— Такова поклонение е за светците.
Реших да не споря. Беше възрастен човек, който започна да ми разказва, че вече е задомил дъщеря си, но че тя сега не живее с мъжа си.
— По времето на Франко семейството беше на по-голяма почит — каза. — В днешни дни никой не го зачита.
Въпреки че бях в чужда страна, където не е желателно да се обсъждат теми от политиката, не можех да подмина думите му без коментар. Казах му, че Франко е бил диктатор и че нищо от неговото време не би могло да е по-добро.
Човекът почервеня.
— Кой сте вие, че да говорите така?
— Познавам историята на страната ви. Познавам борбата за свобода на вашия народ. Чел съм за престъпленията от времето на Испанската гражданска война.
— А аз пък съм участвал в тази война. Имам правото да говоря, защото в нея се е проливала кръвта на моето семейство. Историята, дето сте я чели, не ме интересува. За мен е важно случилото се със семейството ми. Аз съм се бил срещу Франко, но след като той победи, моят живот се подобри. Не съм беден и си имам количка за пуканки. Това социалистическо правителство сега не ми е помогнало да го постигна. В момента живея по-зле отпреди.
Сетих се за думите на Петрус, че хората се задоволяват със съвсем малко в живота. Реших да не настоявам и се преместих на друга пейка.
Петрус дойде и седна до мен. Разказах му случката с продавача на пуканки.
— Да се разговаря е много полезно, когато искаме да се убедим в думите си — каза той. — Аз съм от италианската комунистическа партия и не знаех за тая твоя профашистка нагласа.
— Каква профашистка нагласа? — попитах с възмущение.
— Ти си помогнал на стареца да се убеди, че Франко е бил по-добър. Може би той никога не е знаел защо. Сега вече знае.
— Аз пък съм силно изненадан да узная, че италианската компартия вярва в Светия дух.
— Хората се вълнуват какво ще си кажат съседите — рече той.
Отново гръмнаха фойерверки. На естрадата се качи оркестър и музикантите започнаха да настройват инструментите си. Тържеството щеше да започне всеки момент. Погледнах към небето. Мръкваше и се бяха появили звезди. Петрус отиде при един от келнерите и успя да издейства две пластмасови чашки с вино.
— На късмет е да се пийне малко преди тържеството — каза той и ми подаде едната чашка. — Вземи, ще ти помогне да забравиш стареца с пуканките.
— Аз вече и не мисля за него.
— А би трябвало. Защото случилото се символизира грешното поведение. Все се опитваме да спечелим привърженици за нашето обяснение на Вселената. Смятаме, че колкото повече хора са убедени в същото, в което вярваме ние, толкова по-лесно то ще се превърне в реалност. А изобщо не е така.
Огледай се наоколо. Готви се голям празник, предстои грандиозно тържество. Едновременно се честват няколко неща — мечтата на един баща, който е искал да задоми дъщеря си, мечтата на дъщерята, която е искала да се омъжи, и мечтата на младоженеца. Това е хубаво, защото те вярват в своята мечта и искат да покажат на всички, че са я постигнали. Празникът не е, за да убедят някого в нещо, затова е приятен. По всичко личи, че тези хора са провели Справедливата битка на любовта.
— Но ти все се опитваш да ме убеждаваш, Петрус. Ти ме водиш по Пътя на Сантяго.
Той ме погледна хладно.
— Аз те уча на практиките на РАМ, Но ти ще успееш да стигнеш до твоя меч само ако разбереш, че Пътят е в сърцето ти. Заедно с истината и живота.
Петрус посочи към небето, където звездите вече ясно се виждаха.
