през главата.
Понятно в стаята ми беше единствено кучето. Когато започнах да изричам странните, неразбираеми за мен слова, усетих как то започва да ръмжи. Явно разбираше какво казвам. Това ме превъзбуди и продължих да говоря все по-високо. Кучето скочи и се озъби. Вече не беше дружелюбното животно, което ме бе посрещнало на прага. Беше зло и застрашително — всеки момент можеше да ми се нахвърли. Знаех, че думите ме закрилят, и започнах да говоря още по-високо, насочвайки цялата си сила към него. Усещах в себе си някаква различна мощ, която не му позволяваше да ме нападне.
Сетне всичко мина на забавен каданс. Видях как жената се доближава към мен с крясъци и се опитва да ме изтласка навън. Видях, че Петрус хваща жената. Кучето обаче не обръщаше никакво внимание на схватката им. Гледаше ме втренчено, скочи с ръмжене и оголи зъби. Опитах се да разбера странния език, който говорех, но колкото пъти спирах, за да потърся смисъла на думите, властта ми намаляваше и кучето напредваше към мен, ставаше по-силно. Започнах да крещя, без да разбирам какво, а жената се присъедини към крясъците ми. Кучето лаеше и ме заплашваше, но докато продължавах да говоря, бях в безопасност. Чувах нечий гръмък смях, но не знаех дали смехът съществува, или е плод на въображението ми.
Внезапно, сякаш всичко се случваше едновременно, в къщата нахлу вятър, кучето нададе силен вой и скочи върху мен. Аз вдигнах ръка, за да предпазя лицето си, изкрещях някаква дума и зачаках схватката.
Кучето се хвърли върху мен с цялата си тежест и аз паднах върху канапето с изкуствена тапицерия. За няколко секунди останахме втренчени един в друг, после то хукна навън.
Заплаках неудържимо. Сетих се за семейството си, за жена си, за приятелите си. Изпитвах огромен прилив на любов, някаква безгранична абсурдна радост, защото същевременно осъзнавах цялата история с кучето. Петрус ме хвана за ръката и ме поведе навън. Жената избутваше и двама ни. Потърсих с поглед животното, но от него нямаше и помен. Прегърнах Петрус и продължих да плача, докато вървяхме под слънцето.
Не си спомнях как сме се движили. Дойдох на себе си едва когато бях седнал до един извор. Петрус плискаше с вода лицето и тила ми. Поисках да пийна една глътка, но той каза, че ако сега пия нещо, ще повърна. Гадеше ми се малко, но бях бодър. Бях обзет от безкрайна любов към всичко и към всички. Огледах се и видях дърветата край пътя, изворчето, където бяхме спрели, усетих свежия ветрец и чух птичите трели в гората. Виждах лицето на моя ангел, както го нарече Петрус. Попитах дали сме далеч от дома на жената. Той каза, че сме вървели около петнайсет минути.
— Сигурно искаш да знаеш какво се случи — каза той.
В действителност това нямаше никакво значение. Аз бях щастлив от обзелата ме огромна любов. Кучето, жената, съдържателят на бара, всичко бе някакъв далечен спомен, който сякаш нямаше отношение към чувствата ми в момента. Казах на Петрус, че искам да походя малко, понеже се чувствам добре.
Станах и отново поехме по Пътя на Сантяго. До вечерта почти не продумах. Бях потънал в онова приятно усещане, което сякаш изпълваше всичко. От време на време си мислех, че Петрус е поставил някакъв наркотик в чая, но и това беше без значение. Важни бяха планините, поточетата, цветята край пътя, благородните черти на лицето на моя ангел.
Стигнахме до някакъв хотел в осем вечерта. Макар и по-слабо, все още се намирах в онова блажено състояние. Собственикът поиска паспорта ми, за да направи регистрацията, и аз му го подадох.
— Вие сте от Бразилия? Вече съм ходил там. Бях отседнал в един хотел на плажа Ипанема.
Абсурдното му изказване ме върна към действителността. Насред Пътя на Сантяго, в построено преди много векове село, имаше хотелиер, който познава плажа Ипанема.
— Готов съм да разговаряме — казах на Петрус. — Трябва да знам какво се случи днес. Всичко.
Блаженството бе отминало. На негово място отново се появи разумът със страха от непознатото и със спешната и абсолютна необходимост отново да стъпя на земята.
