сменяха. Аз ги оставих да текат безконтролно. Явиха ми се много участъци от Пътя, който бяхме извървели с Петрус. Пейзажи, ресторанти, гори. Докато внезапно, без никакво предупреждение, сивата пустош от сутринта се разпростря между двата стълба. Там, втренчен в мен, се появи симпатичен мъж с лукав блясък в очите.
Той се засмя и аз се усмихнах в транса си. Показа ми една затворена торба, отвори я и надникна в нея, но от мястото си аз не можех да видя нищо. Тогава в главата ми изскочи едно име — Астраин. Започнах да осмислям това име, да го усещам да вибрира между двата огнени стълба. Пратеникът ми кимна утвърдително. Да, бях открил как се казва.
В този момент трябваше да приключа упражнението. Казах ритуалните думи и угасих огнените стълбове — първо левия, после и десния. Отворих очи и видях пред себе си река Ега.
— Беше доста по-лесно, отколкото си го представях — рече Петрус, след като му разказах какво се е случило между стълбовете. — Това беше първата ви среща. Среща на взаимно опознаване и взаимно приятелство. Разговорът ти с Пратеника ще е ползотворен, ако го призоваваш всеки ден и обсъждаш проблемите си с него. Но трябва отлично да можеш да различаваш реалната помощ от клопката. Винаги дръж меча си при срещите и бъди готов да го използваш.
— Но аз все още нямам меч — отвърнах.
— Затова Пратеникът не може да ти навреди много. Но дори и така е по-добре да не го улесняваш.
Ритуалът беше свършил. Сбогувах се с Петрус и се върнах в хотела. В леглото си помислих за бедното момче, което ни сервира обяда. Изпитвах желание да се върна и да го науча на ритуала на Пратеника. Искаше ми се да му кажа, че всичко може да се промени, стига да поиска. Но нямаше никакъв смисъл да се опитвам да спася света — та аз дори не бях успял още да спася самия себе си.
Любовта
Да разговаряш с Пратеника не означава да го разпитваш за света на духовете — каза Петрус на другия ден. — Пратеникът ще ти служи за едно: да ти помага в материалния свят. От своя страна той ще ти помага, ако знаеш точно какво искаш.
Бяхме спрели в някакво селище, за да пийнем по нещо. Петрус си бе поръчал бира, а аз — безалкохолно. Подложката на моята чаша беше от прозрачна пластмаса. Вътре имаше оцветена вода. Пръстите ми рисуваха абстрактни фигурки по нея. Бях притеснен.
— Ти ми каза, че Пратеникът се е проявил чрез хлапето, защото е искал да ми каже нещо.
— Нещо спешно — потвърди той.
Продължихме да си говорим за пратеници, ангели и демони. Трудно ми бе да приема тази толкова утилитарна употреба на мистериите от Традицията. Петрус настояваше на идеята си, че винаги трябва да търсим награда, а аз си мислех за думите на Христос, че богатите няма да отидат на небето.
— Исус също е възнаградил човека, който успял да умножи имането на своя господар. Не са му повярвали само заради хубавите думи. Наложило се е да се доказва с чудеса и да възнаграждава последователите си.