— Млечният път показва Пътя към Компостела. Няма религия, която да е в състояние да събере всички звезди, защото, ако това се случи, Вселената ще се превърне в едно гигантско празно пространство и ще се изгуби смисълът на нейното съществуване. Всяка звезда, а и всеки човек имат своите индивидуални характеристики. Има зелени звезди, жълти звезди, сини и бели, има комети, метеори и метеорити, има мъглявини и пръстени. Това, което отдолу ни прилича на съвкупност от еднакви точици, в действителност са милион различни неща, пръснати в пространство отвъд човешките разбирания.
Издигна се фойерверк и от светлината му небето притъмня за момент. В небето изригна водопад от зелени искри.
— Преди чувахме единствено звука, защото беше светло. Сега можем да видим и светлините — каза Петрус. — Едничката промяна, към която човекът може да се стреми.
Булката излезе от църквата. Хората захвърляха ориз и нададоха радостни възгласи. Беше слабичко момиче на около седемнайсет години. Държеше за ръка момче в парадна униформа. Всички заизлизаха. Отправиха се към площада.
— Ето го полковник М.! Вижте роклята на булката! Колко е красива! — викаха някакви момичета край нас.
Гостите насядаха около масите, сервитьорите наляха вино и оркестърът засвири. Старецът с пуканките веднага бе наобиколен от тълпа крещящи хлапета, които подаваха пари и ръсеха пуканките по земята. Помислих си как тази нощ за жителите на Логроно останалият свят не съществува. Нямаше заплаха от ядрена война, нямаше безработица, убийства. Вечерта беше празнична, масите бяха на площада за хората и всички се чувстваха важни.
Някакъв телевизионен екип се приближи до нас и Петрус скри лицето си. Но екипът ни подмина и камерата се насочи към един от гостите до нас. Веднага го разпознах — беше Маноло, оглавяваше испанската агитка на Световното първенство по футбол в Мексико. Когато интервюто свърши, отидох при него. Казах му, че съм бразилец, а той се престори на възмутен и заяви, че сме им откраднали един гол на първата ни среща на Световното. Но веднага след това ме прегърна и ме успокои, че Бразилия отново ще има най-добрите играчи в света.
— Как успяваш да следиш мачовете, като си все с гръб към игрището, за да надъхваш агитката? — попитах аз. Неведнъж го бях забелязвал на екрана по време на предаванията от Световното.
— Това ми доставя радост. Да помогна на агитката да повярва в победата.
И заключи мъдро, сякаш и той бе водач на поклонници:
— Агитка без вяра може да доведе отбора до загуба на сигурен мач.
Приятелите на Маноло го повикаха да иде при тях, но аз продължих да разсъждавам върху думите му. Въпреки че никога не бе изминавал Пътя на Сантяго] той също знаеше какво означава да водиш Справедливата битка.
Петрус бе избягал в края на площада, искрено обезпокоен от присъствието на телевизионните екипи. Едва когато прожекторите угаснаха, той се измъкна иззад дърветата и се поотпусна. Поискахме си още две чаши вино. Аз си напълних една чиния с хапки, а Петрус намери маса, където се сместихме до други гости.
Младоженците разрязаха огромна торта и се чуха още по-силни възгласи.
— Те май се обичат — предположих на висок глас.
— То е ясно, че се обичат — каза някакъв господин в тьмен-костюм, седнал на нашата маса. — Виждали ли сте някой да се жени заради друго?
Запазих отговора за себе си, спомняйки си думите на Петрус относно продавача на пуканки. Водачът ми обаче не остави репликата без коментар.
— За какъв вид любов говорите, господине, за Ерос, Филос или Агапе?
Мъжът го погледна неразбиращо. Петрус стана, напълни отново чашата си и пожела да се поразходим.
— На гръцки има три думи за назоваване на любовта — подхвана той. — Днес ти видя проявлението на Ерос, любовта между двама души.
Младоженците се усмихваха пред светкавиците и приемаха поздравления.
— Те май се обичат — каза той за двойката. — И смятат, че любовта е нещо, което расте. Скоро ще започнат сами да се борят с живота, ще изградят дом и ще станат съучастници в едно приключение. От това