— След вечеря — каза той.
Петрус помоли собственика на хотела да включи телевизора, но без звук. Каза, че това е най-добрият начин да го слушам, без да задавам въпроси, понеже част от мен щяла да следи какво става на екрана. Попита докъде помня случилото се. Аз отвърнах, че помня всичко, освен как сме стигнали до извора.
— То е без значение — каза той.
По телевизията започна филм за някогашните въглекопачи. Хората бяха облечени в дрехи от началото на века.
— Вчера, когато усетих колко бърза твоят Пратеник, разбрах, че по Пътя на Сантяго започва битка. Ти си тук, за да откриеш твоя меч и да усвоиш практиките на РАМ. Но винаги когато водач помага на поклонник, има поне едно обстоятелство, което убягва и на двамата. То е нещо като практически тест върху преподаваната материя. В твоя случай се оказа срещата ти с кучето.
Подробностите от схватката и причината за натрупването на демони у едно животно ще ти обясня по- късно. Важното в момента е да разбереш, че онази жена беше свикнала с проклятието. Бе го възприела като нормално състояние и мизерията в нейния живот й се струваше нещо добро. Научила се бе да се задоволява с малко, при положение че животът е щедър и винаги иска да ни предложи повече.
Когато прогони демоните на онази нещастна женица, ти наруши баланса в нейния свят. Онзи ден си говорихме за жестокостта, която някои хора са в състояние сами да си причинят. Често, когато се опитваме да им покажем доброто, да им покажем колко щедър е животът, отхвърлят идеята, сякаш идва от дявола. Те не обичат да искат много от живота, защото се страхуват от поражението. Но онзи, който реши да поведе Справедливата битка, трябва да гледа на света като на неизмеримо съкровище, което трябва да бъде открито и завзето.
Петрус ме попита дали зная какво търся там, по Пътя на Сантяго.
— Търся меча си — отвърнах.
— А за какво ти е притрябвал този меч?
— Защото той ще ми донесе силата и познанието на Традицията.
Усетих, че отговорът ми не му допадна особено. Но той продължи:
— Ти си тук, за да търсиш някаква награда. Престраши се да помечтаеш и направи всичко възможно да превърнеш мечтата си в реалност. Трябва да знаеш какво ще предприемеш с меча си и това трябва да ти се изясни напълно, преди да сме го открили. Има едно нещо в твоя полза — ти търсиш наградата. Тръгнал си по Пътя на Сантяго, понеже искаш да бъдеш възнаграден за усилието. Вече установих, че изпълняваш всичко, на което те уча, търсейки да постигнеш някаква практическа цел. Това е крайно положително.
Остава единствено да успееш да обединиш практиките на РАМ и собствената си интуиция. Езикът на твоето сърце ще предопредели правилния начин, по който да стигнеш до меча и да боравиш с него. В противен случай упражненията и практиките на РАМ ще станат част от безполезната мъдрост на Традицията.
Петрус и преди ми бе говорил за това, но по различен начин и въпреки че се съгласявах с него, всъщност исках да науча друго. Интересуваха ме две неща, които не можех да си обясня — чуждият език, на който говорих, и радостното любовно чувство, след като прогоних кучето.
— Радостното чувство дойде, защото жестът ти бе наситен с Агапе.
— Ти често говориш за Агапе, а до момента не си ми обяснил какво точно означава. Имам усещането, че става дума за някаква по-висша форма на любов.
— Именно. Скоро ще дойде моментът да изпиташ тази силна любов, която ще те обладае изцяло. Дотогава знай, че тя се проявява свободно вътре в теб. Нека това те радва.
— И преди съм имал подобно усещане, но е било по-краткотрайно и по-различно. Случвало ми се е след професионален успех, след някое завоевание или когато съм чувствал, че късметът е щедър към мен. В същото време, когато това чувство ме обземаше, аз се затварях отвътре, страхувах се да му се отдам напълно. Сякаш радостта ми можеше да събуди завист у хората. А е възможно и да съм се смятал недостоен за щастието.
— Преди да опознаем Агапе, всички правим така — каза той с поглед, вперен в телевизора.
Тогава го попитах за непознатия език, на който проговорих.
— Това и за мен бе изненада. Не е практика от Пътя на Сантяго. Става дума за харизмата и е част от практиките на РАМ от Пътя към Рим.
